Томас Харис
Ханибал Лектър (59) (Зараждането на злото)

58

На Свенка му се струваше, че бащата на Дортлих никога няма да умре. Старецът си съществуваше и съществуваше вече две години, а през това време ковчегът, покрит с насмолен брезент, чакаше върху дървените магарета в претъпкания апартамент на Свенка. Това често предизвикваше недоволството на жената, с която живееше — тя мърмореше, че заради закръгления капак дори не може да използва ковчега като шкаф. След няколко месеца започна да слага в ковчега контрабандните консерви, които Свенка измъкваше с изнудване от хората, завръщащи се от Хелзинки с фериботите.

През тези две години, по време на чистките, организирани от Сталин, застреляха трима офицери, колеги на Свенка, а четвърти обесиха на Лубянка.

Свенка виждаше, че е време да тръгва. Предметите на изкуството бяха негови и той не възнамеряваше да се отказва от тях. Не беше наследил всички контакти на Дортлих, но можеше да намери добри документи. Не познаваше никого в Швеция, но имаше достатъчно връзки по корабите между Рига и Швеция, чрез които можеше да пренесе някой пакет.

Но всичко по реда си.

Един неделен ден във Вилнюс, в шест часа и четирийсет и пет минути сутринта, домашната прислужница Бергит излезе от блока, където живееше бащата на Дортлих. Беше гологлава, за да не създава впечатлението, че отива на църква, и носеше обемиста чанта, в която бяха кърпата за глава и Библията й.

Бяха изминали десетина минути от излизането й, когато бащата на Дортлих дочу от леглото си стъпките на някой, който се качваше по стълбите и бе по-тежък от Бергит. От вратата на апартамента се дочу щракване и шум от пилене — някой човъркаше запънката на бравата.

Бащата на Дортлих с мъка се привдигна на възглавницата си.

Чу как външната врата се отваря. Бръкна в чекмеджето до леглото си и извади пистолет „Лугер“. Изтощен от усилието, хвана оръжието с две ръце и го пъхна под чаршафа.

Затвори очи и остана така, докато вратата на стаята му се отвори.

— Спите ли, хер Дортлих? Надявам се, че не ви безпокоя — каза сержант Свенка.

Бе облечен в цивилни дрехи и косата му бе пригладена.

— О, ти ли си!

Изражението на възрастния мъж бе свирепо, както обикновено, но иначе изглеждаше задоволително слаб.

— Идвам от името на Дружеството на полицаите и митничарите — каза Свенка. — Почиствахме едно лично шкафче и намерихме още някои от нещата на сина ви.

— Не ги искам. Задръж ги — каза възрастният мъж. — Бравата ли разби, за да влезеш?

— След като никой не ми отвори, си отворих сам. Мислех просто да оставя кутията, ако няма никого вкъщи. Ключът на сина ви е у мен.

— Той никога не е имал ключ.

— У мен е шперцът му.

— Тогава можеш да заключиш вратата, когато излизаш.

— Лейтенант Дортлих ми довери някои подробности относно вашата… ситуация и евентуалните ви желания. Написали ли сте ги някъде? Документите у вас ли са? Дружеството смята, че е наш дълг да изпълним дословно желанията ви.

— Да — каза бащата на Дортлих. — Подписани пред свидетели. Има изпратено копие в Клайпеда. Няма нужда да правиш нищо.

— О, има. Едно нещо.

Сержант Свенка остави кутията.

Приближи се усмихнато до леглото, взе от един стол една възглавница и промъквайки се странично като паяк, за да я сложи върху лицето на стареца, се изкатери на леглото и го възседна. Притисна с колене раменете му, наклони се напред със сключени лакти, съсредоточил цялата си тежест върху възглавницата. Колко ли време ще му трябва? Старецът не помръдваше.

Свенка почувства нещо твърдо, което го натискаше в чатала, чаршафът се повдигна под него и „Лугер“-ът гръмна. Свенка усети, че кожата му гори, че нещо дълбоко вътре в него гори и падна назад, а старецът, вдигнал пистолета, стреля през чаршафа, улучи го в гърдите и в брадата, после цевта се наведе надолу и последният изстрел улучи собствения му крак. Сърцето на стареца заби по-бързо и по-бързо, накрая спря. Часовникът над леглото му удари седем часа. Той чу първите четири удара.