Томас Харис
Ханибал Лектър (44) (Зараждането на злото)

43

Пътеката в края на гората бе препречена с голямо повалено дърво, до което имаше надпис на руски: „Внимание, необезвреден обект!“

Хванал коня за юздата, Ханибал заобиколи поваленото дърво и пое през гората на своето детство. Бледата лунна светлина се процеждаше през короните на дърветата и хвърляше сиви петна по обраслата с бурени пътека. Цезар внимаваше къде стъпва. Когато навлязоха дълбоко в гората, Ханибал запали фенера. Вървеше отпред, а големите като чинии копита на коня стъпваха по ръба на светлинния кръг. Встрани от горския път от земята като гъба стърчеше ябълката на човешко бедро.

От време на време Ханибал се обръщаше към коня и му говореше.

— Колко лета си ни возил по тази пътека в колата, а, Цезар? И Миша, и мен, и Бавачката, и господин Яков.

След тричасова борба с бурените излязоха на поляната.

Хижата си беше там. Не му се видя смалена. Нито плоска като замъка. Издигаше се застрашително, като в сънищата му. Ханибал спря накрая на гората и се взря пред себе си. Хартиените куклички все още се гърчеха в огъня. Ловната хижа бе полуизгоряла, част от покрива бе пропаднала. Единствено каменните стени задържаха сградата да не се срине напълно. По полянката бяха избуяли високи до кръста бурени, а храстите надхвърляха човешки бой.

Изгорелият танк пред хижата бе обвит с диви лози, от дулото му се проточваше цъфнал лозов стрък, а опашката на свалената „Щука“ се подаваше от високата трева като платноходка. В тревата нямаше пътеки. Колчетата на боба в градината стърчаха над високите бурени.

Там, в зеленчуковата градина, Бавачката слагаше ваничката на Миша и когато слънцето затоплеше водата, Миша сядаше вътре и махаше с ръчички на белите зелеви пеперуди наоколо. Веднъж той й откъсна един патладжан и й го даде във ваната, понеже тя харесваше слънчево-моравия му цвят. Миша радостно прегърна затопления зеленчук.

Тревата пред вратата не беше утъпкана. По стъпалата се бяха натрупали листа. Ханибал остана загледан в хижата, докато луната се придвижи с един пръст към залеза си.

Време беше. Ханибал излезе от прикритието на дърветата и изведе големия кон на лунната светлина. Отиде до помпата, заля я с чаша вода от кожения мех, за да заработи, и започна да помпа, докато скрибуцащите смукала не източиха от земята студена вода. Помириса и опита водата, после напои Цезар, който изпи почти пет литра и изяде две шепи зърно от торбата.

Скърцането на помпата се разнесе из гората. Изкряска бухал и Цезар завъртя уши към звука.

* * *

На сто метра навътре сред дърветата Дортлих чу помпата и използва шума, за да се придвижи напред. Можеше да ходи тихо по избуялата папрат, но шишарките и жълъдите пукаха под стъпките му. Когато поляната притихна, той замръзна на място, после чу бухащата птица някъде между себе си и хижата, видя я как излетя и закри парчета от небето с разперените си криле, когато мина над него, проправяйки си безшумно път сред сплетените клони.

Дортлих почувства студ и вдигна яката си. После седна в папратта и зачака.

* * *

Ханибал гледаше хижата и хижата гледаше него. Всички стъкла бяха избити. Тъмните прозорци зееха като очните отверстия на гибонския череп. С променените от срутването наклони и ъгли, с видимо променената си височина от избуялата наоколо растителност, ловната хижа от детството му бе заприличала на тъмния склад от сънищата му. Ханибал тръгна към хижата през запустялата градина.

Ето там лежеше майка му с пламнала рокля и после, в снега, той сложи глава на гърдите й и усети, че гръдта й е скована от мраз. Там беше Бернт, а там — разпилените страници и замръзналият мозък на господин Яков. Близо до стълбите — баща му по очи, мъртъв по вина на собствените си решения.

Сега на земята нямаше нищо.

Входната врата на хижата бе натрошена и висеше на една панта. Ханибал изкачи стъпалата и бутна вратата. Вътре в тъмното нещо драскаше и сякаш се мъчеше да си пробие път. Ханибал протегна ръка с фенера и влезе.

Стаята бе частично овъглена и наполовина открита към небето. Върху срутените стълби бяха нападали греди от покрива. Масата бе смачкана. В ъгъла малкото пиано лежеше обърнато на една страна, клавишите от слонова кост изглеждаха зловещо озъбени. По стените имаше надписи на руски: „Мамицата й на петилетката“ и „Капитан Гренко е гъз“. През прозореца изскочиха две животинки.

Стаята сякаш внушаваше на Ханибал да пази тишина. Но той не се подчиняваше и упорито вдигаше шум. Намести с лоста си капака на голямата печка и остави фенера си върху нея. Фурните бяха отворени и решетките им липсваха, вероятно задигнати от крадци заедно с тенджерите — бяха удобни за лагерен огън.

Ханибал се зае да чисти на светлината на фенера. Изхвърляше навън всички отломки от стълбите, които можеше да помръдне. Останалото бе приковано към земята от огромните покривни греди — обгорена купчина от гигантски клечки за игра.

Все още работеше, когато зората навлезе през издънените прозорци и очите на една опърлена препарирана глава на стената уловиха червения блясък на изгрева.

Ханибал огледа купчината греди, направи двойна примка, наниза я на една от гредите в средата на купчината и излезе заднешком през вратата, отпускайки въжето.

Събуди Цезар, който ту дремеше, ту хрупаше трева. Поразходи го няколко минути, за да го загрее. Изобилната роса се просмукваше през крачолите на панталоните му, блещукаше по тревата и покриваше като студена пот алуминиевата обвивка на бомбардировача-изтребител. Видя на дневната светлина как една дива лоза се бе прихванала в парниковите условия, създадени от сенника на „Щука“-та, и вече бе пуснала големи листа и нови филизи. Пилотът и стрелецът все още седяха вътре и лозата бе прекарала пипалата си между ребрата и през черепите им.

Ханибал завърза въжето си за ремъците на хамута и поведе Цезар напред, докато раменете и гърдите на големия кон усетиха товара. Щракна с пръсти в ухото на Цезар — звук от детството му. Цезар се приведе, опъна въжето, напрегна мускули и тръгна напред. Вътре в хижата се разнесоха трясъци. От прозорците изригнаха облаци сажди и пепел и се понесоха към гората като бягаща тъмнина.

Ханибал потупа коня и обзет от нетърпение, не изчака прахолякът да се слегне, а завърза около устата си една носна кърпа и влезе вътре. Закатери се по сгромолясалата се купчина от останки, разкашля се, закачи въжето, затегли. Още две дръпвания и най-тежкото парче излезе от дълбините на отломките — там, където бяха паднали стълбите. Остави Цезар завързан и с лост и лопата се зае да разчиства, изхвърляйки навън парчета начупени мебели, няколко полуизгорели възглавници, една коркова облицовка на термос. Изрови от купчината опърлена глиганска глава, закрепена на табличка.

Когато разклати глиганската глава, нещо в нея изтропа. Хвана езика на глигана и го издърпа навън. Обърна главата с муцуната надолу и върху капака на печката се изсипаха бижутата на майка му. Не спря, за да разглежда бижутата, а веднага продължи да разчиства.

Когато видя ваничката на Миша — бакърената ваничка на Миша с украсената с извивки дръжка, спря и се изправи. За миг стаята заплува пред очите му. Наложи му се да се хване за студения ръб на печката и да облегне чело на студения чугун. После излезе навън и се върна с няколко метра цъфтяща дива лоза. Не погледна във ваната, само нави цветната гирлянда отгоре й и я постави върху печката. Но не можа да понесе тази гледка, изнесе ваната навън и я сложи върху танка.

Шумът от ровенето в отломките и ударите с лоста улесниха движението на Дортлих. Той наблюдаваше от тъмната гора, като подаваше само едната цев на далекогледа си и поглеждаше само когато чуеше ударите на лопатата и лоста.

Ханибал измъкна от купчината скелет на ръка, после разкри черепа на Кашаваря. Усмивката на черепа носеше добри новини — златните зъби доказваха, че мародерите не бяха стигнали дотук. Намери и кожената куриерска чанта на Кашаваря, все още притисната от една облечена в ръкав ръка. Изтегли я изпод ръкава, занесе я на печката и я изсипа отгоре. По чугунената повърхност изтрополиха цял асортимент от нашивки за яки, отличителни знаци на литовската милиция, нацистки есесовски нашивки, значки за фуражка с череп и кръстосани кости на Вафен СС, алуминиеви орли на литовската милиции, месингова значка за яка на Армията на спасението и шест войнишки плочки^[1].

Най-горната беше на Дортлих.

* * *

Цезар забелязваше две групи неща в ръцете на хората: в първата влизаха ябълките и торбите с овес, а във втората — камшиците и пръчките. Откакто като малко жребче ядосаният Готвач го гонеше от зеленчуковата градина, никой не можеше да го доближи с пръчка в ръка. Ако, когато излезе иззад дърветата, Дортлих не носеше покритата си с кожа милиционерска палка, Цезар можеше и да не му обърне внимание. Ала при вида на палката конят изпръхтя и пристъпи няколко крачки напред с тежките си копита, повличайки въжето надолу по стълбите на хижата, после се обърна с лице към мъжа.

Дортлих даде заден ход и изчезна в гората. Спря на стотина метра от хижата сред високата до раменете му, мокра от росата папрат, откъдето зейналите прозорци не се виждаха. Извади пистолета си и го зареди.

На четирийсетина метра зад хижата имаше тоалетна с резбована дървения под стряхата. Посадената край тясната пътека мащерка бе избуяла и подивяла, а двата живи плета, които скриваха тоалетната от хижата, се бяха съединили над пътеката. Дортлих с мъка успяваше да се промъкне през клоните и листата, които влизаха в яката му и шибаха врата му. Държеше палката пред лицето си и предпазливо напредваше. С палката в едната ръка и пистолета в другата тъкмо бе направил две стъпки към един страничен прозорец на хижата, когато ръбът на една лопата го удари през гръбнака и краката му се подкосиха. Докато се свличаше успя да изпрати един изстрел в земята. После лопатата иззвънтя по тила му и последното нещо, което усети, преди да потъне в нощта, бе допирът на трева до лицето му.

* * *

Птича песен, рояци от градински овесарки по дърветата и жълтите отблясъци на сутрешното слънце по високата трева, полегнала там, където бяха минали Ханибал и Цезар.

Затворил очи, Ханибал стоя облегнат на изгорелия танк в продължение на близо пет минути. Обърна се към ваничката и леко поотмести дивата лоза — колкото да види останките на Миша. Когато се увери, че всичките й бебешки зъбки са си на мястото, почувства странно облекчение — едно от ужасните му видения се разпръсна.

Избра сред бижутата на печката брошка, която бе виждал на гърдите на майка си — редичка от диаманти, превърната в лентичка на Мьобиус. Взе панделката от една камея и закачи брошката там, където Миша бе носила панделка в косата си.

Изкопа малък гроб на един склон източно от хижата и го застла с всичките диви цветя, които намери наоколо. Положи ваничката в гроба и я покри с керемиди.

Застана до горната част на гроба. Когато чу гласа му, Цезар вдигна глава от тревата и спря да хрупа.

— Миша, истинска утеха е, че няма Бог. Че не си заробена някъде там, в Небесата, че няма да си принудена да му целуваш задника за вечни времена. Това, което имаш, е по-добро от Рая — благословената забрава. Липсваш ми.

Ханибал запълни гроба с пръст, утъпка я с ръце и започна да трупа борови иглички, листа и клонки, докато гробът не се сля с горския килим.

На известно разстояние оттам, на една полянка седеше Дортлих — завързан за едно дърво и със запушена уста. Ханибал и Цезар отидоха при него.

Ханибал се настани удобно на земята и разгледа съдържанието на чантата на Дортлих. Карта, ключове за кола, армейска отварачка за консерви, сандвич в мушамено пликче, една ябълка, резервни чорапи и портфейл. Извади от портфейла лична карта и я сравни с войнишките плочки от хижата.

— Хер… Дортлих. Искам да ви благодаря от свое име и от името на починалото ми семейство за това, че днес дойдохте тук. За нас това означава много, а за мен лично — особено много. Радвам се, че имам възможността да поговоря сериозно с вас за това, че сте изяли сестра ми.

Отпуши устата му и Дортлих веднага заговори.

— Аз съм милиционер от града, съобщиха ми за откраднат кон! Това е всичко, което искам — просто кажете, че ще върнете коня, и ще забравим цялата история.

Ханибал поклати глава.

— Помня лицето ти. Виждал съм го много пъти. Както и ръцете ти с ципите между пръстите, когато ни опипваше, за да разбереш в кой от нас има повече месо. Спомняш ли си как кипеше водата във ваничката на печката?

— Не. От войната помня само, че ми беше студено.

— Беше ли планирал за днес да изядеш и мен хер Дортлих? Ето обедът ти е тук. — Ханибал разгледа сандвича. — Колко много майонеза, хер Дортлих!

— Всеки момент ще дойдат да ме потърсят — каза Дортлих.

— Опипвахте ръцете ни! — Ханибал опипа ръката на Дортлих. — Опипвахте бузите ни — продължаваше той, щипейки бузата на Дортлих. — Наричам те „хер“, но ти не си немец, нали? Не си нито литовец, нито пък руснак, или какъвто и да било друг, нали? Ти си гражданин на себе си, гражданин на Дортлих. Знаеш ли къде са другите? Поддържаш ли връзка с тях?

— Всички са мъртви, всички умряха във войната.

Ханибал се усмихна и развърза вързопчето, което беше направил от носната си кърпа. Беше пълно с гъби.

— Мръчкулите са по сто франка за сантиграм в Париж, а тези растяха на един пън.

Ханибал стана и се отправи към коня. Дортлих веднага се заизвива на място.

Върху широкия гръб на Цезар имаше навито въже. Ханибал закачи свободния му край за каишите на хомота. Другият край бе завързан на клуп за бесене. Ханибал отпусна малко въже и се върна с клупа при Дортлих. Разтвори сандвича му и смаза въжето с майонеза, после намаза богато с майонеза врата на Дортлих.

Дортлих се задърпа и извика:

— Един остана жив! В Канада е! Гренц! Потърсете плочката му! Готов съм да свидетелствам.

— За какво, хер Дортлих?

— За това, което казахте. Не съм го направил аз, но видях кой го направи.

Ханибал нагласи клупа около врата на Дортлих и го погледна в лицето.

— Изглеждам ли ти ядосан?

После се върна при коня.

— Само той остана, Гренц. Избяга с кораб за бежанци от Бремерхавен. Мога да дам клетвена декларация.

— Добре. Значи си готов да пееш?

— Да, ще пея.

— Да попеем тогава за Миша, хер Дортлих. Ти знаеш тази песничка. Миша много я обичаше.

Обърна Цезар със задницата към Дортлих и прошепна в ухото му:

— Не искам да гледаш това.

После започна да пее.

Едно човече стои в гората тихо и безмълвно…

Щракна с пръсти в ухото на Цезар и го поведе напред.

— Пей, хер Дортлих! Облечено е в пурпурночервено палтенце.

Дортлих въртеше врата си наляво-надясно в мазния клуп и наблюдаваше как въжето се развива на тревата.

— Но ти не пееш, хер Дортлих!

Дортлих отвори уста и беззвучно запя: Кажи ми, какво може да е това човече…

А после запяха двамата заедно: … което стои самичко в гората… Въжето се поиздигна над тревата и Дортлих закрещя:

— Порвик! Казваше се Порвик! Наричахме го Кашаваря. Загина в хижата. Видели сте го.

Ханибал спря коня и се върна при Дортлих, наведе се над него и го погледна в лицето.

— Завържете го! Завържете коня, може да го ухапе някоя пчела!

— Да, в тревата има доста пчели — каза Ханибал и погледна към плочките с имената. — А Милко?

— Не знам, не знам! Кълна се!

— Е, стигнахме до Грутас.

— Не знам, не знам! Пуснете ме и ще дам показания срещу Гренц. Ще го намерим в Канада.

— Още няколко стихчета, хер Дортлих!

Ханибал поведе коня напред. Въжето, вече почти изпънато, блестеше от росата.

… което стои самичко в гората…

Дортлих сподавено изписка:

— Колнас! Колнас е във връзка с него.

Ханибал потупа коня, върна се и се наведе над Дортлих.

— Къде е Колнас?

— Във Фонтенбло, близо до двореца Фонтенбло, във Франция. Има там ресторант. Аз оставям съобщения. Само така мога да се свързвам с него. — Дортлих погледна Ханибал в очите. — Кълна се в Бога, че тя беше мъртва. Беше си и без това мъртва. Кълна се.

Загледан в лицето на Дортлих, Ханибал щракна с пръсти на коня. Въжето се опъна, разсипаха се капчици роса, малките косъмчета по въжето се изправиха. Сподавеният вик на Дортлих потъна в гласа на Ханибал, който виеше в лицето му:

… което стои самичко в гората с пурпурночервеното си палтенце.

Чу се мокро хрущене и кръвта заструи от артерията на тласъци. Главата на Дортлих продължи да се търкаля след клупа по протежение на около шест метра, после спря, обърната нагоре към небето.

Ханибал подсвирна и конят спря, наострил уши.

— Наистина, с пурпурночервено палтенце.

Ханибал изхвърли на земята вещите от чантата на Дортлих и прибра ключовете от колата му и документите му. Набързо направи шиш от една зелена клонка и потупа джобовете си за кибрит.

Докато огънят гореше и се превръщаше в необходимата му жарава, Ханибал свали от коня всички амуниции, за да не се оплете в храсталаците, и го отведе до пътеката към замъка. Прегърна го през врата и го тупна по задницата.

— Върви си у дома, Цезар. Върви си у дома.

Цезар знаеше пътя.