Томас Харис
Ханибал Лектър (21) (Зараждането на злото)

20

Отпратен от риданията, от празнословията на химните и от монотонната нелепост на погребението, Ханибал Лектър, тринайсетгодишен и последен от рода Лектър, бе застанал до лейди Мурасаки и Чийо на църковната врата и разсеяно стискаше ръка след ръка, а опечалените се изнизваха един по един, като жените оголваха глави веднага щом излезеха от църквата поради следвоенните предразсъдъци по отношение носенето на забрадки.

Лейди Мурасаки слушаше и даваше изискани и точни отговори.

Ханибал усети, че е уморена, и това го извади от съзерцанието му. Осъзна, че говори, за да не говори тя, като току-що възвърнатият му глас бързо спадаше до грачене. Дори да бе учудена, че го чува да говори, лейди Мурасаки не го показа. Само взе ръката му и силно я стисна, докато подаваше другата си ръка на следващия опечален в редицата.

Имаше цяла група представители на парижката преса и на информационните агенции, дошли, за да отбележат кончината на един голям художник, който приживе ги бе отбягвал. Лейди Мурасаки нямаше какво да им каже.

През следобеда на този безкраен ден в замъка дойде адвокатът на графа заедно с един служител от данъчното. Лейди Мурасаки им поднесе чай.

— Мадам, не бих искал да нарушавам скръбта ви — започна данъчният служител — но държа да ви уверя, че ще имате достатъчно време, за да уредите необходимото, преди замъкът да бъде обявен на търг за покриване на данъците по наследството. Иска ми се да можем да приемем гаранциите ви за наследствения данък, но тъй като сега пребиваването ви във Франция ще бъде под въпрос, това е невъзможно.

Най-после дойде нощта. Ханибал отведе лейди Мурасаки до самата врата на стаята й, а Чийо си бе постлала да спи на земята при нея.

Момчето дълго лежа будно в стаята си и когато сънят дойде, с него дойдоха и сънищата.

Лицето на Онзи с Бледите Очи, омазано с кръв и перушина, превръщащо се в лицето на Пол касапина, и обратно.

Ханибал се събуди в тъмното, но съновидението не си отиде, лицата бяха като холограми по тавана. Сега, когато можеше да говори, той не закрещя.

Стана от леглото и тихо се качи по стълбите в ателието на графа. Запали свещниците от двете страни на статива. Портретите по стените — завършени и незавършени, бяха добили присъствие след изчезването на създателя си. Ханибал почувства, че са се устремили към духа на графа, сякаш можеха да го открият някъде жив.

Изчистените четки на чичо му стояха изправени в един метален съд, кредите и въглените му — в плитките си кутии с отделения. Картината на лейди Мурасаки я нямаше, тя бе отнесла и кимоното си от закачалката.

Ханибал започна да рисува с едри мазки, както му бе казал графът, опитвайки да се отпусне, като нанасяше широки диагонални линии напряко върху вестникарската хартия — цветни саблени удари. Това не помогна. На зазоряване спря да се мъчи. Отказа се да се насилва и просто се загледа в това, което му разкриваше ръката му.