Томас Харис
Ханибал Лектър (3) (Зараждането на злото)

2

Бернт вървеше по горската пътека пред фургона и изсичаше прораслите клонаци с алпийската си къса пика, за да не пречат на коня.

Господин Яков ги следваше на една кобила, натоварена с препълнени с книги дисаги. Не беше свикнал да язди и бе прегърнал коня през врата чак до корема. Там, където пътят бе стръмен, слизаше, за да бута заедно с Лотар, Бернт и самия граф Лектър. Клоните се прибираха след тях и отново закриваха пътя.

Ханибал усещаше мириса на мачканата под колелата зеленина и на топлата коса на Миша под брадичката си, тъй като момиченцето пътуваше, седнало в скута му. Гледаше минаващите високо над тях германски бомбардировачи. Следите от горивото им образуваха нещо като партитура и Ханибал тананикаше на сестра си нотите, изписани на небето. Не беше приятна мелодия.

— Не! — каза Миша. — Аниба, изпей песента за човечето!

И двамата заедно запяха немската песничка-гатанка за тайнственото горско човече, а към тях се присъединиха и Бавачката от клатушкащия се фургон, и господин Яков, който пееше, докато язди, въпреки че предпочиташе да не пее на немски.

Едно човече стои в гората тихо и безмълвно,

облечено е в пурпурночервено палтенце.

Кажи ми, какво люже да е това човече,

което стои самичко в гората

с пурпурночервеното си палтенце?

След два мъчителни часа път стигнаха до една поляна във вътрешността на високата гора.

За повече от триста години съществуване ловната хижа бе прераснала от примитивен заслон в удобно горско убежище, полуоблицовано с греди и със силно наклонен покрив, за да може снегът да не се задържа отгоре му. Имаше малък обор с две клетки за животните и помещение с легла, а зад хижата — украсена с дърворезба тоалетна, чийто покрив едва се подаваше иззад скриващия я жив плет.

В основите на хижата все още можеха да се разпознаят камъните на олтар, строен през Ранното средновековие от народ, почитал змията.

Сега Ханибал наблюдаваше как една змия бяга от това старинно място, а през това време Лотар орязваше бръшляна, за да може Бавачката да отвори прозорците.

Граф Лектър поглаждаше с ръце големия кон, докато той пиеше вода от кладенчовата кофа.

— Бернт, докато се върнеш в замъка, Готвача вече ще е опаковал кухнята. Тъкмо Цезар ще си почине през нощта в собствената си ясла. Тръгнете двамата с Готвача за насам на развиделяване, не по-късно. Когато настъпи утрото, искам да сте далеч от замъка.

* * *

Владис Грутас влезе във вътрешния двор на замъка Лектър с най-приятното си изражение и както вървеше, заоглежда прозорците един по един. Размаха ръце и се провикна:

— Ееехо!

Облеченият в цивилни дрехи Грутас бе с крехко телосложение и мръсноруса коса, а очите му бяха толкова безцветно сини, че изглеждаха като кръгчета празно небе. Отново се провикна:

— Ехо! Има ли някой?

Когато не получи отговор, отиде до вратата на кухнята и видя на пода опаковани сандъци с провизии. Бързо натъпка торбата си с кафе и захар. Вратата на мазето зееше отворена. Погледна надолу по дългото стълбище и зърна светлина в дъното.

Проникването в чуждо жилище е най-старото табу. У някои извратени същества обаче то поражда смразяващо чувство на възбуда. Така беше и в този случай.

Грутас заслиза по стълбите в хладния избен въздух на сводестите централни кули на замъка. Надзърна крадешком през една от арките и видя, че желязната решетка, пазеща винената изба, е отворена.

Чу се шумолене. Грутас виждаше винените бутилки върху лавиците, заемащи стените от пода до тавана, и високата сянка на Готвача, която се движеше из помещението, докато самият той правеше нещо на светлината на два фенера. На масичката за дегустация в средата на помещението имаше четвъртити пакети, а до тях — една-единствена маслена картина в богато украсена рамка.

Когато Готвача навлезе в полезрението му, Грутас изкриви лице в злобна гримаса. „Мамка му на дебелия копелдак.“ Застанал до масата, Готвача бе обърнал широкия си гръб към вратата. Чуваше се шумолене на хартия.

Грутас се сля със стената в сянката на стълбите. Готвача уви картината в хартия и я овърза с кухненски канап като останалите пакети. Хванал единия от фенерите в свободната си ръка, той се протегна нагоре и дръпна железния полилей над масата за дегустация. Нещо изщрака и в дъното на винената изба краят на едната стойка с винени лавици се извъртя на няколко сантиметра от стената на помещението. Готвача издърпа лавиците встрани от стената сред скърцане на панти. Отзад се показа врата.

Готвача влезе в тайната стая зад винената изба и окачи там фенера. После внесе вътре пакетите.

След това, докато той завърташе Стойката с лавиците, за да ги върне на мястото им, Грутас тръгна нагоре по стълбите. Чу се изстрел, после отекна гласът на Готвача.

— Кой е?

Готвача се изкачваше по стълбите след Грутас, като се движеше доста бързо за размерите си.

— Стой! Забранено е да се влиза тук!

Грутас прекоси тичешком кухнята и излезе на двора, като размахваше ръце и си подсвиркваше.

Готвача грабна от ъгъла една дъга от бъчва и също се опита да излезе на двора, когато видя в рамката на вратата силует с каска, която не можеше да се сбърка с нищо друго. В кухнята влязоха трима германски парашутисти с автомати. Зад тях стоеше Грутас.

— Здравей, Куки — каза Грутас и взе една осолена шунка от щайгата на пода.

— Остави месото на мястото му! — каза германският ефрейтор, насочвайки оръжието си към Грутас със същата охота, с каквато го бе насочил към Готвача. — Излез навън, иди при патрула!

* * *

На слизане към замъка пътят бе по-лек и Бернт се движеше с празния фургон по-бързо. Бе навил поводите около ръката си, за да си запали лулата. Когато наближи края на гората, му се стори, че съзира голям щъркел, който излиташе от върха на едно дърво. Но като стигна до дървото, забеляза, че плющящите бели крила са всъщност плат — парашут, закачил се в горните клони, с отрязани въжета. Бернт спря. Остави лулата си и слезе от фургона. Положи ръка върху муцуната на Цезар и спокойно заговори в ухото му. После предпазливо закрачи напред.

На един от по-долните клони висеше неотдавна обесен мъж в груби цивилни дрехи. Телената примка бе дълбоко врязана във врата му, лицето му бе синьо-черно, а калните му ботуши висяха на един фут от земята.

Бернт бързо се дръпна и тръгна към фургона, търсейки място на тесния път, за да обърне. Изпитваше странно чувство при вида на собствените си ботуши, които стъпваха здраво по твърдата земя.

Тогава иззад дърветата излязоха трима немски войници, командвани от един сержант, и шест мъже в цивилни дрехи. Сержантът помисли малко и зареди пистолета си. Бернт разпозна единия от цивилните.

— Грутас!

— Бернт, добричкият Бернт, който винаги си знаеше уроците! — каза Грутас.

После тръгна към Бернт с усмивка, която изглеждаше съвсем приятелска.

— Бива го да се оправя с коне — каза Грутас на немския сержант.

— Може би ти е приятел — каза сержантът.

— А може би не е — отвърна Грутас и се изплю в лицето на Бернт. — Другия го обесих, нали? И него го познавах. Защо да вървим пеша?

И добави по-тихо:

— Ще го убия в замъка, ако пак ми дадете за малко пушката.