Томас Харис
Ханибал Лектър (33) (Зараждането на злото)

32

Плоскодънният шлеп „Кристабел“ бе привързан само с еластично въже за един кей на река Марна, източно от Париж, и потегли веднага щом Требло се качи. Беше черен, строен в Холандия „дъбъл-ендър“, с ниски кабини на горната палуба, за да може да минава под мостовете, и саксиена градина с цъфтящи храсти на палубата.

Собственикът на шлепа — дребен, слаб мъж с бледосини очи и приятно изражение, стоеше на подвижното мостче, за да посрещне Требло и да го покани долу.

— Приятно ми е да се запознаем — каза мъжът и протегна ръка.

Космите по ръката му растяха в обратна посока — към китката, и швейцарецът изпита гадно чувство при досега с дланта му.

— Следвайте мосю Милко. Нещата са долу.

Собственикът остана на палубата с Колнас. Заразхождаха се сред пръстените саксии и спряха до единствения грозен предмет в спретнатата градина — двесталитров петролен варел с изрязани дупки по него — големи, цяла риба можеше да мине през тях. Капакът бе отрязан с горелка и хлабаво прикачен с тел. Собственикът на лодката удари здраво по стоманения цилиндър и той издрънча.

— Ела! — каза той.

На долната палуба отвори един висок шкаф, който съдържаше разнообразни оръжия: снайперова пушка „Драгунов“, американски автомат „Томпсън“, два немски шмайзера, пет противотанкови оръжия „Панцерфауст“ за употреба срещу други плавателни съдове, разнообразни пистолети. Собственикът избра един харпун-тризъбец. Подаде го на Колнас.

— Няма да го кълцаш много — каза собственикът с приятен глас. — Няма я Ева, за да почисти. Ще го направиш на палубата, след като разберем какво са му казали. Намушкай го добре, за да не изкара варела над водата.

— Милко може… — започна Колнас.

— Идеята за него беше твоя, ти надроби попарата, ти ще свършиш работата. Не режеш ли месо всеки ден? Милко ще го качи горе мъртъв и ще ти помогне да го натовариш във варела, когато си го надупчил достатъчно. Запази ключовете му и претърси стаята му. Ако трябва, ще ликвидираме и търговеца Леет. Да няма никакви следи. Повече никакво изкуство за известно време! — каза собственикът на шлепа, който във Франция се наричаше Виктор Густавсон.

Виктор Густавсон е много успешен бизнесмен, замесен в търговията на бившите есесовци с морфин и проститутки. Истинското му име е Владис Грутас.

* * *

Леет остана жив, но без нито една от картините. Те прекараха години в едно правителствено хранилище, докато съдът се мъчеше да реши дали Хърватското споразумение за репарациите може да се приложи за Литва, а Требло гледаше безжизнено от варела си на дъното на Марна. Вече не бе плешив, а рошав и зеленокос, с веещи се по главата му водорасли и треви, досущ подобни на буйните кичури от младостта му.

В продължение на години нито една от останалите откраднати от замъка Лектър картини нямаше да види бял свят.

През последвалите години, благодарение на застъпничеството на инспектор Попил, на Ханибал Лектър бе разрешено от време на време да посещава картините под опека. За него бе влудяващо да седи в глухата тишина на хранилището под погледа на пазача и да слуша носовото му дишане.

Ханибал гледа картината, която някога бе поел от ръцете на майка си, и знае, че миналото съвсем не е минало. Звярът, които разнасяте похотливата си смрад по кожата на Миша и по неговата кожа, все още дишаше, диша и сега. Ханибал обръща „Моста на въздишките“ към стената, вперва поглед в гърба на картината и стои така дълги минути — ръчичката на Миша е изтрита, останал е само празен квадрат. В този празен квадрат са съсредоточени кипящите му от гняв съновидения.

Ханибал расте и се променя, или може би наяве излиза онова, което винаги е бил.