Томас Харис
Ханибал Лектър (19) (Зараждането на злото)

18

Френското лято бе в разгара си, по повърхността на Есон се носеше мараня от поленов прашец, в тръстиките имаше патици. Ханибал все още не говореше, но сънят му бе здрав и без сънища, а апетитът му — на подрастващо тринайсетгодишно момче.

Чичо му, Роберт Лектър, бе по-сърдечен и по-общителен от собствения му баща. Притежаваше някакво артистично безразсъдство, което бе устояло на годините и се бе съчетало с безразсъдството на напредващата възраст.

На покрива имаше тераса, по която можеха да се разхождат. По водоотвеждащата ламарина се бе натрупал поленов прашец, който позлатяваше мъха, а ветрецът пренасяше паяци-пътници. Долу, през дърветата, се виждаше сребристата извивка на реката.

Графът имаше издължено птицеподобно тяло. На ярката светлина върху покрива кожата му изглеждаше сива. Поставените му на парапета ръце бяха с тънки пръсти и напомняха ръцете на Ханибаловия баща.

— Ние в нашето семейство сме необикновени хора, Ханибал — каза той. — Научаваме това твърде рано. Предполагам, че и ти вече го знаеш. Ще го приемаш по-лесно след години, ако сега те притеснява. Изгубил си семейството си и дома си, но имаш мен и имаш Шеба. Не е ли прелестна? Преди двайсет и пет години баща й я доведе на една моя изложба в токийския „Метрополитън“. Никога не бях виждал толкова красиво дете. Петнайсет години по-късно, когато той стана посланик във Франция, тя също дойде с него. Не можех да повярвам на късмета си и веднага се явих в посолството, като съобщих за намерението си да приема шинтоизма. Той каза, че религията ми не била най-важното. Никога не ме е одобрявал, но харесва картините ми. Картините! Да отидем в ателието ми.

Беше голяма, белосана стая на последния етаж на замъка. По стативите имаше започнати платна, други платна бяха облегнати до стените. Платното върху единия от стативите беше покрито. На една ниска платформа бе сложен шезлонг, а до него, на стояща закачалка — кимоно.

Влязоха в съседната стая — тя беше свързана с първата, — където имаше голям статив, на него — блок от чиста вестникарска хартия, въглен и няколко туби с боя.

— Отделил съм ти това място за твое собствено ателие — каза графът. — Тук можеш да намериш утеха, Ханибал. Когато чувстваш, че ще се пръснеш, рисувай! С едри мазки, с много цветове. Когато рисуваш, не се опитвай да търсиш точна форма и фини детайли.

Той погледна през дърветата към реката.

— Ще се видим на обяд. Помоли мадам Брижит да ти намери една шапка. В късния следобед, след уроците ти, ще отидем да гребем.

Когато остана сам, Ханибал не отиде веднага към статива. Разходи се из ателието на графа, разглеждайки платната, върху които работеше чичо му. Сложи ръка на шезлонга, докосна окаченото кимоно и го подържа опряно до лицето си. Застана пред покрития статив и отгърна плата. Графът рисуваше лейди Мурасаки гола на шезлонга. Картината влезе в широко отворените очи на Ханибал, в зениците му затанцуваха точици светлина, в нощта му заблещукаха светулки.

* * *

Есента наближаваше и лейди Мурасаки поръчваше вечерята на моравата, където наблюдаваха пълнолунието преди есенното равноденствие и чуваха жуженето на есенните насекоми. Чакаха лунния изгрев, а когато щурците спираха да пеят, Чийо свиреше на кото в мрака. Звукът на шумоляща коприна и мирисът на парфюм бяха достатъчни на Ханибал, за да знае във всеки миг къде се намира лейди Мурасаки.

Френските щурци изобщо не можели да се сравняват със страхотните японски щурци сузумуши, обясняваше му графът, но и те вършели работа. Преди войната графът на няколко пъти поръчвал от Япония щурци сузумуши за лейди Мурасаки, но нито един не могъл да преживее пътешествието и той никога не й казал за това.

В тихите вечери, когато въздухът бе влажен след падналия дъжд, играеха на играта „Разпознаване на аромати“, като Ханибал гореше различни дървесни кори и тамян върху парче слюда и даваше на Чийо да ги разпознава. В тези случаи лейди Мурасаки свиреше на котото, за да може Чийо да се съсредоточи, като учителката понякога й правеше музикални намеци от репертоар, който Ханибал не познаваше.

* * *

Изпратиха го да учи в селското училище и той възбуди любопитството на учениците, понеже не можеше да рецитира. На втория ден един хулиган от горните класове се изплю в косата на едно първолаче и Ханибал счупи опашната кост и носа на хулигана. Върнаха го вкъщи. През цялото време изражението му изобщо не се промени.

* * *

Започна да посещава уроците, които лейди Мурасаки преподаваше на Чийо. Чийо от години бе сгодена за сина на един японски дипломат и сега, на тринайсетгодишна възраст, учеше от лейди Мурасаки уменията, които щяха да й трябват.

Преподаването бе много различно от преподаването на господин Яков, но в предметите имаше особена красота — като в математиката на господин Яков. Ханибал ги намираше за завладяващи.

Застанала близо до светлината, която струеше от прозореца в салона й, лейди Мурасаки му преподаваше калиграфия, като рисуваше с голяма четка по страниците на някой вестник и постигаше невероятно изтънчен ефект. Например символът на вечността представляваше една приятна за окото триъгълна форма. Под този изящен символ напечатаното с едри букви вестникарско заглавие гласеше: „Лекари, обвинени в Нюрнберг.“

— Това упражнение се нарича „Вечност с осем драсвания на перото“ — каза тя. — Опитай и ти.

Накрая на урока лейди Мурасаки и Чийо нагънаха по един жерав-оригами, който по-късно щяха да поставят пред олтара на тавана.

Ханибал взе парченце хартия за оригами, за да направи жерав. За момент въпросителният поглед на Чийо към лейди Мурасаки го накара да се почувства като външен човек. Лейди Мурасаки му подаде ножици. (По-късно тя щеше да смъмри Чийо за тази малка грешка, която би била недопустима в дипломатическа обстановка.)

— Чийо има братовчедка в Хирошима, която се казва Садако — обясни лейди Мурасаки. — Тя е смъртно поразена от радиация. Садако вярва, че ако нагъне хиляда хартиени жерава, ще оживее. Но едва ли ще й стигнат силите, затова ние всеки ден й помагаме с нашите хартиени жерави. Дали жеравите са лековити, или не, не е толкова от значение, но докато ги правим, тя е в мислите ни заедно с други поразени от войната навсякъде по света. Ти ще нагъваш жерави за нас, Ханибал, а ние ще нагъваме за теб. Заедно ще правим жерави за Садако.