Томас Харис
Ханибал Лектър (39) (Зараждането на злото)

38

Вечер в Париж, тих дъждец и лъскави павета. Продавачите затварят за през нощта и насочват дъждовната вода към канавките с парчета от стари килими, навити на руло около улуците.

Миниатюрната чистачка на камионетката на Медицинския факултет работеше на пресекулки и през краткото пътуване до затвора „Санте“ Ханибал трябваше от време на време да намалява, да протяга ръка през прозореца и да чисти предното стъкло.

Влезе в двора през портала на заден ход. Когато подаде глава, за да види къде отива, понеже пазачът не излезе от будката си да го упъти, студеният дъжд окончателно го намокри.

В главния коридор на „Санте“ асистентът на Мосю Париж му кимна към залата с машината. За случая носеше престилка от промазана мушама. Бе покрил с мушама и новото си бомбе и поставил защитната преграда пред мястото, където щеше да застане, за да предпази обувките и маншетите на панталона си.

До гилотината имаше дълга плетена кошница, облицована отвътре с цинк, която чакаше да поеме тялото.

— Надзирателят нареди да не се използват чували — каза асистентът. — Ще трябва да вземеш кошницата и после да я върнеш. Ще се събере ли в камионетката?

— Да.

— Няма ли да я премериш?

— Не.

— Тогава ще си го вземеш целия.

В една варосана стая с високи решетки по прозорците Луи Фера лежеше завързан на една количка в суровата светлина на силните крушки.

Под него бе подпъхната подвижната дъска на гилотината, наречена la bascule. В ръката му имаше абокат за интравенозна инфузия.

До Луи фера стоеше инспектор Попил и тихо му говореше, като с ръка засенчваше ослепителната светлина. Лекарят на затвора вкара една игла в абоката и инжектира малко количество прозрачна течност.

Когато Ханибал влезе в стаята, Попил не вдигна очи.

— Спомни си, Луи! — каза Попил. — Трябва да си спомниш.

Луи извъртя око и веднага забеляза Ханибал.

Попил също видя Ханибал и вдигна ръка, за да го спре. После се наведе ниско над потното лице на Луи Фера.

— Кажи.

— Пъхнах тялото на Сандрин в две торби. Пъхнах вътре и палешници за тежест и римите започнаха…

— Не Сандрин, Луи! Спомни си! Кой каза на Клаус Барби^[1] къде са скрити децата, за да може да ги изпрати на изток? Искам да си спомниш!

— Аз казах на Сандрин, казах й „само го пипни“, но тя ми се изсмя и римите започнаха…

— Не! Не за Сандрин! — повтори Попил. — Кой каза на нацистите за децата?

— Нямам сили да мисля за това.

— Само още веднъж. Спомни си.

Лекарят вкара още малко от течността във вената на Луи.

— Луи, трябва да си спомниш! Клаус Барби изпрати децата в Аушвиц. Кой му каза къде са били скрити децата? Ти ли му каза?

Лицето на Луи бе сиво.

— От Гестапо ме хванаха, че подправям карти за купони. Когато строшиха пръстите ми, предадох Парду — Парду знаеше къде са скрити сираците. Той получи много за всеки от тях и запази пръстите си. Сега е кмет на Трент-ла-Форе. Аз видях всичко, но не съм помагал.

— Парду — Попил кимна. — Благодаря ти, Луи.

Попил вече се извръщаше от него, когато Луи се обади:

— Инспекторе!

— Да, Луи?

— Когато нацистите хвърляха децата в камиона, къде беше полицията?

Попил затвори очи за момент, после кимна на един пазач, който отвори вратата към залата с гилотината. Ханибал видя, че до машината стояха един свещеник и Мосю Париж. Асистентът на палача махна верижката с разпятието от врата на Луи и я сложи в привързаната към тялото му ръка. Луи погледна към Ханибал. Вдигна глава и отвори уста. Ханибал отиде до него и Попил не се опита да го спре.

— А парите, Луи?

— В „Сен Сюлпис“. Не в кутията за бедни, а в кутията за душите в Чистилището. Къде е опиатът?

— Обещах ти.

В джоба на сакото си Ханибал носеше шишенце с разредена опиумна тинктура. Пазачът и помощникът на палача нарочно погледнаха встрани. Попил не погледна встрани. Ханибал доближи шишенцето до устните на Луи и той отпи от него. Луи кимна към ръката му и отново отвори уста. Ханибал постави кръстчето и верижката в устата на Луи, преди да го обърнат на дъската, която щеше да го отведе под ножа.

Ханибал проследи с очи Луи и това, което тегнеше на сърцето му. Количката мина с подскок през прага на залата с гилотината и пазачът затвори вратата.

— Той искаше кръстчето да остане при главата му, а не при сърцето му! — каза Попил. — Ти знаеше какво иска, нали? Има ли нещо друго общо между теб и Луи?

— Желанието ни да научим къде е била полицията, когато нацистите са хвърляли децата в камиона. Това е общото между нас.

За момент Попил сякаш щеше да се нахвърли върху него. Но моментът отмина. Попил затвори бележника си и излезе от стаята.

Ханибал веднага заговори лекаря.

— Докторе, какво му инжектирахте?

— Комбинация от тиопентал натрий и още два хипнотика. В тайната полиция я използват при разпити. Понякога освобождава потиснати спомени. На осъдените на смърт.

— Трябва да я имаме предвид, когато работим с кръвта в лабораторията. Бихте ли ми дали пробата?

Лекарят му подаде флакончето.

— Съставът и дозировката са на етикета.

— От съседното помещение се чу тежко тупване.

— На ваше място бих изчакал няколко минути — каза лекарят. — Оставете Луи малко да се слегне.