Томас Харис
Ханибал Лектър (43) (Зараждането на злото)

42

Ханибал Лектър смъкна мръсния прозорец на купето и се загледа навън. Влакът лъкатушеше сред прорасляците от липи и борове от двете страни на линията. В далечината се виждаха кулите на замъка Лектър. Три километра по-нататък влакът пронизително изскърца, изхриптя задъхано и спря на станцията в Дубрунст да зареди с вода. Група войници и няколко селскостопански работници слязоха да уринират край железопътната линия. Острата реплика на кондуктора ги накара да се обърнат с гръб към пътническите вагони. Ханибал слезе заедно с тях с раницата си на гръб. Когато кондукторът се върна във влака, Ханибал навлезе в гората. Изчака там, докато парният локомотив отмина, пухтейки, и се стопи в далечината. Сега беше сам в тихата гора. Бе изморен, но изпълнен с решимост.

Когато беше шестгодишен, Бернт го носеше нагоре по витата стълба до водния резервоар и му разрешаваше да погледне през покрития с мъх ръб във водата, в която се отразяваше един кръг от небето. Вътре също имаше стълба. Бернт често плуваше в резервоара заедно с едно момиче от селото. Бернт умря ей там, вдън гората. Момичето вероятно също бе мъртво.

Ханибал се изкъпа набързо и изпра дрехите си. Докато беше във водата, си помисли за лейди Мурасаки и си каза, че би искал двамата да поплуват заедно в резервоара.

Тръгна покрай линията, като бързо се скри в гората, когато чу потракване по релсите — двама мускулести маджари, завързали ризите си на кръста, мощно бутаха дръжките на ръчна количка.

На километър и нещо от замъка линията се пресичаше от нов съветски електропровод. Пътят му през гората бе проправен с булдозери. Когато минаваше под тежките електрически кабели, Ханибал усещаше статичното електричество и космите по ръцете му се изправяха. Наложи се да се отдалечи от електропровода и железопътната линия, за да може компасът на бащиния му далекоглед да се успокои. Значи имаше два пътя до ловната хижа, ако тя все още съществуваше. Електропроводът продължаваше напред, докъдето стигаше погледът, и сигурно минаваше най-много на няколко километра от ловната хижа.

Извади от раницата си пакет американска полева хранителна дажба, изхвърли пожълтелите цигари и изяде консервата месо. Замисли се. Стълбата се сгромолясва върху Кашаваря, гредите се свличат.

Можеше хижата изобщо да я няма. Ако беше там, ако нещо бе останало в нея, то щеше да е, защото е било тежко и мародерите не са успели да го отнесат. А за да направи това, което не е било по силите на мародерите, щеше да му е необходима сила. Значи — към замъка.

Ханибал наближи замъка Лектър откъм гората малко преди полунощ. Когато погледна дома си, чувствата му останаха странно непроменени. Да видиш къщата на детството си, не те лекува, но ти помага да разбереш дали си се пречупил, как е станало това, защо е станало — ако, разбира се, искаш да знаеш.

На фона на избледняващата западна светлина замъкът се стори на Ханибал черен и плосък — като картонения замък, в който живееха хартиените кукли на Миша. Картоненият замък от спомените му бе по-голям от каменния замък пред очите му. Хартиените кукли се сгърчват, когато горят. Пламъци по дрехите на майка му.

От мястото, където се намираше — сред дърветата зад конюшнята, Ханибал чуваше вечерната глъчка. Сираците пееха Интернационала. В гората зад него изскимтя лисица.

От конюшнята излезе мъж с кални ботуши, с лопата и кофа в ръце, и мина през зеленчуковата градина. Седна на камъка, за да свали ботушите си, после влезе в кухнята.

„Готвача седеше на камъка — каза Бернт. — Застреляха го за това, че е евреин, а той се изплю в лицето на кивито, което стреля в него.“ Бернт така и не каза името на хивито. „По-добе да не знаеш, когато му видя сметката след войната“ — каза той, сплитайки пръсти.

Пълна тъмнина. И все пак трябваше да има електричество поне в част от замъка Лектър. Когато накрая лампата светна в кабинета на директора, Ханибал вдигна полевия си далекоглед. Успя да види през прозореца, че италианският таван на майка му е боядисан в бяло — боята скриваше омразните на сталинистите рисувани фигури от буржоазно-религиозния мит. Скоро на прозореца се появи самият директор с чаша в ръка. Бе натежал и по-прегърбен от преди. Зад него се появи старши възпитателят и сложи ръка на рамото му. Директорът се извърна от прозореца и след няколко мига лампата угасна.

През луната минаваха парцаливи облаци, сенките им стържеха зъбчатите стени и се плъзгаха над покрива. Ханибал изчака още половин час. После, движейки се заедно със сянката на един облак, притича до конюшнята. Чу как големият кон хърка в тъмното.

Когато Ханибал влезе в клетката му, Цезар се събуди, прочисти гърло и наостри уши. Ханибал духна в муцуната му и го погали по врата. После прошепна в ухото му:

— Цезар, събуди се!

Ухото на Цезар трепна и погъделичка лицето на Ханибал. Наложи се да стисне с пръсти носа си, за да не кихне. Закри фенерчето си с длан и огледа коня. Цезар бе изчеткан и копитата му изглеждаха добре. Трябваше да е на тринайсет години — беше се родил, когато Ханибал бе петгодишен.

— Сложил си само към сто кила! — каза Ханибал.

Цезар го бутна приятелски с муцуна и Ханибал залитна към страничната преграда. Сложи на коня юзда, хамут с плъстена подложка и теглителна сбруя с две каишки, после завърза ремъците на хамута. Овеси на сбруята торба със зърно и Цезар извърна глава, опитвайки се да достигне торбата.

В замъка вече не се виждаха никакви светлини. Ханибал отиде в бараката, където го бяха заключвали като малък, и взе едно навито въже, инструменти и фенер. После поведе коня извън покритата с чакъл алея, през меката земя — към гората и към лунния полумесец.

Замъкът бе все така тих и тъмен. Застанал на зъбчатия връх на западната кула, сержант Свенка взе слушалката на полевия радиопредавател, който бе мъкнал по двестата стъпала до горе.