Томас Харис
Ханибал Лектър (23) (Зараждането на злото)

22

Насилствената смърт на Пол касапина не беше трагедия за жителите на селото, чийто кмет и няколко от членовете на градския съвет бяха застреляни от немците като наказание за участие в Съпротивата по време на окупацията.

По-голямата част от Пол бе положена на една цинкова маса в залата за балсамиране на Pompes funébres Roget^[1], където преди него бе обработен и граф Лектър. Привечер един черен ситроен с предно предаване спря пред погребалното бюро. Поставеният отпред полицай услужливо отвори вратата на колата.

— Добър вечер, инспекторе.

От колата слезе около четирийсетгодишен, облечен в костюм мъж. Той отвърна на стегнатия поздрав на полицая с дружелюбно кимване, обърна се към колата и заговори на шофьора и на един друг служител на задната седалка.

— Занесете сандъците в полицейския участък.

Инспекторът завари собственика на погребалната къща господин Роже и началника на полицията в залата за балсамиране, цялата във водопроводни кранове, маркучи и емайлирани повърхности. Доставките бяха в сандъци със стъклени предни стени.

При вида на полицая от Париж изражението на полицейския началник стана по-ведро.

— Инспектор Попил! Радвам се, че успяхте да дойдете. Сигурно не си спомняте за мен, но…

Инспекторът се загледа в началника на полицията.

— Разбира се, че си спомням. Балмен, нали? Вие доведохте Дьо Ре в Нюрнберг и на процеса седяхте зад него.

— Видях доказателствата, които донесохте. За мен е чест, господине.

— Какво имаме сега?

Помощникът на погребалния агент, Лоран, дръпна покривалото.

Тялото на Пол касапина бе все още облечено. Там, където дрехите не бяха изцяло пропити с кръв, имате дълги червени диагонални райета. Главата липсваше.

— Пол Момюнд, или по-голямата част от него — каза началникът. — Това досието му ли е?

Попил кимна.

— Късо и грозно. Депортирал е евреи от Орлеан.

Инспекторът огледа тялото, обиколи го от всички страни, хвана дланта и ръката на Пол с татуировката, която сега изглеждаше по-ярка на бледния фон. Заговори замислено, сякаш на себе си.

— Има рани по ръцете си, които е получил при самозащита, но синините по кокалчетата на пръстите му са от няколко дни. Бил се е наскоро.

— И начесто — добави собственикът на погребалното бюро.

Помощникът Лоран се обади:

— Миналата събота се е бил в бара и е избил зъбите на един мъж и на едно момиче.

Лоран направи рязко движение с глава, за да илюстрира силата на ударите и пригладената му нагоре коса щръкна върху малкия му череп.

— Искам списък на последните, с които е влизал в конфликт — каза инспекторът.

Наведе се над тялото и започна да го мирише.

— Нищо ли не сте правили по това тяло, господин Роже?

— Не, господине. Началникът на полицията изрично ми забрани…

Инспектор Попил му направи знак да се приближи към масата. Лоран също дойде.

— Тази миризма има ли нещо общо с препаратите, които използвате тук?

— Усещам цианид — каза собственикът Роже. — Най-напред са го отровили.

— Миризмата на цианид е като на горени бадеми — каза Попил.

— Мирише като онова лекарство за зъбобол — обади се Лоран, несъзнателно търкайки челюстта си.

Собственикът на бюрото се обърна към помощника си.

— Глупако, къде виждаш зъби у него?

— Да, точно така. Карамфилово масло! — каза инспектор Попил. — Господин началник, може ли да поговорим с аптекаря и да погледнем книгите му?

* * *

Под ръководството на Готвача Ханибал изпече великолепната риба заедно с люспите в благоуханни треви и в обвивка от морска сол от Бретан. Тъкмо я вадеше от пещта. При рязкото почукване с обратното на готварския нож солната кора се разчупи и се отдели от рибата, а заедно с нея и люспите. Кухнята се изпълни с прекрасен аромат.

— Гледай, Ханибал — каза Готвача. — Най-вкусните части от рибата са бузите й. Това важи за много същества. Когато сервираш, даваш едната буза на Мадам, другата — на най-почетния гост. Разбира се, ако сервираш на персонала в кухнята, изяждаш сам и двете.

Дойде Серж — връщаше се от пазара. Започна да разтоварва торбите и да прибира храната.

След него в кухнята безшумно влезе лейди Мурасаки.

— Срещнах Лоран в „Малкото кръчме“ — каза Серж. — Още не са намерили проклетата грозна глава на касапина. Каза ми, че тялото било напарфюмирано — слушайте добре! — с карамфилово масло, онова лекарство за зъбобол. Каза ми…

Ханибал видя лейди Мурасаки и прекъсна Серж.

— Наистина трябва да хапнете нещо, миледи. Много ще е добре да хапнете нещо.

— Аз пък донесох прасковен сладолед, от пресни праскови! — каза Серж.

Лейди Мурасаки погледна Ханибал в очите и дълго стоя така.

Той й се усмихна, напълно спокоен. После каза:

— Праскови!