Томас Харис
Ханибал Лектър (18) (Зараждането на злото)

17

Кабинетът на доктор Ж. Рюфен бе в една градска къта с миниатюрна градина. На дискретната табелка до градинската порта бяха написани името и титлите му: „Доктор по медицина, Доктор на науките, Психиатър“.

Граф Лектър и лейди Мурасаки седяха на два стола в чакалнята сред пациентите на д-р Рюфен, някои от които трудно успяваха да стоят спокойно на мястото си.

Мебелировката на кабинета бе във викториански стил, с два фотьойла пред камината, шезлонг с преметнат отгоре шал с ресни и близо до прозореца — кушетка за прегледи и стерилизатор от неръждаема стомана.

Д-р Рюфен, мъж с брада на средна възраст, и Ханибал седяха на фотьойлите, като лекарят говореше на Ханибал с тих и приятен глас.

— Ханибал, докато гледаш как метрономът се клати насам-натам, насам-натам и слушаш звука на гласа ми, ще изпаднеш в състояние, което ние наричаме „сън наяве“. Няма да те карам да говориш, но искам от теб да се опиташ да издадеш звук за „да“ или „не“. Ще изпитваш чувство на спокойствие, на отнесеност.

На една маса между тях махалото на метронома ритмично се поклащаше. На перваза на камината тиктакаше часовник с нарисувани зодиакални знаци и ангелчета. Докато д-р Рюфен говореше, Ханибал броеше ударите на метронома и ги сравняваше с ударите на часовника, фазите им се разминаваха. Ханибал се зачуди дали, ако преброи интервалите, когато са във фаза и когато не са във фаза, и премери клатещото се махало на метронома, ще може да изчисли дължината на невидимото махало вътре в часовника. Реши, че ще може. През това време д-р Рюфен не спираше да приказва.

— Звук, Ханибал, издай какъвто и да е звук.

— Приковал покорно очи в метронома, Ханибал произведе нисък, пърдящ звук, като шумно издуха въздуха между езика и долната си устна.

— Много добре! — каза д-р Рюфен. — Хубаво е, че си напълно спокоен при сън наяве. А какъв звук ще употребим, за да изразим „не“? „Не“, Ханибал, „не“.

Ханибал отново произведе силен пърдящ звук, като този път хвана долната си устна между зъбите и изкара въздух от бузата си.

— По този начин се общува, Ханибал, и ти можеш да се справиш. Смяташ ли, че сега можем да продължим да работим заедно, ти и аз?

Ханибал потвърди с такава сила, че се чу чак в чакалнята, където някои пациенти тревожно се спогледаха. Граф Лектър стигна дотам, че кръстоса крака и прочисти гърлото си, а прелестните очи на лейди Мурасаки бавно се завъртяха към тавана.

Един мъж с вид на катерица се обади:

— Не бях аз.

* * *

— Ханибал, знам, че често имаш нарушения в съня — каза д-р Рюфен. — Би ли могъл сега, все така запазвайки спокойствие при сън наяве, да ми разкажеш някой свой сън?

Ханибал, който продължаваше да брои тиктакането, изпръхтя дълбокомислено.

На циферблата на часовника имаше римско IV, вместо IIII, за симетрия с римското VIII от другата страна. Ханибал се чудеше дали това означава, че биенето му е римско — гонгът удря два пъти, като първият удар означава „пет“, а вторият — „едно“.

Лекарят му подаде един бележник.

— Би ли могъл например да опишеш някои свой сън? Когато извикваш името на сестра си, виждаш ли сестра си?

Ханибал кимна.

В замъка Лектър някои от часовниците биеха според римските цифри, а други — не, но всички, които биеха „по римски“, имаха изписано IV, а не IIII. Когато господин Яков отвори един часовник и му обясни работата на регулатора, той му разказа и за Книб^[1] и неговите ранни часовници с римско биене. Според него беше добре да се посети Залата с часовниците, за да може Ханибал да разгледа регулиращите механизми. Ханибал смяташе да отиде там мислено още сега, но това никак нямаше да се хареса на д-р Рюфен.

— Ханибал. Ханибал. Помисли за последния път, когато си видял сестра си, и се опитай да напишеш това, което виждаш? Би ли написал това, което си представяш, че виждаш?

Без да поглежда към бележника, Ханибал започна да пише, броейки едновременно ударите на метронома и ударите на часовника.

Поглеждайки към бележника, д-р Рюфен изглеждаше окуражен.

— Виждаш бебешките й зъбки? Само бебешките й зъбки ли? Къде ги виждаш, Ханибал?

Ханибал се протегна и спря метронома, прецени дължината му и положението на тежестта по отношение на скалата на метронома. После написа в бележника:

В една клозетна яма, докторе. Мога ли да отворя задния капак на часовника?

* * *

Ханибал чакаше отвън заедно с другите пациенти.

— Вие бяхте, не бях аз! — подхвърли пациентът, който приличаше на катерица. — Поне си го признайте. Случайно да имате дъвка?

* * *

Исках да го попитам още нещо за сестра му, но той се затвори — каза д-р Рюфен.

В стаята за прегледи графът стоеше прав зад стола на лейди Мурасаки.

— Откровено казано, не ми е ясен. Прегледах го и намирам, че физически е напълно здрав. Открих белези по скалпа му, но видимо няма фрактура с хлътнал череп. Бих предположил обаче, че мозъчните му полукълба действат независимо едно от друго, както става в някои случаи на травма на главата, когато комуникацията между полукълбата е нарушена. Мисълта му следва едновременно няколко нишки, без да се разсейва, от която и да е от тях, като едната е винаги за лично развлечение. Белегът на врата му е останал от верига, която е била замръзнала за кожата му. Виждал съм и други подобни белези, непосредствено след края на войната, когато отвориха лагерите. Не казва какво се е случило със сестра му. Мисля, че знае, независимо дали го осъзнава, или не, и точно тук е опасността — мозъкът помни това, което може да си позволи да помни. Ще си спомни тогава, когато ще е в състояние да го понесе. Няма да го насилвам, а и е безсмислено да се опитвам да го хипнотизирам. Ако си спомни прекалено скоро, може завинаги да се вледени, за да избегне мъката. Ще го задържите ли в дома си?

— Да! — отвърнаха бързо и двамата.

Рюфен кимна.

— Включете го колкото е възможно в семейния си живот. Когато започне да излиза от черупката си, ще се е привързал към вас повече, отколкото можете да си представите.