Томас Харис
Ханибал Лектър (53) (Зараждането на злото)

52

Прислужницата слагаше на леглото копринената пижама на Грутас, когато той й поиска още кърпи.

Прислужницата не обичаше да носи кърпи в банята на Грутас, но непрекъснато я караха да го прави. Трябваше да влезе, но не трябваше да гледа. Банята на Грутас бе цялата в бели плочки и неръждаема стомана, с голяма вана по средата, отделна парна баня с матирани стъкла на вратите и отделна душ-кабина.

Грутас се облегна назад във ваната си. Пленничката, която бе довел от лодката, бръснеше гърдите му с обезопасен затворнически бръснач. Лицето й бе подуто от едната страна. Прислужницата не искаше да среща погледа й.

Душ-кабината също беше изцяло бяла, като изолационна стая, и можеше да побере четирима. Странната й акустика умножаваше и най-слабия звук. Ханибал лежеше на пода и чуваше как косата му скрипти между главата му и белите керамични плочки. Покрит с две бели кърпи, той бе почти невидим — матираната врата на парната баня го предпазваше от недискретни погледи. Под кърпите можеше да чуе собственото си дишане. Бе както когато с Миша лежаха, увити в килимчето. Но вместо топлото ухание на косичката й, до лицето му сега достигаше миризмата на пистолет, на машинно масло, месингови патрони и кордит.

Чуваше гласа на Грутас, но още не бе виждал лицето му, освен през далекоглед.

— Затопли хавлията ми! — каза Грутас на прислужницата. — И пусни малко пара.

Тя бутна плъзгащата се врата на парната баня и отвори клапана. В изцяло бялата парна баня единственото цветно нещо бяха червените жлебове на стъклото на часовника и термометъра. Приличаха на корабни измервателни уреди с цифри, достатъчно големи, за да се виждат ясно през парата. Стрелката за минутите вече се движеше по циферблата към червената сигнална стрелка.

Грутас бе скръстил ръце зад главата си. На бицепса му ясно се виждаше татуираната есесовска мълния. Той стегна мускулите си и мълнията подскочи.

— Бум! Donnerwetter!

Не бе променил навика си да пуска тъпи шеги, които предшестваха удара.

Разсмя се, когато пленничката му се сви уплашено.

— Неее, няма да те удрям повече. Сега те харесвам. Ще ти поръчам други зъби, които да слагаш в чаша до леглото, да не ти пречат.

Ханибал излезе през стъклената врата в облак от пара, с вдигнат и насочен към сърцето на Грутас пистолет. В другата си ръка държеше шише със спирт.

Кожата на Грутас изскърца, когато с мъка се привдигна във ваната, а жената уплашено се дръпна от него, преди да разбере, че Ханибал е зад нея.

— Радвам се, че си тук — каза Грутас.

Погледна към бутилката, надявайки се, че Ханибал е пиян, и продължи:

— Винаги съм чувствал, че ти дължа нещо.

— Говорихме по този въпрос с Милко.

— И?

— Приключихме въпроса.

— Парите, разбира се! Изпратих ги по него и той ти ги е дал, нали? Добре!

Ханибал заговори на жената, без да я поглежда.

— Намокрете кърпата си във ваната. Идете в ъгъла, седнете и си покрийте лицето с кърпата. Хайде, намокрете я във ваната.

Жената топна кърпата и отстъпи с нея в ъгъла. После каза:

— Убий го!

— Толкова дълго чаках, за да видя лицето ти! — започна Ханибал. — Слагах лицето ти на всеки грубиянин, с когото съм се бил. Представях си те по-висок.

Прислужницата влезе в банята с хавлията. Още от вратата видя цевта и заглушителя на насочения пистолет. Върна се заднешком — чехлите й се движеха безшумно по мокета.

Грутас също гледаше към пистолета. Беше Милковият пистолет. Имаше специален затвор, който се използваше със заглушителя. Ако малкият Лектър не знаеше това, нямаше да може да стреля повече от веднъж.

— Видя ли какви неща имам тук, Ханибал? Възможности, предоставени от войната. Ти си свикнал с хубави неща и можеш да ги имаш. Ние си приличаме. Ние сме Новите Хора, Ханибал. Ти и аз сме каймакът и винаги съумяваме да изплуваме на повърхността.

Загреба малко пяна с ръка, за да покаже как изплува на повърхността и малкият Лектър да свикне с движенията му.

— Войнишките плочки не могат да изплуват на повърхността. — Ханибал хвърли плочката на Грутас във ваната и тя се спусна като лист на дъното. — Спиртът обаче може.

Ханибал хвърли и бутилката и тя се строши на плочките над Грутас, обливайки главата му с парлива течност и посипвайки косата му със стъкла.

Ханибал извади от джоба си запалка „Зипо“ и вече се готвеше да я запали, когато Мюлер допря до слепоочието му пистолет.

Гасман и Дитер го сграбчиха за двете ръце. Мюлер изви цевта на пистолета му към тавана и го измъкна от ръката му. После го пъхна в колана си.

— Не искам стрелба! — каза Грутас. — Не чупете плочките. Искам да поговоря с него. После може да умре във ваната като сестра си.

Грутас излезе от ваната и стъпи на една кърпа. Направи знак на жената, която сега се мъчеше да му угоди. Напръска го със сода, докато той се въртеше на място с протегнати ръце.

— Знаеш ли как се чувствам, когато се поливам с газирана вода? — попита Грутас. — Чувствам се така, сякаш съм се родил отново. Сякаш съм напълно нов и се намирам в нов свят, в който няма място за теб. Не мога да повярвам, че си убил Милко самичък.

— Е, не мина без помощ — отвърна Ханибал.

— Дръжте го над ваната и му прережете гърлото, когато ви кажа.

Тримата мъже събориха Ханибал на земята и опънаха главата и врата му над ваната. Мюлер имаше автоматичен нож. Опря острието на врата на Ханибал.

— Гледай към мен, графе Лектър, принце мой, завърти си главата и гледай към мен, изпъни си шията силно и кръвта ти ще изтече бързо. Няма да те боли дълго.

— Ханибал виждаше през вратата на парната баня как стрелката на часовниковия механизъм неумолимо се придвижва.

— Отговори ми на един въпрос — каза Грутас. — Щеше ли да нахраниш с мен момиченцето, ако то умираше от глад? От обич към него?

— Естествено.

— Грутас се усмихна и ощипа Ханибал по бузата.

— Ето. Сега разбираш. Всичко е от любов. Аз много обичам себе си. Никога не бих ти поискат извинение. Ти изгуби сестра си във войната. — Грутас се оригна и се изсмя. — Това оригване е моят коментар. Съчувствие ли си просиш? Ще го намериш в речника след сифилис и слуз. Резни го, Мюлер. Това е последното нещо, което ще чуеш.

Експлозията разтресе банята, мивката отскочи от стената, от тръбите шурна вода и лампите угаснаха. В тъмното на пода Мюлер, Гасман и Дитер се опитаха да се нахвърлят върху Ханибал, но жената им пречеше. Ножът прониза ръката на Гасман, който изпищя и запсува. Ханибал заби лакът в нечие лице й, и се изправи на крака. Проблесна дуло, в покритото с плочки помещение прозвуча изстрел и по лицето на Ханибал се посипаха отломки от керамика. От стената се заизвива пушек, гъст пушек, един пистолет се плъзна по плочите и Дитер се спусна след него. Грутас хвана пистолета, жената скочи отгоре му, издра с нокти лицето му и той стреля два пъти в гърдите й. Стана и вдигна пистолета, но Ханибал хвърли мократа кърпа върху главата му. Дитер се метна на гърба на Ханибал, Ханибал отстъпи назад, събори го и падна върху него. Дитер уцели ръба на ваната и омекна. Ханибал се надигна, но още преди да са изправи, Мюлер беше върху него и се опитваше да натика огромните си палци под брадата му. Ханибал го удари с глава по лицето, плъзна ръка между себе си и него, напипа пистолета в колана му и без да го издърпва оттам, натисна спусъка. Дебелият германец се търкулна встрани, виейки от болка, а Ханибал взе пистолета и хукна навън. Забави ход в тъмната спалня, после профуча през задимения коридор. В коридора грабна кофата на прислужницата и я понесе през къщата. Чу зад себе си изстрел.

Пазачът на портала бе излязъл от къщичката и изминал половината път до главния вход.

— Донеси вода! — изкрещя Ханибал и разминавайки се тичешком с него, му бутна кофата в ръцете. — Аз отивам за маркуч!

Затича надолу по пътя пред къщата и сви към дърветата. Зад гърба му отекнаха изстрели. Продължи нагоре към овощната градина. Затърси жицата в тъмното, освободи свещите.

Врътна леко ръчката за газта, натиск, натиск. Натиск, натиск. Съвсем малко смукач. Натиск. БМВ-то се пробуди с ръмжене, излетя от храсталака по нанадолнището, пое по една пътека сред дърветата, разби заглушителя си в един пън и изскочи на пътя. Моторът ревеше в тъмното, а висящото гърне оставяше следа от искри по паважа.

* * *

Пожарникарите останаха до късно през нощта, обливайки с вода жаравата в мазето на Грутас и обгорените стени. В нощното небе се издигаха пушек и пара, а Грутас стоеше в края на градината си и гледаше в посока към Париж.