Томас Харис
Ханибал Лектър (45) (Зараждането на злото)

44

По голия, разоран път покрай далекопровода пълзеше тежка мъгла и сержант Свенка каза на шофьора си да намали скоростта на камиона, за да не се блъснат в някой пън. Погледна на картата си и я свери с номера на един пилон, поддържащ тежките електропроводи.

— Тук е.

Следите от гумите продължаваха в далечината, но на това място колата на Дортлих беше спирала и на земята бе покапало масло.

От камиона слязоха полицаи и кучета — два големи черни вълка, възбудени от това, че отиват в гората, и една хрътка. Сержант Свенка им даде да подушат горнището на фланелената пижама на Дортлих и те се спуснаха напред. Под схлупеното небе дърветата изглеждаха сиви, с неясно очертани сенки, а над просеките бе надвиснала лека мъгла.

Кучетата кръжаха около ловната хижа. Хрътката се мяташе насам-натам, хвърляше се към гората и се връщаше обратно. Един войник извика откъм дърветата. Не го чуха и се наложи да надуе свирката си.

Главата на Дортлих стоеше върху един пън, а върху главата бе кацнал гарван. Когато войниците приближиха, гарванът излетя, отнасяйки каквото можеше.

Сержант Свенка пое дълбоко въздух и даде пример на мъжете, като отиде досами главата на Дортлих. Бузите липсваха — бяха чисто изрязани, отстрани се виждаха зъбите. Устата беше широко отворена — държеше я плочката с името на Дортлих, затъкната между зъбите.

Намериха огъня и шиша. Сержант Свенка опипа пепелта на дъното на малкото огнище. Беше студена.

— Бузи и гъби мръчкули на шиш — каза той.