Томас Харис
Ханибал Лектър (14) (Зараждането на злото)

13

Застанал до прозореца на директора, Роберт Лектър видя как шофьорът му купи от готвача малко салам и парче хляб срещу пакет цигари.

Всъщност сега, когато брат му се считаше за умрял, Роберт Лектър бе граф Лектър. Впрочем вече бе свикнал с титлата, тъй като и без това я ползваше от години.

Директорът не преброи парите и ги пъхна в един джоб на куртката си, поглеждайки крадешком към полковник Тимка.

— Графе, пардон, другарю Лектър, исках само да ви кажа, че преди войната видях две от картините ви в Екатерининския дворец, имаше и снимки, публикувани в Горн. Извънредно много се възхищавам от изкуството ви.

Граф Лектър кимна.

— Благодаря ви, директоре. Какво знаете за сестрата на Ханибал?

— Една бебешка снимка не помага кой знае колко — отвърна директорът.

— Разпратили сме я по домовете за сираци — обади се полковник Тимка.

Той бе облечен в униформа на съветската гранична полиция и обрамчените му в желязо очила намигаха заедно с облечените му в желязо зъби.

— Нужно е време. Толкова много са.

— И трябва да ви кажа, другарю Лектър, че гората е пълна с телесни останки, които още не са идентифицирани — добави директорът.

— Ханибал никога нищо ли не е казал? — попита граф Лектър.

— На мен — не, физически той е способен да говори — насън вика името на сестра си: „Миша, Миша“. — Директорът млъкна, сякаш подбираше думите си. — Другарю Лектър, на ваше място, бих внимавал с Ханибал, докато не го опозная по-отблизо. Може би ще е най-добре да не играе с други момчета, преди да е свикнал с новата обстановка. Възможно е да нарани някого.

— Да не би да е побойник?

— Тъкмо побойниците могат да пострадат. Ханибал не се съобразява с естествената йерархия. Напада и наранява понякога жестоко по-големите и по-едрите от него. Може да бъде опасен за тях. С малките е добър. Дори не им се сърди, когато му казват, че е ненормален, понеже е глух и ням. В редките случаи, когато получава сладкиши, ги дава на тях.

Полковник Тимка погледна часовника.

— Трябва да тръгваме. В колата ли ще се видим, другарю Лектър?

Полковник Тимка изчака, докато граф Лектър излезе от стаята и протегна ръка. Директорът въздъхна и му предаде парите.

С намигване на очилата и проблясване на зъби полковник Тимка наплюнчи пръста си и започна да брои.