Томас Харис
Ханибал Лектър (52) (Зараждането на злото)

51

Един петтонен камион, останал от войната, но с ново платнище, бе паркиран на улицата срещу дисекционната зала и блокираше половината от тротоара. Чудно бе, че на предното му стъкло още нямаше честитка. Ханибал опита ключовете на Милко на шофьорската врата. Тя се отвори. Зад сенника от страната на шофьора имаше плик с документи. Ханибал ги прегледа набързо.

Рампата към каросерията на камиона му позволи да натовари мотоциклета си, който беше паркирал на улицата. Закара камиона до Порт дьо Монтампоавр, близо до Венсенската гора, и го остави на един паркинг близо до железопътната линия. Скри оръжието на Милко в кабината под седалката.

* * *

Ханибал Лектър седеше на мотоциклета си в една овощна градина на един хълм и закусваше с чудесни африкански смокини, които беше намерил на пазара на улица Бюси, и с парче Вестфалска шунка. От мястото си виждаше пътя в подножието на хълма, както и на четиристотин метра по-нататък входа към дома на Владис Грутас.

Няколко пчели шумно жужаха около смокините му, докато не ги покри с носната си кърпа, Федерико Гарсиа Лорка, който в момента се радваше на възобновен интерес в Париж, бе казал, че сърцето е овощна градина. Ханибал тъкмо мислеше за тази метафора, когато един дърводелски камион мина по пътя и спря пред портата на Грутас.

Ханибал вдигна далекогледа на баща си.

Владис Грутас живееше в имение с къща тип Баухаус, строена през 1938 година на земеделска земя с изглед към река Есон. През войната къщата бе изоставена и тъй като бе останала без стрехи, сега имаше тъмни влажни петна по белите си стени. Цялата фасада и една от страните й бяха боядисани в ослепително бяло, а по още небоядисаните стени се издигаха скелета. По време на окупацията немците я бяха използвали като главна квартира и това бе спомогнало за запазването й.

Къщата, във формата на куб от стъкло и бетон, бе заобиколена отвсякъде с висока ограда от вериги и бодлива тел. На входа имаше бетонна къщичка за вратаря, която приличаше на бункер. Тесният като амбразура прозорец на фасадната страна на къщичката бе украсен със сандъче с цветя, което смекчаваше впечатлението за мини укрепление. Впрочем картечница, монтирана на прозореца и скрита зад цветята, можеше да покрие със стрелба целия път към имението.

От портиерната излязоха двама мъже — единият рус, другият — тъмнокос и покрит с татуировки. Със специално огледало с дълга дръжка прегледаха камиона отдолу. Дърводелците трябваше да слязат и да покажат личните си карти. Имаше раздразнено махане с ръце и свиване на рамене. После пазачите пуснаха камиона вътре.

Ханибал закара мотора си до малка горичка и го паркира в един храсталак. Заземи запалителя на мотора с парче скрита жица зад свещите и остави на седалката бележка, че отива за части. Вървя половин час до главния път и се върна в Париж на автостоп.

* * *

Входът на склада за товаро-разтоварителни работи на фирмата за музикални инструменти „Габриел & Ко“ се намира на улица Паради до магазин за електроматериали. Като последна задача за деня работниците от склада натовариха един малък роял „Бьозендорфер“ в камиона на Милко заедно със столче за пиано в отделна опаковка. Ханибал подписа фактурата с името Зигмас Милко — докато пишеше, безмълвно го произнесе.

Камионите на фирмата за музикални инструменти се прибираха в края на работния ден. Ханибал видя как от един от тях излиза шофьорка, която съвсем не изглеждаше зле в работния си комбинезон и се движеше с гъвкава и елегантна походка. Жената влезе в сградата и след минути отново излезе — бе облякла панталон и блуза и носеше под мишница сгънатия си работен комбинезон, който сложи в багажника на малък мотор. Когато почувства погледа на Ханибал, тя обърна момчешкото си лице към него. Извади цигара и той й я запали.

— Мерси, мосю… Зипо.

Жената бе типична отракана французойка — жива, подвижна, въртеше очи и прекаляваше с жестикулацията при пушенето.

Работниците, които метяха пред склада, се мъчеха да доловят какво си казват двамата, но чуваха само нейния смях. Тя гледаше Ханибал в лицето, докато говореха, и малко по малко спря да кокетира. Изглеждаше очарована от него, почти омагьосана. Тръгнаха заедно по улицата към един бар.

* * *

Мюлер бе дежурен в къщичката на вратаря заедно с един германец на име Гасман, който неотдавна се бе върнал от Чуждестранния легион. Мюлер тъкмо се опитваше да го убеди да си направи татуировка, когато камионът на Милко се зададе по пътя към къщата.

— Повикай венерическия доктор. Милко се връща от Париж — каза Мюлер.

Гасман беше по-добре с очите.

— Това не е Милко.

Излязоха навън.

— Къде е Милко? — попита Гасман жената на волана.

— Откъде да знам? Плати ми да ви докарам това пиано. Каза, че ще дойде след два дни. Ще ми свалиш ли мотора отзад с големите си мускули?

— Кой ти плати?

— Мосю Зипо.

— Искаш да кажеш Милко.

— Точно така, Милко.

Една камионетка за доставка на храна спря зад петтонния камион и зачака. Доставчикът се гневеше и барабанеше с пръсти по кормилото.

Гасман повдигна задния капак на товарния камион. Видя едно пиано в сандък и един по-малък сандък с надпис Pour la cave^[1] — да се съхранява на хладно.

Моторът бе завързан за страничното крило на камиона. В камиона имаше дъсчена наклонена рампа, но беше по-лесно да се свали малкия мотор на ръка.

Мюлер дойде да помогне на Гасман. Погледна към жената.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Не тук — отвърна тя и преметна крак през мотора.

— Много ти пърди моторетката! — извика Мюлер след нея, когато тя се понесе напред.

— Все си я свалил с изискания си речник! — каза другият немец.

* * *

Акордьорът бе слаб като скелет, с тъмни дупки между зъбите и със застинала усмивка а ла Лорънс Уелк^[2]. Звукът на черния „Бьозендорфер“ се разпадаше над застлания с плочи под и стъклените простори на къщата. Рафтовете на една библиотечка от стъкло и стомана близо до пианото дрънчаха в си бемол, а след като я премести, задрънчаха в си. Когато свърши с акордирането на пианото, той се преоблече в износения си фрак с бяла папийонка и излезе да свири коктейлна музика, с която щеше да посреща гостите на Грутас. Докато настройваше пианото, използва един кухненски стол, но сега не искаше да седи на него, за да свири.

— Къде да седна? Къде е табуретката? — попита той прислужницата, която от своя страна попита Мюлер.

Мюлер му намери стол с подходяща височина, но с подлакътници.

— Значи трябва да свиря с вдигнати лакти! — възкликна акордьорът.

— Затваряй си шибаната уста и започвай да свириш американска музика! — заповяда му Мюлер. — Той иска американска коктейлна музика. И да има и пеене.

Коктейлният бюфет бе за трийсет души — любопитна смесица от останки от войната. Иванов от Съветското посолство също бе тук, твърде елегантен за държавен служител. Разговаряше с един американски главен сержант, който отговаряше за деловодството в американската пощенска борса в Ньойи. Сержантът беше цивилно облечен, в широко скроен костюм на едро каре и в цвят, който подчертаваше звездовидната ангиома от едната страна на носа му. Епископът, дошъл от Версай, бе придружен от черковния прислужник, който изпълняваше и функцията на негов маникюрист.

Под безмилостното луминесцентно осветление черният костюм на епископа придобиваше зеленикави оттенъци — като печено говеждо, отбеляза наум Грутас, докато целуваше епископския пръстен. Обмениха няколко думи за общи познати в Аржентина. В залата силно се чувстваше духът на Виши.

Пианистът пусна една безизразна усмивка на тълпата и успя горе-долу да се справи с няколко песни на Коул Портър^[3]. Английският му бе четвъртият език и някои думи произнасяше неправилно, при това със силен френски акцент.

Night and day, you are the sun.

Only you bene-ese the moon, you are the one.

* * *

В мазето бе почти тъмно. Една-единствена крушка светеше близо до стълбите. Отгоре долиташе музика.

Една от стените на мазето бе покрита с лавици, върху които бяха подредени бутилки вино. Наоколо имаше многобройни сандъци, някои от които отворени, с нападали от тях стърготини. На пода лежеше нова мивка от неръждаема стомана, а до нея — луксозен светещ джубокс „Рок-Ола“ с най-новите плочи и ролки от монети по пет цента за пускане. До стената с виното стоеше сандък с надпис Pour la cave — да се съхранява на хладно. От сандъка се разнесе тихо проскърцване.

* * *

Пианистът засвири фортисимо, за да заглуши думите, за които не беше сигурен.

Whether me or you depart,

no matter darling I’m apart,

I think of you Night and Dayyyyy.

 

Грутас се движеше между гостите и се здрависваше с тях. Когато стигна до Иванов, му кимна да го последва в библиотеката. Тук обстановката бе напълно модерна — бюро под формата на маса с дървено магаре за подпора, етажерки от стомана и стъкло и скулптура от Антъни Куин в стил Пикасо, озаглавена „Логиката е женски задник“. Иванов огледа изработката.

— Обичате ли скулптура?

— Баща ми беше музеен уредник в Санкт Петербург, когато беше Санкт Петербург.

— Ако желаете, може да я пипнете — каза Грутас.

— Благодаря. Електроуредите за Москва?

— В момента във влака за Хелзинки има шейсет хладилника „Келвинатор“. А вие какво имате за мен?

Грутас непрекъснато щракаше с пръсти.

Раздразнен от щракането с пръсти, Иванов го накара да почака и продължи да разглежда каменния задник.

— Момчето няма досие в посолството — каза най-после той. — Взел е литовска виза с мотива, че ще пише статия за вестник „Юманите“. На тема колко добре върви колективизацията, заради която земеделската земя е била иззета от семейството му, и колко доволни са селяните, отишли в града, за да строят завод за преработка на отпадни води. Аристократ, поддържащ революцията.

Грутас изсумтя носово.

Иванов остави една снимка на бюрото и я бутна към Грутас. На нея бяха Ханибал и лейди Мурасаки пред сградата, в която японката държеше апартамент.

— Кога е правена?

— Вчера сутринта. Когато моят човек я е направил, Милко е бил с него. Момчето е студент, работи нощем и спи в Медицинския факултет. Моят човек е показал всичко на Милко, аз лично не искам да знам нищо повече.

— Кога е видял Милко за последен път?

Погледът на Иванов се изостри.

— Вчера. Случило ли се е нещо?

Грутас сви рамене.

— Може би не. Коя е жената?

— Втората му майка, или нещо подобно. Красива е — каза Иванов, докосвайки каменната скулптура.

— Задникът й като тоя ли е?

— Мисля, че не.

— Посещавала ли я е френската полиция?

— Някакъв инспектор на име Попил.

Грутас сви устни и за момент сякаш забрави, че не е сам в стаята.

* * *

Мюлер и Гасман внимателно се взираха в тълпата. Поемаха палтата и наблюдаваха някой да не открадне нещо. В гардеробната Мюлер дръпна папийонката на Гасман, която опъна ластика, прекаран около яката му, завъртя я настрани и я пусна.

— Можеш ли да я навиеш като перка и да литнеш като фея? — изсмя се Мюлер.

— Врътни я още веднъж и ще ти се стори, че е топката на вратата на ада — отвърна Гасман. — Погледни се! Вкарай си ризата в гащите. Никога ли не си виждал прислужник?

Помогнаха на доставчика на храната да отсервира. После понесоха една сгъваема банкетна маса към мазето и така и не видяха скритата зад стълбите надута гумена ръкавица, виснала над един съд с някаква прах, свързан с жица, която водеше до три килограмова тенекия от мас. Когато температурата спада, химическите реакции се забавят. В мазето на Грутас бе с пет градуса по-студено отколкото в Медицинския факултет.