Томас Харис
Ханибал Лектър (58) (Зараждането на злото)

57

През топлите месеци източните прозорци на Дирекцията на полицията в Париж се задръстваха по време на закуска от млади полицаи, които се надяваха да видят как Симон Синьоре пие на терасата си над близкия площад Дофин.

Инспектор Попил работеше на бюрото си и не вдигна поглед дори когато някой съобщи, че вратите към терасата на актрисата се отварят. Не го смути и разочарованото мърморене, когато се оказа, че всъщност е излязла икономката, за да полее цветята.

Прозорецът му бе отворен и през него проникваше неясната глъч на комунистическата демонстрация на Ке дез орфевр и Пон Ньоф. Демонстриращите бяха предимно студенти и скандираха: „Ханибал на свобода, Ханибал на свобода!“ Носеха лозунги, на които пишеше „Смърт на фашизма“, и настояваха за незабавното освобождаване на превърналия се в малка знаменитост Ханибал Лектър. Защитаваха го с писма във вестниците „Юманите“ и „Канар Аншене“, като последният поместваше снимка на горящите останки на „Кристабел“ със следния текст: „Канибали се пекат в огъня.“

„Юманите“ публикуваше и вълнуващи детски спомени за ползата от колективизацията в материал — подписан от самия Ханибал и измъкнат тайно от затвора — който още повече възпламеняваше комунистическите му поддръжници. Ханибал сигурно би писал със същата готовност и за крайнодясната преса, но десните не бяха на мода и демонстрациите им не биха имали такъв отзвук.

Пред Попил имаше писмо от обществения обвинител, който питаше има ли сигурни улики срещу Ханибал Лектър. В останалия от войната дух на разплата — I’epuration sauvage^[1], всяка присъда за убийство на фашисти или военнопрестъпници трябваше да почива на непоклатими доказателства, като дори и в този случай щеше да е политически непопулярна.

„Убийството на касапина Пол Момюнд е станало преди години и единственото доказателство е миризмата на карамфилово масло — изтъкваше обвинителят. — Би ли помогнало задържането на гражданката Мурасаки? Възможно ли е да е била съучастничка?“

Инспектор Попил се възпротиви на задържането на гражданката Мурасаки.

Точните обстоятелства около смъртта на ресторантьора Колнас, или по-точно на фашиста ресторантъор и черноборсаджия Колнас, както го представяха във вестниците, не можеха да се определят. Да, наистина в горната част на черепа му, на темето, имаше дупка от неизвестен произход и езикът и твърдото му небце бяха прободени с неизвестен инструмент. От своя страна той бе стрелял с револвер, което бе доказано с парафинов тест.

Мъртъвците от шлепа се бяха превърнали в мас и сажди. Известно бе, че се занимаваха с отвличания и с търговия на бели робини. Не беше ли открита камионетка с две пленнички благодарение на регистрационния номер, предоставен от гражданката Мурасаки?

Младежът нямаше криминално досие. Бе първенец на випуска си в Медицинския факултет.

Инспектор Попил погледна часовника си и тръгна по коридора към Audition 3, най-добрата стая за разпит, понеже в нея влизаше малко слънце и графитите по стените бяха замазани с дебел слой бяла боя. Пред вратата стоеше полицай. Попил кимна на полицая и той дръпна резето, за да го пропусне.

Ханибал седеше пред голата маса в средата на стаята. Глезенът му бе прикован с верига за крака на масата, а китките му — към една халка на самата маса.

— Махни железата! — нареди Попил на полицая.

— Добро утро, инспекторе — каза Ханибал.

— Тя е тук — каза Попил. — Доктор Дюма и доктор Рюфен ще се върнат следобед.

Попил го остави сам. Сега Ханибал можа да стане, когато лейди Мурасаки влезе в стаята.

Вратата се затвори зад нея, тя протегна ръка назад и облегна дланта си на вратата.

— Можеш ли да спиш?

— Да, спя добре.

— Чийо ти изпраща най-добри пожелания. Казва, че била много щастлива.

— Това е чудесно.

— Нейният младеж се е дипломирал и са се врекли един на друг.

— Много се радвам за нея.

Замълчаха.

— Произвеждат заедно мотоскутери — малки мотоциклети. Партньори са с двама братя. Досега са направили шест. Тя се надява, че ще се продават добре.

— Сигурно ще се продават. И аз ще си купя един.

Жените усещат по-бързо от мъжете кога ги наблюдават — това е част от умението им да оцеляват, и веднага разпознават сексуалното желание. Разпознават също и отсъствието му. Тя почувства промяната в него. Нещо липсваше в погледа му.

В главата й се появиха думите на прародителката й Мурасаки Шикибу и тя ги каза на глас.

Мътните води

замръзват бързо.

Под чисти небеса

лунна светлина и сянка

прииждат и се скриват.

Ханибал изрече класическия отговор на принц Генджи.

Спомените за старата любов

се натрупват като падащ сняг.

Трогателни като мандариновите патици,

които плават една до друга в съня си.

— Не! — каза лейди Мурасаки. — Не! Сега има само лед. Не е останало нищо. Така ли е?

— Харесвам ви повече от всичко на света! — каза той съвсем искрено.

Тя сведе глава за поздрав и излезе от стаята.

В кабинета на Попил завари д-р Рюфен и д-р Дюма в интимен разговор. Рюфен пое ръцете на лейди Мурасаки.

— Бяхте ми казали, че душата му може да се вледени завинаги — каза тя.

— Чувствате ли такова нещо?

— Като че ли да. Обичам го, но не мога да стигна до него — каза лейди Мурасаки. — Вие можете ли?

— Никога не съм могъл — отвърна Рюфен.

Лейди Мурасаки си тръгна, без да дочака Попил.

* * *

Ханибал поиска да работи доброволно в диспансера на затвора и подаде молба до съда да му се разреши да се върне в Медицинския факултет. Д-р Клер де Ври, ръководителката на новосъздадената Лаборатория по съдебна медицина към полицията, умна и привлекателна жена, сметна, че Ханибал е бил изключително полезен със създаването на устройство за компактен качествен анализ и идентификация на токсини с минимално количество реактиви и оборудване. Затова написа писмо в подкрепа на молбата му.

Д-р Дюма, чиято неизчерпаема жизнерадост неимоверно дразнеше инспектор Попил, даде блестящи гаранции за Ханибал и обясни, че след като се запознали с илюстрациите му за новия учебник по анатомия, от медицинския център „Джоне Хопкинс“ в Болтимър, Америка, му предложили да го назначат на работа като млад лекар-стажант. Дюма твърдо стоеше на страната на младежа.

* * *

Три седмици по-късно, независимо от съпротивата на инспектор Попил, Ханибал излезе от Съдебната палата и се върна в стаята си над Медицинския факултет. Попил не се сбогува с него. Просто нареди на един полицай да му донесе дрехите.

Спа много добре в стаята си. На сутринта се обади на площад Де Вож и установи, че телефонът на лейди Мурасаки е изключен. Отиде дотам и влезе със собствения си ключ. С изключение на поставката за телефона апартаментът беше празен. На поставката имаше бележка за него. Бе забодена на почернялото клонче от Хирошима, изпратено на лейди Мурасаки от баща й.

В бележката пишеше: „Довиждане, Ханибал. Отивам си у дома“.

На път за вечеря хвърли изгореното клонче в Сена. В ресторант „Шан дьо Марс“ яде прекрасен див заек в стомна с парите, които Луи бе оставил, за да му купят опрощение. Под въздействието на виното си каза, че щеше да е честно да изрецитира няколко молитви за Луи на латински и може би дори да изпее една с надеждата, че неговите молитви ще бъдат не по-малко ефикасни от онези, за които може да плати в „Сен Сюлпис“.

Вечеря сам и не се чувстваше ни най-малко самотен.

Бе навлязъл в дългата зима на сърцето си. Спа дълбоко и без да сънува.