Томас Харис
Ханибал Лектър (37) (Зараждането на злото)

36

Почеркът на професор Дюма бе мек и закръглен, необичаен за лекар. На бележката пишеше: „Ханибал, моля ви, вижте какво можете да направите по случая Луи Фера.“

Професорът бе закачил за бележката една вестникарска изрезка, в която се съобщаваше за осъждането на Фера и се даваха някои подробности от биографията му. Фера, родом от Лион, работил за Виши като низш функционер, бил жалък колаборационист по време на немската окупация, но по-късно немците го арестували за подправяне и продажба на купони за храна. След войната бил съден за съучастничество във военни престъпления, но го освободили поради липса на достатъчно доказателства. В момента бил осъден на смърт от френски съд за убийството на две жени през периода 1949–1950 година. Екзекуцията му била насрочена за след три дни.

Затворът „Санте“ се намира в 14-и парижки район, недалеч от Медицинския факултет. Ханибал стигна дотам пеш за петнайсет минути.

В двора, където се екзекутираха осъдените на гилотина след забраната за публична декапитация от 1939 година, работници разтоварваха тръби за ремонт на канализацията. Пазачите на портала бяха запомнили Ханибал и го пуснаха да влезе. Когато вписваше името си в книгата за посетители, видя по-горе на същата страница подписа на инспектор Попил.

От една голяма празна стая встрани от главния коридор се чуваха удари с чук. Когато минаваше покрай нея, Ханибал видя едно лице, което разпозна. Самият държавен палач, Анатол Турно, по традиция известен като „Мосю Париж“, бе докарал гилотината от улица Томб-Исоар, за да я инсталира вътре в затвора. Той изпробваше малките колелца на спускащото устройство на ножа, които му помагат да слиза свободно до долу.

Мосю Париж бе перфекционист. Чест му правеше, че винаги слагаше покривало на върха на отвесните подпори, така че обектът да не вижда ножа.

Луи Фера бе в килията на осъдените на смърт, отделена с коридор от останалите килии на втория етаж в първото здание на „Санте“. Глъчката на претъпкания затвор достигаше до килията му като смесица от неясен говор, викане и дрънчене, но ударите на чука на Мосю Париж, който сглобяваше гилотината на долния етаж, се чуваха съвсем отчетливо.

Луи Фера бе слаб мъж с тъмна коса, високо подстригана на врата и оставена дълга на темето, за да може асистентът на Мосю Париж да хване нещо по-съществено от малките му уши.

Фера седеше на затворническото легло по долно бельо и потъркваше между палеца и пръстите си кръстчето, което висеше от верижката около врата му. Ризата и панталоните му бяха внимателно метнати на един стол, сякаш някой бе седял там и се бе изпарил от дрехите си. Обувките стояха една до друга точно под маншетите на панталона. Дрехите бяха облегнати на стола в анатомично положение, Фера чу Ханибал, но не погледна към него.

— Добър ден, мосю Луи Фера — каза Ханибал.

— Мосю Луи Фера го няма в момента — отвърна Фера. — Аз го представлявам. Какво желаете?

Ханибал крадешком хвърли поглед на дрехите.

— Искам да го помоля да подари тялото си на Медицинския факултет — за научни цели. Ще го третират с голямо уважение.

— И без това ще вземете тялото му.

— Не мога и не бих взел тялото му без негово разрешение.

— А, клиентът ми се върна! — каза Фера.

Извърна се от Ханибал и тихо заговори на дрехите, сякаш те току-що бяха влезли в килията и седнали на стола. После отново се обърна към решетките.

— Той иска да знае защо въобще да ви го дава.

— Петнайсет хиляди франка за роднините му.

Фера се обърна към дрехите, после отново към Ханибал.

— Мосю Фера казва: „Да го духат роднините ми. Да си подадат ръцете, та да се изсера в тях“.

После Фера понижи тон.

— Трябва да го извините за езика му — разстроен е, а сериозността на въпроса изисква да го цитирам точно.

— Много добре ви разбирам — отвърна Ханибал. — Смятате ли, че ще иска да дари сумата за нещо, което семейството му ненавижда? Това би ли го задоволило, мосю…

— Може да ме наричате Луи. Мосю Фера и аз имаме едно и също малко име. Не. Мисля, че е непреклонен. Мосю Фера живее някак отделно от себе си. Казва, че има много малко влияние върху себе си.

— Разбирам. Не е единствен в това отношение.

— Не виждам как може да разбирате каквото и да било, та вие самият не сте повече от един… от един най-обикновен ученик.

— Значи тогава може да ми помогнете. Всеки студент в Медицинския факултет пише лично благодарствено писмо на донора, с когото се е свързал. Познавайки така добре мосю Фера, бихте ли ми помогнали да му напиша благодарствено писмо? Просто за в случай че вземе положително решение?

Фера потри лицето си. Пръстите му като че имаха по още една допълнителна става — там, където бяха чупени и неправилно зараснали преди години.

— Кой друг би го чел това писмо, освен самия мосю Фера?

— Ако той пожелае, ще бъде изложено във факултета. Ще го видят всички известни и влиятелни хора.

— Може и да го изпрати в Le Canard enchaîné^[1] за публикуване.

— Какво по-точно бихте искали да напишете?

— Бих го описал като самопожертвувателен, бих споменал приносите му към науката, към френския народ, към напредъка на медицината, който би спомогнал за идното поколение деца.

— Децата не са важни, махнете децата.

Ханибал бързо нахвърли в бележника си едно благодарствено писмо.

— Смятате ли, че това е достатъчно почтително?

— Вдигна го нависоко, така че Луи Фера да вдигне очи нагоре, а той да прецени по-добре дължината на врата му.

Вратът не е много дълъг. Ако не го хванат здраво за косата, няма да остане много под хиоидната кост и няма да става за показване на фронтален шиен триъгълник.

— Не трябва да пренебрегваме патриотизма — каза Фера. — Когато Великият Шарл^[2] предаваше от Лондон, кой се отзова? Фера, който беше на барикадите! Vive la France!

Ханибал наблюдаваше как патриотичният плам подува артерията на челото на предателя Фера и как шийната и сънната артерии изпъкват на врата му — извънредно подходяща за инжектиране глава.

— Да. Vive la France! — каза Ханибал и поднови усилията си. — Значи писмото ни трябва да наблегне на това, че макар да го наричат човек на Виши, той всъщност е герой от Съпротивата, нали така?

— Разбира се.

— Бих предположил, че е спасявал свалени авиатори?

— Доста пъти.

— И е извършвал обичайните саботажни акции?

— Често и без оглед на собствената си безопасност.

— Опитвал е да защитава евреите?

Засечка от четвърт секунда.

— Без да го е грижа за рисковете.

— Може би са го измъчвали, изпочупили са пръстите му заради Франция?

— И въпреки това той си послужи с тях, за да отдаде гордо почест, когато Великият Шарл се завърна! — каза Фера.

Ханибал спря да записва.

— Изброил съм основните неща тук. Мислите ли, че можете да му го покажете?

Фера прегледа листа от тетрадка, като докосваше с показалец всяка точка, кимаше, мърмореше си нещо.

— Може да включите и някои разкази на приятелите му от Съпротивата, мога да ви ги предоставя. Само за момент, моля.

Фера обърна гръб на Ханибал и се наведе ниско към дрехите си. Когато се изправи, бе взел решение.

— Отговорът на клиента ми е: „Merde. Кажи на младия копелдак, че най-напред ще взема опиума, ще си го натрия по венците и чак тогава ще подпиша.“ Извинете, но точно това ми каза, дума по дума.

Фера се наведе досами решетките и заговори поверително.

— Други затворници от етажа са му казали, че може да получи достатъчно лауданум — толкова лауданум, че ножът да му стане безразличен. „Да спиш, а не да квичиш“ — така бих го формулирал аз в съдебна обстановка. Факултетът „Сен Пиер“ дава лауданум срещу… съгласие. Вие давате ли лауданум?

— Ще се върна при вас с отговор на този въпрос.

— Аз не бих чакал много дълго — отвърна Фера. — От „Сен Пиер“ може би вече идват насам.

Той повиши глас и сграбчи вратната извивка на фланелката си, както би хванал жилетката на костюма си, ако държеше реч.

— Имам пълномощия да преговарям от негово име и със „Сен Пиер“.

Отново приближи до решетките и тихо подзе:

— Ще минат три дни и бедният Фера ще бъде мъртъв, а аз ще съм в траур и без клиент. Вие сте медицинско лице. Мислите ли, че ще боли? Ще го боли ли мосю Фера, когато го…

— Съвсем не. Неприятната част е сега. Преди това. Колкото до самото нещо — не. Нито за миг дори.

Ханибал вече си бе тръгнал, когато Фера го повика и го върна към решетките.

— Студентите няма ли да му се подиграват, да се подиграват на органите му?

— Разбира се, че не. Обектът е винаги покрит, освен специфичната част, която се изучава.

— Дори и ако е… някак си уникален?

— В какъв смисъл?

— Дори и ако има… да кажем, инфантилни органи?

— Това е нещо често срещано и никога, никога не е повод за смях! — отвърна Ханибал.

Ето един кандидат за музея по анатомия, където донорите не се упоменават.

Блъскането на чука на палача рефлектираше като леко потрепване в ъгълчето на окото на Луи Фера, който седеше на затворническото легло с ръка върху ръкава на събеседника си — дрехите. Ханибал си го представи как мислено вижда процеса на сглобяването, издигането на отвесните колони, ножа с острието, предпазвано от цепнато парче градински маркуч, и най-отдолу — вместилището.

После си представи вместилището, сепна се и осъзна какво беше то. Бебешка ваничка. Като спускащ се нож на гилотина умът на Ханибал отсече и прогони мисълта и в мълчанието, което настъпи след това, почувства тревожността на Луи като своя собствена.

— Ще му доставя лауданум — заяви Ханибал.

Ако не успееше да намери лауданум, щеше да купи топче опиум от някой вход.

— Дайте ми формуляра за съгласието. Ще го вземете, когато донесете опиата.

Ханибал погледна Луи Фера, изучавайки лицето му със същото внимание, с което бе оглеждал врата му, помириса страха в него и каза:

— Луи, нека клиентът ви да помисли за следното. Тревожил ли се е въобще за всичките войни, за всичките страдания и болка, причинени през вековете, преди той да се роди?

— Не, никак.

— Тогава защо да се тревожи за нещо, което ще се случи след смъртта му? Всичко е дълбок сън. С тази разлика, че този път той няма да се пробуди.