Томас Харис
Ханибал Лектър (51) (Зараждането на злото)

50

Доктор Дюма постави лабораторната си престилка на една закачалка и закопча най-горното копче с пълните си розовки ръце. Бузите му също бяха розови, русата му коса бе идеално пригладена, а идеално изгладените му дрехи запазваха пригледния си вид през целия ден. От него се излъчваше някаква неземна жизнерадост, която също се запазваше през целия ден. В дисекционната зала все още имаше няколко студенти, които почистваха работните си места.

— Ханибал, утре сутринта в аудиторията ще имам нужда от обект с отворен гръден кош и разкрити ребра. Основните кръвоносни съдове в белия дроб и главните сърдечни артерии трябва да бъдат оцветени. Предполагам, че осемдесет и осми номер е починал от коронарна оклузия. Това би било полезно да се види — каза той весело. — Оцвети лявата предна десцендентна артерия и венечната артерия в жълто. Ако някъде има запушване, впръсквай и от двете страни. Оставил съм ти указания. Имаш доста работа. Ако искаш, ще кажа на Грейвс да остане да ти помогне.

— Ще работя сам, професор Дюма.

— Така си и мислех. Имам добри новини. Първите гравюри вече са у „Албен Мишел“. Утре ще можем да ги видим. Направо нямам търпение!

Преди седмици Ханибал бе занесъл скиците си на издателя на улица Хюйгенс. Името на улицата му напомни за господин Яков и за Хюйгенсовия Трактат за светлината. След това седя цял час в Люксембургската градина, загледан в детските корабчета в езерото. Под автор на рисунките в новия учебник по анатомия щеше да пише Лектър-Яков.

Последният студент напусна дисекционната. Сега сградата бе пуста и тъмна, с изключение на ярко светещите работни лампи на Ханибал. След като изключи електрическия трион, единствените звуци бяха тихата жалба на вятъра в комините, едва чутото потракване на инструментите и бълбукащите реторти, където се затопляха боите за цветните инжекции.

Ханибал разгледа обекта си — набит мъж на средна възраст с отворен торакс, с ребра, разперени като ребрата на кораб. Д-р Дюма щеше да говори по темата на лекцията си, като направи сам последната инцизия и покаже белия дроб. За илюстрацията си Ханибал трябваше да знае как изглежда задната стена на белия дроб, която тук не се виждаше. Затова излезе от залата и тръгна по коридора към музея по анатомия за справка, като по пътя си палеше лампите.

* * *

Седнал в един камион от другата страна на улицата, Зигмас Милко гледаше към високите прозорци на Медицинския факултет и следеше движенията на Ханибал в залата. Носеше къс лост, пъхнат в ръкава, а в джобовете си имаше пистолет и заглушител.

Когато Ханибал светна лампите в музея, успя добре да го огледа. Джобовете на престилката на Ханибал не бяха издути. Не личеше да е въоръжен. Излезе от музея, понесъл някаква стъкленица, и когато се връщаше към дисекционната зала, лампите постепенно угасваха. Останаха да светят само матираните прозорци и люкът на тавана в дисекционната.

Милко не мислеше, че за тая работа ще трябва дълго висене, но за всеки случай реши най-напред да изпуши една цигара — ако изобщо разпознавачът от посолството му бе оставил някакви цигари, преди да се измете. Сякаш оня скапан муфтаджия никога не е пушил истински тютюн. Целия пакет ли му отмъкна? Мамка му, поне петнайсет „Лъки страйк“-а. Само да свърши тука и когато отиде на танците, ще си купи американски цигари. Ще забрави за всичко, ще се отърква в момичетата на бара със заглушителя в предния джоб на панталона си, ще ги поглежда в очите, когато усетят твърдостта му, а сутринта ще вземе пианото на Грутас.

Това момче уби Дортлих. Милко си спомни, че Дортлих веднъж бе нащърбил собствения си зъб с един къс лост, скрит в ръкава му, когато се опитваше да си запали цигара.

— Шибана работа, трябваше да дойдеш с нас! — каза той на Дортлих, където и да се намираше сега, вероятно в ада.

Милко пренесе черната стълба, заедно с една бака с обяд за прикритие, от другата страна на улицата, в сянката на живия плет до Медицинския факултет. Сложи крака си на най-долната стъпенка и измърмори: „Майната й на фермата“. Откакто бе избягал от къщи на дванайсетгодишна възраст, тези думи му бяха станали мантра, особено когато бе в акция.

Ханибал приключи с инжектирането на синия оцветител и скицира разтворения торакс, с цветни моливи на една рисувателна дъска до тялото, като от време на време поглеждаше за справка белия дроб, съхранен в стъкленицата със спирт. Няколкото листа, закачени за дъската, леко помръднаха, сякаш бе станало течение. Ханибал вдигна поглед от работата си, погледна към коридора, после довърши оцветяването на една вена.

Милко затвори прозореца на анатомичния музей след себе си, изу ботушите си и по чорапи се запромъква между стъклените шкафове. Мина покрай редицата на храносмилателната система и спря близо до чифт огромни спиртосани криви крака. Светлината едвам му стигаше, за да се движи. Не му се искаше да стреля тук и тия боклуци да се разхвърчат във всички посоки. Вдигна яката си, понеже му духаше отзад на врата. Малко по малко си проправи път и надникна в коридора.

Ноздрите на Ханибал се разтвориха широко над рисувателната дъска и работната лампа се отрази в очите му в червено.

Поглеждайки през коридора към отворената врата на дисекционната, Милко виждаше гърба на Ханибал, който се бе надвесил над трупа с голяма спринцовка в ръка. Беше малко далече за стреляне — заглушителят пречеше да се прицели добре. Не искаше да го сепва и после да трябва да го гони и да събаря разни неща наоколо. Един Господ знае какво може да ти се стовари на главата от ония гадни течности.

Милко настрои сърцето си на онази вълна, на която го настройваме преди убиване.

Ханибал излезе от полезрението му и сега Милко виждаше само ръката му на рисувателната дъска — ръката, която скицираше, триеше и пак екипираше.

Неочаквано Ханибал остави молива, излезе в коридора, запали лампата и се върна в дисекционната. Милко бързо се скри в музея, после осветлението отново угасна. Милко надзърна през рамката на вратата. Ханибал работеше над покритото тяло.

Милко чу триона за аутопсии. Когато погледна отново, Ханибал не се виждаше. Пак рисува. Да го еба в копелето. Влизам и стрелям. Ще му кажа да прати много здраве на Дортлих, когато пристигне в ада. Тръгна по коридора с широки крачки, като стъпваше безшумно по каменния под. Впери поглед в ръката на рисувателната дъска, вдигна пистолета, прекрачи прага на залата и видя ръката, видя ръкава, видя престилката на стола — но къде е останалото? Ханибал изскочи иззад Милко и заби пълната със спирт спринцовка отстрани във врата му, краката на Милко се подгънаха, той обърна очи и започна да се свлича, Ханибал го подхвана и го положи на пода.

Сега — най-напред ръката. Ханибал я сложи на мястото, откъдето я бе отрязал, и набързо я приши с няколко шева.

— Извинявай! — каза на обекта. — Ще ти изкажа благодарност в бележките за теб.

* * *

Кашляне, горещина, после студ по лицето на Милко, докато идваше в съзнание. Стаята се завъртя, спря, пак се завъртя. Опита се да оближе устни и се изплю. По лицето му се стичаше вода.

Ханибал остави каната със студена вода на перваза на контейнера с труповете и седна, готов за разговор. Милко лежеше в едно от верижните легла за трупове. Бе потопен до врата във формалиновия разтвор на контейнера. Останалите обитатели бяха нагъсто подредени около него и го гледаха с помътнелите си от балсамиращата течност очи, а той отблъскваше сбръчканите им ръце.

Ханибал прегледа портфейла му. Извади от джоба си войнишка плочка и я постави до личната карта на Милко на перваза на контейнера.

— Добър вечер, Зигмас Милко.

Милко се изкашля и изхриптя.

— Донесъл съм ви пари. Да уредим нещата. Искаме да вземете тези пари. Нека да ви заведа да ви ги дам.

— Превъзходен план. Убил си толкова много хора, Милко! Толкова повече от тези тук! Чувстваш ли ги в контейнера около себе си? Ей тук, до крака ти, има едно дете — изгоряло в пожар. По-голямо от сестра ми и частично опечено.

— Какво искате от мен?

Ханибал надяна една гумена ръкавица.

— Да чуя какво имаш да кажеш за изяждането на сестра ми.

— Аз не съм я ял.

Ханибал натисна Милко под повърхността на балсамиращата течност. Подържа го така, после хвана веригата, за която бе привързан, издърпа го и го обля с вода, изплаквайки очите му.

— Да не си казал повече това.

— Всички се чувствахме ужасно, толкова ужасно — заобяснява Милко веднага щом можеше да говори.

— Ръцете ни бяха измръзнали, краката ни гниеха. Каквото и да сме правили, то беше, за да оживеем. Грутас много бързо я… Тя изобщо… Вас оставихме жив…

— Къде е Грутас?

— Ако ви кажа, ще ми позволите ли да ви заведа при парите? Много са… в долари. Има и други пари. Можем да ги изнудим… Вие знаете много неща, имате и доказателства.

— Къде е Гренц?

— В Канада.

— Добре. Този път казваш истината. Къде е Грутас?

— Има къща близо до Мили ла Форе.

— Как се казва сега?

— Регистрирал е фирма, Сатрюг и сие.

— Продавал ли е картините ми?

— Само веднъж, купи морфин. Можем да ги приберем.

— Опитвал ли си яденето в ресторанта на Колнас? Мелбите не са лоши.

— Парите са в камиона.

— Прощална реч? Последни думи?

Милко отвори уста да каже нещо, но Ханибал пусна тежкия капак, който се стовари върху контейнера с дрънчене. Между капака и повърхността на балсамиращата течност оставаха около два сантиметра. Ханибал излезе от стаята. Милко се блъскаше в капака като рак в тенджера. Ханибал затвори вратата след себе си. Гумените уплътнители изскърцаха в боята.

* * *

Инспектор Попил застана до работната му маса и се загледа в скицата.

Ханибал се пресегна към шнура и пусна големия вентилатор, който изтрополя и тръгна.

Когато чу вентилатора, Попил вдигна поглед. Ханибал не знаеше какво още е чул. Пистолетът на Милко бе между краката на трупа, под чаршафа.

Инспектор Попил — започна Ханибал, като взе една спринцовка с оцветител и впръска течността. — Ще ме извините ли само за минутка, трябва да употребя това, преди да се е втвърдило.

— Убил си Дортлих в семейната ви гора.

Лицето на Ханибал не трепна. Той избърса върха на иглата.

— Лицето му беше изядено — додаде Попил.

— Трябва да са гарваните. В тези гори е пълно с гарвани. Ядяха храната на кучето, щом си обърнеше гърба.

— Гарвани да правят шиш-кебаб?

— Споменахте ли това пред лейди Мурасаки?

— Не. Канибализъм имаше на Източния фронт, случвало се е неведнъж, когато си бил дете.

Попил се обърна с гръб към Ханибал, наблюдавайки го в стъклото на един шкаф.

— Но ти знаеш това, нали? Бил си там. И си бил в Литва преди четири дни. Отишъл си с изправна виза и си се върнал другояче. Как? — Попил не дочака отговор. — Ще ти кажа как. Купил си на черно документи във Френ, а това е углавно престъпление.

В стаята с контейнера тежкият капак леко се повдигна и изпод ръба му се подадоха пръсти. Милко протегна устни към капака, опитвайки се да вдиша от тънкия слой въздух, една вълничка заля лицето му и го задави. Притисна нос към открехнатия край на капака, пое малко въздух и се закашля.

В дисекционната зад гърба на Попил Ханибал леко натисна белия дроб на обекта, предизвиквайки задоволително изпъшкване и гъргорене.

— Извинявайте! Това често се случва.

После пусна бунзеновата горелка под една реторта, за да увеличи бълбукането.

— На тази рисунка не е лицето на обекта ти. Това е лицето на Владис Грутас. Като другите, в стаята ти. И Грутас ли уби?

— Съвсем не.

— Намери ли го?

— Давам ви думата си, че ако го намеря, ще ви съобщя.

— Не си играй с мен. Знаеш ли, че той е отрязал с трион главата на равина в Каунас? Че е застрелял циганчетата в гората? Знаеш ли, че се спаси от Нюрнберг, след като една свидетелка погълна киселина? През година-две попадам на следите му, но всеки път ми се изплъзва. Ако знае, че го търсиш, ще те ликвидира. Той ли уби семейството ти?

— Той уби сестра ми и я изяде.

— И ти го видя?

— Да.

— Би ли свидетелствал?

— Разбира се.

Попил изгледа продължително Ханибал.

— Ако извършиш убийство във Франция, Ханибал, ще се постарая главата ти да падне в кошницата. Лейди Мурасаки ще бъде депортирана. Обичаш ли лейди Мурасаки?

— Да. А вие?

— В Нюрнбергските архиви имат негови снимки. Ако руснаците ги разпратят, ако успеят да го намерят, тук, в Тайната полиция, имаме човек, който може да бъде разменен срещу него. Хванем ли го, ще се нуждая от твоите показания. Имаш ли някакви други доказателства?

— Белези от зъби по костите.

— Ако утре не си в кабинета ми, ще те арестувам.

— Лека нощ, инспекторе.

В помещението с контейнера лопатовидната селяшка ръка на Милко се плъзва обратно във формалина, капакът плътно се затваря и пред едно спаружено лице до него той изрича последните си думи: Майната й на фермата.

* * *

Нощ в дисекционната. Ханибал работи сам. Почти е привършил със скицата. На масата има дебела гумена ръкавица, напълнена с течност и завързана в китката. Виси над един съд с прах. До нея цъка часовников механизъм.

Ханибал покрива скицника си с прозрачна хартия. Увива трупа и го откарва в аулата. Донася от музея по анатомия ботушите на Милко и ги слага до дрехите му върху една количка до инсинератора заедно със съдържанието на джобовете му — джобно ножче, ключове и портфейл. В портфейла има пари, от едната преграда се подава връх на презерватив. Ханибал вади парите. Отваря инсинератора. Главата на Милко гори като пилота на „Щука“-та. Ханибал хвърля вътре ботушите, единият ритва главата и тя изчезва.