Томас Харис
Ханибал Лектър (50) (Зараждането на злото)

49

На терасата на лейди Мурасаки имаше саксия с японска вишня, чиито клони бяха надвиснали над масата и най-долните й вейки докосваха косата на Ханибал. Той седеше срещу лейди Мурасаки и виждаше над рамото й как окъпаната в светлина „Сакре Кьор“ виси в нощното небе като лунна капка.

Тя свиреше на дългата и елегантна лютня кото, светлината от лампата стопляше кожата й. Косата й бе спусната. Докато свиреше, гледаше упорито в Ханибал.

Бе трудна за разгадаване — качество, което Ханибал обикновено намираше за освежаващо.

Музиката постепенно забавяше темпо, докато заглъхна и последната нота. На котото отвърна един затворен в клетка щурец сузумуши. Тя пъхна тънко резенче краставица между решетките и щурецът го издърпа навътре.

Лейди Мурасаки сякаш гледаше през Ханибал, там някъде отвъд, към далечна планина, но когато му заговори, той почувства, че вниманието й е насочено изцяло към него.

— Гледам те и щурецът пее в унисон със сърцето ми.

— Моето сърце бие лудо, когато ви видя — вие научихте сърцето ми да пее — отвърна той.

— Предай ги на инспектор Попил — и Колнас, и останалите.

Ханибал доизпи сакето си и остави чашата.

— За децата на Колнас са, нали? Сгъваш жерави за децата на Колнас.

— Сгъвам жерави за твоята душа, Ханибал. Тегли те към мрака.

— Не ме тегли към мрака. Когато не можех да говоря, не ме теглеше към тишината, а бях пленник на тишината.

— Ти дойде при мен от тишината и ми проговори. Аз те познавам, Ханибал, и това не е лесно познание. Тегли те към мрака, но те тегли и към мен.

— На моста на мечтите.

Лютнята издаде тих звук, когато я остави. Протегна ръка към него. Той се изправи на крака, вишнята го погали по бузата, лейди Мурасаки го поведе към банята. От водата излизаше пара. До водата горяха свещи. Покани го да седне на едно татами^[1]. Бяха един срещу друг — коляно до коляно, лицата им на педя и половина разстояние.

— Ханибал, ела с мен у дома, в Япония. Можеш да отвориш клиника в къщата на баща ми в провинцията. Можем да правим много неща. Там ще бъдем заедно.

Наведе се към него. Целуна го по челото.

— В Хирошима през пепелта поникват зелени стъбла и се издигат към светлината. — Докосна лицето му. — Ако ти си обгорена земя, аз ще бъда топлият ти дъжд.

Взе един портокал от една купа до ваната. Проби кората му с нокти и притисна уханната си ръка към устните на Ханибал.

— Едно истинско докосване е по-добро от моста на мечтите.

Изгаси свещта до тях с чашка за саке, остави чашката обърната върху свещта и задържа ръката си отгоре й по-дълго, отколкото трябваше.

Бутна портокала с пръст и той се изтърколи по плочките във ваната. Прекара ръката си зад тила на Ханибал и го целуна по устата — целувка на разцъфтяваща, бързо разтваряща се пъпка.

После притисна челото си към устата му и разкопча ризата му. Той я прегърна, задържа я срещу себе си с изпънати напред ръце, загледан в красивото й лице, в сиянието й. Бяха близо и далеч един от друг, като лампа между две огледала.

Пеньоарът й се свлече на пода. Очите й, гърдите й, точките светлина по хълбоците й, симетрия върху симетрия — дъхът му се учестяваше.

— Ханибал, обещай ми.

Той я привлече много близо до себе си, очите му — силно стиснати, плътно затворени. Устните й, дъхът й на врата му, вдлъбнатината на шията му, ключицата му. Клавикулата му. Везните на архангел Михаил.

Виждаше кръглия портокал във ваната. За миг портокалът се превърна в черепа на еленчето, врящо във ваничката, рогцата му блъскаха, блъскаха в унисон с ударите на сърцето му, сякаш в смъртта си все още се опитваше да се спаси. Оковани, прокълнатите вървяха към ада под везните. Мускулус стерно-хиоидеус, омо-хиоидеус, тиро-хиоидеус, югулааааарна вена, Аааахххххмин.

Моментът бе сега и тя го знаеше.

— Ханибал, обещай ми.

Един удар на сърцето и той каза:

— Вече обещах на Миша.

Седя неподвижно до ваната, докато чу как входната врата се затваря. Облече пеньоара си и внимателно завърза колана. Взе свещите от ваната и ги постави пред фотографиите на олтара си. Те осветиха лицата на мъртъвците, осветиха доспехите и тя видя в маската на Масамуне доно как идва смъртта.