Томас Харис
Ханибал Лектър (10) (Зараждането на злото)

9

Предната нощ в изоставения замък Лектър се бе настанила съветска моторизирана част с противотанково оръдие и тежка ракетна установка. Потеглиха преди зазоряване, оставяйки във вътрешния двор разтопени пространства в снега с тъмни маслени петна по тях. На входа на замъка все още стоеше един лекотоварен камион с работещ на празен ход двигател.

Грутас и четиримата му оцелели спътници, облечени в медицински униформи, наблюдаваха от гората. Бяха изминали четири години, откакто Грутас застреля Готвача в двора на замъка, и четиринайсет часа, откакто мародерите напуснаха горящата ловджийска хижа, изоставяйки умрелите си другари.

В далечината тътнеха бомби, а на хоризонта трасиращи зенитни снаряди чертаеха дъги по небето.

Последният войник отстъпи от вратата, отпускайки от една макара възпламенителен фитил.

— Дявол да го вземе! — обади се Милко. — Сега ще завалят парчета колкото фургони!

— Въпреки това трябва да отидем там — каза Грутас.

Войникът размота фитил до най-долното стъпало, отряза го и клекна.

— Оня бардак и без това е обран до шушка — каза Гренц. — C’est foutu^[1].

— Ти débandes^[2]? — обади се Дортлих.

— Vate faire enculerl^[3] — каза Гренц.

Бяха научили някои френски изрази, когато „Тотенкопф“ се снабдяваше с припаси и оборудване край Марсилия, и обичаха да ги ползват, за да се обиждат един друг в напрегнатите моменти преди акция. Псувните им напомняха за приятните времена във Франция.

Съветският пехотинец на стъпалата разцепи фитила на десет сантиметра от края му и пъхна в процепа главичката на клечка кибрит.

— Какъв цвят е фитилът? — попита Милко.

Далекогледът бе у Грутас.

— Тъмно е, не мога да кажа.

От гората се видя как друга клечка лумна и освети лицето на войника, който палеше фитила.

— Оранжев ли е, или е зелен? — попита Милко. — Има ли чертички по него?

Грутас не отговори. Войникът се засмя и бавно се заотдалечава от сградата, докато спътниците му от камиона му викаха да бърза при вида на пълзящата по снега огнена диря.

Милко едва чуто броеше.

Веднага щом возилото се скри от погледа им, Грутас и Милко се спуснаха към фитила. Пламъкът вече стигаше прага. Успяха да видят ясно чертичките чак когато приближиха. Гори двеминутинаметър двенутинаметър, двеминутинаметър. Грутас го разсече на две с джобното си ножче.

Милко измърмори: „Майната й на фермата!“, втурна се нагоре по стъпалата и влезе в замъка, следвайки фитила, оглеждайки се за други фитили, за други експлозиви. Прекоси голямата зала на път за кулата, все така следвайки фитила, и видя това, което търсеше — фитилът бе свързан с навит детониращ шнур. Върна се в Голямата зала и се провикна:

— Главният шнур е тук. Няма друг фитил. Печелите.

Скачени с детониращия шнур, около основата на кулата бяха заредени експлозиви, които трябваше да я вдигнат във въздуха.

Съветските войници не си бяха дали труд да затворят входната врата и огънят им още гореше в огнището в голямата зала. Голите стени бяха надраскани, а по пода около огъня се валяха изпражнения и подръчни материали за избърсване, останали от последните им минути, прекарани в относителната топлина за замъка.

Милко, Гренц и Колнас претърсиха горните етажи.

Грутас направи знак на Дортлих да го последва и се спусна по стълбите на централната кула към избата. Желязната решетка пред винарната висеше разбита, със счупен катинар.

Грутас и Дортлих имаха само едно общо електрическо фенерче. Жълтият сноп проблясваше по парчетата изпочупено стъкло. Винарната бе осеяна с празни бутилки от отлични реколти със счупени от нетърпеливи пиячи гърла. Масата за дегустация, съборена от мародери-съперници, бе бутната до отсрещната стена.

— Топки! — каза Дортлих. — Не е останала нито глътка.

— Помогни ми! — каза Грутас.

Двамата заедно дръпнаха масата от стената. Под краката им стъклата хрущяха. Намериха зад масата свещта за претакане на вино^[4] и я запалиха.

— Сега дръпни полилея — каза Грутас на по-високия Дортлих. — Просто го изтегли право надолу.

Етажерката с винени бутилки се отдели от задната стена. Дортлих посегна към пистолета си. Грутас влезе в помещението зад винарната. Дортлих го последва.

— Боже мили! — възкликна Дортлих.

— Докарай камиона! — каза Грутас.