Томас Харис
Ханибал Лектър (15) (Зараждането на злото)

14

Докато изминаваха последните километри към френския замък, се изсипа проливен дъжд, от който прахолякът се слегна, влажният чакъл зазвънтя по калното дьолае и колата се изпълни с мирис на билки и на пръст. После дъждът спря и вечерната светлина се обагри в оранжево.

На странната оранжева светлина френският замък изглеждаше по-скоро изящен, отколкото величествен. Извитите като паяжини вертикални колони, разделящи множеството му прозорци, бяха натежали от роса. За Ханибал, който търсеше поличби, полукръглата покрита веранда на замъка, започваща от входа му, приличаше по форма на волутата на Хюйгенс.

Четири товарни коня, от които се вдигаше пара след дъжда, бяха впрегнати в един бракуван немски танк, стърчащ от фоайето. Бяха големи коне — като Цезар. Ханибал им се зарадва, каза си, че ще са неговият тотем. Танкът бе повдигнат на ролкови лагери. Малко по малко конете го издърпаха от входа, сякаш вадеха зъб. Кочияшът управляваше конете, ушите им мърдаха, когато им говореше.

— Немците взривиха портала с оръдията си и вкараха танка на заден ход, за да се скрият от самолетите — каза графът на Ханибал, когато колата най-после спря.

Вече бе свикнал да говори на момчето, без да очаква отговор.

— При отстъплението си го оставиха тук. Не можехме да го помръднем, затова украсихме проклетото нещо със сандъчета за цветя и го заобикаляме вече пет години. Сега отново мога да продавам „подривните“ си картини и смятам да платя, за да го изтеглят оттук. Ела, Ханибал.

Един прислужник очакваше колата и заедно с икономката дойдоха да посрещнат графа с чадъри, в случай че потрябват. С тях имаше и един мастиф.

Ханибал хареса чичо си, понеже го запозна с прислугата още пред входа, като се обръщаше любезно към всички, а не се разбърза към къщата, говорейки през рамо.

— Това е племенникът ми Ханибал. За наша радост той вече ще живее с нас. Мадам Брижит — икономката ми. А това е Паскал, чиято задача е да се грижи всичко да бъде в ред.

Личеше, че мадам Брижит е била хубава камериерка на младини. Освен това имаше опитно око и бързо си състави мнение за Ханибал, съдейки по поведението му.

Мастифът възторжено се хвърли към графа и се отнесе резервирано към Ханибал. После леко изпръхтя. Ханибал му подаде ръката си, кучето го задуши и го изгледа подозрително.

— Ще трябва да му намерим някакви дрехи — каза графът на мадам Брижит. — Като начало прегледайте старите ми панталони на тавана, после постепенно ще намерим нещо по-добро.

— А момиченцето, господине?

— Още не, Брижит — каза той и поклати глава, като с това приключи въпроса.

Ето образите, които Ханибал регистрира, докато вървеше към къщата: отблясъците върху мокрия калдъръм в предния двор; блесналата кожа на конете след дъжда; лъскавите пера на един красив гарван, който пиеше вода от водосточния улук в ъгъла на покрива; движението на пердето на един висок прозорец; бляскавата коса на лейди Мурасаки и силуетът й.

Лейди Мурасаки отвори прозореца. Вечерната светлина погали лицето й и Ханибал, излязъл от безбрежния кошмар, направи първата си стъпка по моста на мечтите.

Преминаването от казармени условия към собствен дом носи приятна промяна. Навсякъде в замъка мебелите бяха оригинални и гостоприемни — смесица от различни стилове и епохи, събирана от граф Лектър и лейди Мурасаки след прогонването на плячкосващите нацисти. По време на окупацията цялата основна мебелировка бе изнесена от Франция и изпратена по влака за Германия.

Херман Гьоринг и самият фюрер отдавна желаеха да притежават творбите на Роберт Лектър и други известни художници, установили се във Франция. Когато нацистите нахлуха в страната, една от първите задачи на Гьоринг бе да арестува Лектър като „подривен славянски художник“ и да изземе всички „декадентски“ картини, които можа да намери, за да „предпази публиката“ от тях. Картините бяха поставени под запор в частните колекции на Гьоринг и Хитлер.

Когато съюзниците освободиха графа от затвора, той и лейди Мурасаки възстановиха, доколкото можаха, предишното състояние на нещата, а прислугата трябваше да работи за едната прехрана, докато граф Лектър отново застане пред статива.

Роберт Лектър настани племенника си в стаята му. Обширна и добре осветена, стаята бе украсена специално за Ханибал с драперии и плакати, които оживяваха камъка. Високо на стената бяха окачени една маска за кендо и кръстосани бамбукови мечове. Ако можеше да говори, Ханибал щеше да поиска да се види с Мадам.