Скот Мариани
Наследството на Армадата (9)

9

Инспектор Ханрати се втурна към тях. Смръщеното му чело беше украсено с перчемче в морковеночервен цвят. Крачолите над изкаляните му обувки бяха подгизнали. Бен веднага отгатна, че киселата му физиономия не се дължи единствено на отвратителното време. Тя просто си беше такава — неразделна част от грубите черти на лицето. Първото впечатление беше, че този човек е вечно недоволен, по цял ден мърмори на колегите си, а когато се прибере у дома, крещи на жена си и рита кучето.

— Това е забранена зона. Местопрестъпление! — повтори високо той. — Изчезвайте от тук!

На няколко крачки след него се появи полицейска служителка, облечена в цивилни дрехи също като колегата си. Сержант, веднага отгатна Бен. Дребна, с лице на елф и тъмна, спускаща се до раменете коса. Беше видимо уморена, но за разлика от мрачните и глуповати очи на Ханрати нейните бяха живи и пъргави.

— Казвам се Хоуп — представи се Бен. — Близък приятел съм на Брук Марсел, една от жертвите.

Той извади малката снимка на Брук от портфейла си и им я показа. Беше я направил през лятото във Франция. Тя се усмихваше, а слънцето блестеше в косите й. Ханрати само я стрелна с поглед.

— Не виждате ли полицейската лента, не знаете ли какво означава тя? — изръмжа той. — Означава да не си пъхате носа където не ви е работа, ясно? — Киселият му поглед се спря на Амал, очите му се присвиха. — А това е… господин Рей, нали така? Вие пък какво търсите тук? Вече разполагаме с показанията ви, така че…

— Тук съм, за да помогна, а не да се карам с вас — изгледа го заплашително Бен.

Ханрати почервеня и понечи да изстреля поредния гневен отговор, но жената го изпревари.

— Аз съм сержант Линч, господин Хоуп — кротко се представи тя. — Благодарим за желанието да ни помогнете, но ние държим ситуацията под контрол и затова бих ви помолила да се върнете в колата си и…

Бен разтвори длан и им подхвърли предмета, който беше намерил в тревата. Ханрати го улови във въздуха, хвърли му бърз поглед и вдигна глава. В очите му се четяха изненада и възмущение. Линч пристъпи към него и надникна към дланта на колегата си.

— Лежеше си ей там, край пътя — обясни Бен. — Гилза от деветмилиметров патрон, която може би ще ви бъде от полза.

Лицето на Ханрати се разкриви в озъбена усмивка.

— Много любезно от ваша страна, сър. Но по една случайност ние открихме цяла шепа такива.

— Предполагам, че сте си направили съответните заключения — кимна Бен.

Линч пое малката стоманена гилза и започна да я разглежда.

— За какъв се мислите, по дяволите? — изръмжа Ханрати. — Изчезвайте оттук, преди да съм…

— Какви заключения имате предвид? — попита Линч. — Ние вече знаем, че колата е била обстрелвана.

Бен махна към малкото парче метал между пръстите й. Направи му впечатление, че ноктите й са подрязани късо, без никакъв маникюр.

— Тънка стомана, а не месинг — рече той. — Плюс две дупки за освобождаване на газовете вместо обичайната една, която е по-голяма. Тоест става въпрос за муниция, предназначена за капсул-детонатор тип „Бердан“. А това вече е необичайно. Подобни муниции не се срещат често, освен сред така наречените „армейски излишъци“.

Всичко това беше за информация на Ханрати, който се блещеше срещу него под светлината на прожекторите.

— Второ…

— И второ ли има? — изгледа го Линч, която го слушаше внимателно с леко наклонена глава.

— Виждате, че задната част на гилзата е леко деформирана от ударника, нали? Тази деформация е типична за автоматите „Хеклер и Кох“, модел MP5, които изхвърлят празните гилзи по точно определен начин. Доста скъпи оръжия. На всичкото отгоре това, за което говорим, е било чисто ново.

— Как разбрахте, по дяволите? — нетърпеливо подхвърли Ханрати.

— От драскотините по гилзата, получени при зареждането — отвърна Бен. — Пълнителят все още не пасва добре, а пружината му е малко твърда. Което е нормално за първите няколкостотин изстрела. Тоест вашите нарушители използват муниции от армейските излишъци, които се намират само с връзки, а на всичкото отгоре са екипирани изключително професионално.

— Има ли и още нещо? — вдигна вежди Линч.

— Още малко — кимна Бен. — От разположението на празните гилзи, които сте открили, а също така и на онези, които все още се крият в тревата, може да се установи приблизителното местоположение на стрелците и евентуалните им движения. Това би ви помогнало да откриете техните стъпки, да определите точния брой на стрелците и още куп дребни, но важни неща. На ваше място бих насочил криминолозите към този район около пътя. Няма смисъл да се ровят из нивите… — На лицето му се появи мрачна усмивка. — Всъщност кой съм аз, че да ви казвам как да си вършите работата?

— Как ти беше името? — изгледа го Ханрати.

— Забравѝ — поклати глава Бен. — Нямам време да се разправям с кретени. Да вървим, Амал.

— Хей, спрете! — изкрещя подир тях Ханрати. — Кого наричаш кретен?

Бен продължи да крачи към колата, следван от притеснения Амал.

— Почакайте за момент — хукна подире им Линч. — Господин Хоуп, моля ви!

— Видях каквото исках да видя и нямам повече работа тук — отвърна, без да се обръща, Бен.

Жената се изравни с него и го хвана за ръка. Той се завъртя и заби поглед в лицето й.

— Навремето съм се разправял с хиляди тъпаци като Ханрати — рече той. — Колегата ти е пълен кретен, но за съжаление, не го съзнава.

Устните на Линч се разтеглиха в тъжна усмивка. Сякаш беше готова да се съгласи с него, стига да можеше.

— Сега не разговаряте с него, а с мен, сержант Кей Линч. Моля ви да ми отделите няколко минути.

Думите й прозвучаха някак уморено, но честно.

— Не се обиждай, Кей, но според мен това разследване трябва да се води от някой като Томи Логан от ОБР в Дъблин.

Отрядът за бързо реагиране на Гарда беше най-близо до ОС 19 — Отдела за спецоперации към лондонската полиция. Един-два от неговите екипи бяха преминали курс по освобождаване на заложници по времето на Бен, а миналата година командир Томи Логан беше изпратил един от екипите си за спецобучение при него и Джеф Декър.

— Кой сте вие? — сбърчи чело Линч.

— Казах ти кой съм. Приятел на Брук Марсел, която е била в онази кола.

— Не, искам да знам кой сте вие в действителност. Очевидно имате голям опит в тези неща.

— Със сигурност по-голям от опита на твоя приятел — отсече Бен и се обърна да погледне Ханрати, който маршируваше обратно към ленд ровърите и крещеше някакви заповеди към криминалистите.

Нямаше повече работа тук. Отново се обърна към колата, но умолителният поглед на Линч го накара да промени решението си. Той бръкна във вътрешния си джоб за портфейла, от който извади една леко смачкана визитка. Върху нея с едри букви беше изписано ЦЕНТЪР ЗА ТАКТИЧЕСКО ОБУЧЕНИЕ „ЛЬО ВАЛ“, а под тях се мъдреше собственото му име, към което за повече тежест беше прибавено и военното му звание. По принцип беше против такива неща, но Джеф го бе убедил, че така ще впечатлява клиентите.

Бен надраска номера на мобилния си телефон на обратната страна и й я подаде.

— Тук ще намериш и уебадреса ми, на който ще откриеш информация както за миналото ми, така и за сегашната ми работа.

На практика тази информация беше окастрена и редактирана максимално и не съдържаше почти нищо, свързано с предишната му военна кариера или със сегашната му дейност. Такива бяха правилата.

Но и само визитката се оказа достатъчна. Линч я погледна и вдигна вежди.

— Впечатлена съм — промърмори тя. — Трябва ли да ви наричам майор Хоуп?

— Само Бен — поклати глава той.

— Добре, Бен. Какво имаше предвид, когато спомена, че си тук, за да помогнеш?

— Дойдох да открия Брук. И възнамерявам да го направя.

— Но това е полицейско разследване. Ние нямаме навик да каним външни хора в екипа си.

— Не искам покана. Ще си свърша работата със или без вас.

— Длъжна съм да те предупредя, че трябва да стоиш настрана. За собственото ти добро, а и за нейното. Също и за останалите жертви.

— Естествено. Едва ли искате да се забъркате с някой луд като мен, който най-вероятно ще оплеска нещата.

— Разбирам, че преживяваш труден момент — изгледа го продължително Линч. — Ти си разстроен и уплашен, но полицията разполага със специален отдел за подпомагане на жертвите…

— Най-много ме плаши онзи задник Ханрати — процеди Бен.

— Говоря сериозно — каза тя. — Не можеш да се бъркаш в разследването просто ей така. Не ми се иска да те арестувам.

— Вярвам ти.

Очите й за миг се присвиха, сякаш беше усетила хладната заплаха в гласа му. После всичко стана както преди.

— Виж какво — рече тя. — Наистина няма какво да правиш тук.

— Все още очаквате искането за откуп, нали? — подхвърли след продължителна пауза Бен.

Линч се поколеба за момент, после кимна.

— Засега няма опит за контакт. Те все още са горе, в „Карик Манър“.

— „Карик Манър“?

— Мястото, където щеше да се състои купонът — обади се Амал. — Голямата къща.

— Базата на Форсайт по време на операцията по изваждането — добави Линч. — От там е контролирал нещата, когато не е бил на кораба си. Очакванията са искането за откуп да бъде получено там или в централата на компанията в Саутхемптън.

Бен посочи през рамото й към лявата част на пътя.

— Защо сте оградили тази зона?

Линч очевидно разбра за коя зона говори, защото изобщо не се обърна.

— Нима си въобразяваш, че не разбирам какво целиш? — облиза устни тя. — Опитваш да измъкнеш някаква информация, нали? Но вече ти казах, че не мога да се…

— Там сте открили тялото на шофьора — прекъсна я Бен. — Ландър, или както там му беше името…

Тя извъртя очи и кимна.

— Трийсет метра от мястото на сблъсъка — светкавично пресметна той. — Някакви идеи?

— Ти си дяволски настоятелен, мистър Хоуп!

— Наричай ме Бен. Да, наистина съм такъв. Кажи ми нещо, Кей… Трупът на Ландър. Какви наранявания имаше по него извън огнестрелните рани?

Тя го гледаше и мълчеше.

— Например следи от катастрофата? Беше ли прегазен?

— Мда… — проточи Линч с разширени очи. — По тялото му наистина имаше следи от гумите на ягуара. Но как, по дяволите…

— Така и си помислих — кимна Бен. — Колата го е прегазила, след като е бил разстрелян. Предполагам, че по десния й калник има следи от боя. Бели или сини?

— Бели — втренчено го погледна Линч.

— Значи преди това ванът е бил син — кимна той, после добави: — Бил е пребоядисан.

— Откъде знаеш?

— От огледа, който направих. Сега чуй как виждам развоя на събитията: ягуарът се движи нагоре по пътя, но в един момент е задминат от бял ван, който го принуждава да спре. Форд транзит, фиат дукато — нещо от тоя сорт. Купен втора ръка и пребоядисан набързо. — Очите му бяха заковани в ограденото място, сякаш виждаха развоя на събитията в реално време. — Шофьорът Ландър слиза от колата и тръгва да се разправя с пътуващите във вана, които също са напуснали превозното си средство. Бих казал, че са били поне двама. Той няма представа за намеренията им, а после вече е прекалено късно. Те откриват огън по него. На къси откоси, най-вероятно с по три патрона всеки. Празните гилзи отскачат към лявата канавка.

— Точно там открихме половин дузина от тях — измърмори Линч.

— Ландър пада от тази страна на пътя. Брук, Форсайт и неговата асистентка са свидетели на всичко, което се развива пред очите им. В този момент някой от пътниците в ягуара поема контрол над ситуацията и сяда зад волана.

— И ние стигнахме горе-долу до същото заключение — отвърна Линч, която безуспешно се бореше да прикрие смайването си. — Един от тях се е опитал да ги спаси. Вероятно Форсайт. Поне така мисли инспекторът.

Бен беше сигурен, че това е била Брук. Той знаеше как реагира тя в опасни ситуации, а тази бе точно такава. Побърза да прогони мигновеното чувство на гордост и възхищение, поклати глава в опит да обуздае емоциите си и продължи:

— И тъй, онзи, което е поел управлението на ягуара, се нуждае от най-директния възможен път за бягство. Но този път е частично зает от вана, който ги е засякъл, плюс тялото на Ландър, проснато между двата автомобила. Няма начин тези препятствия да бъдат заобиколени. Единствената надежда е да потеглят право напред. Самият аз бих опитал именно това. Колата прегазва трупа на Ландър, блъска се странично във вана, отмествайки го достатъчно, за да се промъкне. Оттам идват следите от бяла боя по калника и следите от гуми по асфалта. Нападателите вероятно са отскочили от пътя на ягуара, а после са започнали да стрелят по него. Но вече в обратна посока. Гилзите излитат насам, отскачат от настилката и попадат в дясната канавка. Там със сигурност има още много освен тази, която открих. Куршумите попадат в задните гуми и колата става неуправляема.

— След което жертвите са извадени от нея и прехвърлени във вана — довърши вместо него Линч. — На пътя остава да лежи единствено тялото на Ландър и това е всичко. Но ти без съмнение си успял да навържеш нещата…

— Почакай малко, защото версията ми трябва да бъде потвърдена от гениалния ти приятел Ханрати — мрачно се усмихна Бен. — Но това е начинът, по който аз виждам нещата.

— А сега какво? — неспокойно попита Амал. — Какво трябва да се направи оттук нататък?

— Всичко, което е по силите ни — увери го Линч. — Трябва да ни повярваш. А ти — извърна се към Бен тя — трябва да се прибереш у дома и да си починеш.

— Трябва ми само да бъда в течение — поклати глава Бен. — Няма как да ме изолирате. Не искам половин ден по-късно да разбера от телевизията, че има някакво развитие.

Линч замълча.

— Ще направиш ли това за мен, Кей? — погледна я в очите Бен. — Моля те. Не искам чак толкова много.

— Но Ханрати…

— Не е необходимо да знае. Цял живот си е бил невежа, малко повече няма да му навреди.

Линч вдигна картичката, която държеше в ръка.

— Тревожи ме тая работа с тактическото обучение — промърмори тя. — Няма да направиш някоя глупост, нали?

— Ще ми помогнеш ли, ако ти обещая да не върша глупости?

— Ще направя каквото мога — отвърна с леко забавяне Линч.