Скот Мариани
Наследството на Армадата (5)

5

Бледата светлина на неделното утро помогна на Амал да се измъкне от тъмната, лишена от сънища пропаст. Но едновременно със събуждането се появиха и първите пристъпи на гадене.

— Мили боже! — простена той.

Остана известно време свит под завивките, проклинайки ужасното главоболие, предизвикано от наливането с твърд алкохол. Какво го беше обзело предишната вечер, по дяволите? В съзнанието му продължаваше да се мержелее високата заледена чаша, която караше стомахът му да се свива в болезнени конвулсии. После изведнъж си даде сметка, че лежи напълно облечен под топлата завивка.

— Мили боже! — отново изохка той. — Защо? Защо?

Фрагментите постепенно започнаха да се връщат по местата си и да оформят достатъчно адекватен спомен за предишната вечер. Помнеше, че беше извикал такси, но появата на колата и пътуването до къщата за гости бяха черна дупка. Имаше само приблизителна представа как беше изкачил стълбите до стаята си, за да се просне в леглото.

Когато горе-долу се увери, че движенията няма да предизвикат фатален бунт в стомаха му, Амал направи предпазлив опит да стане от леглото. Опитът се оказа успешен. Той изрита обувките си и тръгна към банята, оставяйки след себе си различни части от облеклото си. Излезе от там едва след като се почувства значително по-добре след къпането и бръсненето. Часът беше осем и двайсет. Вратата на Брук от другата страна на стълбищната площадка беше затворена. Той отиде да почука и тихо я повика по име. Не получи отговор и реши, че вече е долу или просто се е прибрала в малките часове на нощта и сега си отспива.

Запрепъва се надолу по стълбите. В носа го блъсна миризмата на прегоряла мазнина за пържене, която му се стори непоносима, но той все пак успя да се добере до трапезарията, без да повърне.

Никаква следа от Брук. Всъщност на долния етаж беше само хазайката, госпожа Шенан, която пържеше яйца и бекон в количества, които биха нахранили цялата ирландска армия.

Госпожа Шенан не реагира на смотолевеното от Амал „добро утро“, вероятно защото изобщо не усети присъствието му. На всичкото отгоре тя имаше сериозни проблеми със слуха — факт, който двамата с Брук установиха още в деня, когато се регистрираха. Този факт се потвърждаваше и в момента от малкия телевизор в кухнята с усилен до крайност звук.

Амал се насочи към една маса до прозореца, където госпожа Шенан рано или късно щеше да го забележи. Продължаваше да му се повдига при самата мисъл за храна, но копнееше за голяма чаша горещ и силно подсладен чай. Насочи поглед към мъгливото крайбрежие и се запита защо, по дяволите, беше напуснал обичайната си среда, за да се озове тук.

После се ядоса на себе си заради пълната си неблагодарност към добронамерена и искрена приятелка като Брук. Отново се замисли за гадния начин, по който беше приел да я придружи, а след това я бе изоставил. Каква глупост, господи! Оставаше му само да се надява, че не беше развалил окончателно вечерта й.

Осем и двайсет и пет. Главата на Амал се проясни достатъчно, за да си спомни, че само след час и четирийсет минути двамата трябваше да напуснат къщата за гости, за да хванат обратния полет до Лондон. Ако Брук не се появеше до пет-десет минути, трябваше да отиде да я събуди. Разбира се, другият вариант също не беше изключен — тя да е на крак от часове и всеки момент да се появи със зачервени бузи и разрошена от вятъра коса след сутрешната си разходка по брега. Това беше напълно в неин стил.

Мислите на Амал бяха прекъснати от госпожа Шенан, която най-сетне регистрира присъствието му и започна да се върти около него с тиган в ръка и да нарежда с пронизителен глас, който буквално пробиваше мозъка му. Да, беше спал добре, благодаря. Да, стаята е много хубава и топла. Но широката й озъбена усмивка помръкна в момента, в който той погледна димящата мазнина в тигана и любезно, но решително обяви, че не желае никакви яйца с бекон.

— О! — сепнато го изгледа тя, после укорително сви устни и добави: — Вие трябва да сте от онези мюсюлмани.

— Просто не съм гладен — поклати глава той. — Но една чаша чай ще ми дойде много добре.

— Чаша чай, значи — повтори госпожа Шенан, въздъхна разочаровано и се прибра в кухнята. Тиганът изтрещя върху печката.

— Предполагам, че не сте виждали приятелката ми Брук тази сутрин — подхвърли след нея Амал, повишавайки максимално тон, за да надвика телевизора. Кухнята вече гърмеше от началото на местните новини.

— Е? — изкриви лице госпожа Шенан, сложи ръка над ухото си и погледна към телевизора. — Да го намаля ли? — Ръката й се протегна към дистанционното. — Имате много тих глас…

— Исках да ви попитам… — започна Амал, после изведнъж млъкна и се втренчи в екрана. В следващия миг вече беше на крака и тичаше към кухнята, забравил за махмурлука си.

— Не! — изкрещя той. — Не го намалявайте!

Твърде късно. Госпожа Шенан вече беше натиснала бутона за изключване на звука. Амал спря под рамката на вратата и заби поглед в екрана.

Лишените от звук телевизионни кадри показваха катастрофирала кола на изпълнен със завои планински път, пресичащ някаква гола местност, която му изглеждаше шокиращо позната.

Черният ягуар беше пресякъл платното, за да се забие челно в огромна скала. По асфалта бяха разпръснати отломки. Катастрофиралата кола беше заобиколена от униформени полицаи, сините лампи на служебните им коли разпръскваха утринния здрач.

Амал гледаше с нарастващ ужас как парамедиците товарят в линейката си затворен в чувал труп. По лъскавите ламарини на колата ясно личаха дупки от куршуми. Задното стъкло липсваше, а задните гуми бяха надупчени от интензивна стрелба.

— Не, не, това не може да е истина! — прошепна със стиснати клепачи Амал, после отново отвори очи.

Но то беше истина.

На безмълвния екран се появи снимката на сър Роджър Форсайт, а след това и тази на Сам Шелдрейк.

— Включете звука, за бога! — изкрещя Амал.

Обърканата госпожа Шенан посегна към дистанционното. На екрана се появи лицето на непознат четирийсетгодишен мъж, здрав и набит.

Миг по-късно госпожа Шенан успя да включи звука.

… открит на близко разстояние от колата и идентифициран като Уолъс Ландър, 42-годишен, бивш военнослужещ в Британската армия, а в момента шофьор на сър Роджър. По предварителни сведения господин Ландър е бил разстрелян от най-малко две автоматични оръжия. Полицейски източници потвърдиха, че сър Роджър и госпожица Шелдрейк са изчезнали и вероятно са отвлечени от неизвестните нападатели.

Амал се отпусна на близкия стол и се опита да осмисли чутото. Имаше чувството, че се случва нещо нереално. Празната и надупчена от куршуми кола била открита рано сутринта от работник в близката фабрика за опаковки, който се прибирал след нощна смяна. Полицията установила, че ягуарът е взет под наем от фирма в Дери, предлагаща луксозни лимузини. От там потвърдили, че колата е била наета от компанията „Нептун Марийн Експлорейшън“, собственост на сър Роджър Форсайт. Предполага се, че нападението е било извършено, докато ягуарът е пътувал от кънтри клуб „Касълбейн“ към намиращото се наблизо имение на сър Роджър. Инцидентът е станал малко след десет вечерта.

Дишането на Амал се учести в очакване на името на третия пътник в колата. На екрана всеки момент щеше да се появи лицето на Брук с краткия коментар, че младата жена е била открита мъртва заедно с шофьора. Или отвлечена от похитителите. Но нищо подобно не се случи.

В съзнанието му се появи друга идея. Ослепителна като светкавица. Може би Брук беше променила решението си в последния момент, беше се отказала от купона и се бе прибрала в къщата за гости с такси? И не бе искала да го безпокои, приемайки, че вече е дълбоко заспал? Идеята му се стори абсолютно убедителна. Забравил за главоболието и прилошаването, той скочи на крака, изтича нагоре по стълбите и заблъска по вратата й.

— Брук! Тук ли си?

Трябваше да е тук. Хайде, Брук! Бъди в леглото, моля те! Хайде!

Тишина. Амал се втурна в стаята. Нищо. Леглото беше оправено и недокоснато. Дрехите на Брук бяха подредени върху покривката, на нощното шкафче лежеше разтворена книга. Насочи се към банята. Оказа се, че тя също е празна. Единствените свидетелства за присъствието на Брук бяха четката за зъби и за ресане до мивката и малката чантичка с шампоани и шапка за коса на лавицата.

Амал се спусна обратно по стълбите. Виеше му се свят.

— Сигурна ли сте, че не сте я виждали тази сутрин? — притисна той госпожа Шенан.

— Кого?

— Приятелката ми Брук! Жената, с която се регистрирах тук.

Трябваше му известно време, за да измъкне от хазайката уверението, че в момента той е единственият гост, слязъл долу на закуска.

После дойде ред на паниката. Тръпките започнаха от ръцете и бързо обхванаха цялото му тяло. Изпита чувството, че коленете му ще се подгънат всеки момент и ще рухне на пода. По челото му избиха едри капки пот.

— Трябва да се обадя в полицията! — обяви на пресекулки Амал.