Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бен Хоуп (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Armada Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Скот Мариани

Заглавие: Наследството на Армадата

Преводач: Веселин Лаптев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Абагар АД — В.Търново

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-337-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6113

История

  1. — Добавяне

60

Никой не помръдваше. Хората сякаш бяха спрели да дишат. После неестествената тишина бе нарушена от тихи стъпки между дърветата. Появи се тъмната фигура на мъж, който бавно и предпазливо се промъкваше към селото. После още една, на няколко градуса в източна посока. Зърнали блясъка на угасващия огън, нападателите се приближаваха от всички страни.

Пропука клон. Прошумоляха листа. Въжето към втората аларма леко се опъна. В резултат звъннаха други две бутилки, ударили се една в друга.

— Бен? — прошепна Брук. Широко отворените й очи проблясваха в мрака.

Без да й отговори, той се запромъква към колибите. Спря между две от тях и бръкна в джоба си за запалката и смачканото пакетче с последната цигара.

Бен!

Той вдигна цигарата към устните си, завъртя с палец колелцето и поднесе пламъчето под нея. После щракна капачето на запалката и дръпна дълбоко. Огънчето проблесна в яркооранжево. Никога досега не беше изпитвал такова удоволствие от дима. Никога досега не се беше чувствал толкова жив.

Беше готов.

— Да става каквото ще! — промърмори той, дръпна за последен път от цигарата и я хвърли в краката си.

Където моментално запали линия от посипан барут, която се виеше между колибите. Белият пламък светкавично се понесе към гората.

Бен се извърна към насъбралите се хора.

— Брук, стой максимално близо до мен! — заповяда той. — Каквото и да става. А останалите знаете какво да правите.

Огънят бързо достигна до втората линия барут между дърветата, която опасваше цялото село в плитки траншеи, изкопани от индианците под ръководството на Бен. От нея излизаха многобройни разклонения, насочени навътре в джунглата. Секунди по-късно тъмната растителност беше осветена от високи пламъци.

После нощната тишина се разкъса от първата серия гръмотевични експлозии, следващи бързо една след друга — сякаш небето се беше продънило.

М18А1, както правилно беше отгатнал старият боец Сколи. Това беше военното обозначение на противопехотните мини „Клеймър“ — едно страхотно ефективно оръжие, което армиите по целия свят използват под различни наименования.

Бен беше изработил своята версия на мината, тук, в перуанската джунгла, с помощта на няколко примитивни приспособления — кълба ръчно оплетен канап, известно количество кухи клони и запасите от сух барут, оцелели в продължение на столетия.

Всяка от огнените пътечки свършваше при определено дърво, около дънера на което бяха привързани бурета с барут, примесен със стотици оловни топчета за мускет и остри като бръснач камъни, подготвени за върховете на индианските стрели. Общият брой на импровизираните мини надхвърляше осемдесет, всяка от тях заложена на стратегическо място около селото. Към тях за заблуда на противника водеха старателно отъпкани фалшиви пътечки.

Джунглата се разтърси от комбинирания ефект на всичките тези експлозиви. Към небето се издигнаха огромни огнени кълба и облаци бял дим, които скриха звездите. Океан от смъртоносни проектили заля всичко наоколо, отсичайки наполовина дървесните стволове между селото и реката.

Миг по-рано хората на Серато стесняваха кръга около малкото населено място, което изглеждаше мирно и полузаспало под звездите. В следващия обаче изведнъж попаднаха във вихъра на огнен ураган. Разлетяха се части от човешки тела, кървав дъжд се изсипа върху зеленината наоколо. Повечето от оцелелите получиха ужасни наранявания. Други просто бяха пометени от силата на взривната вълна. Но още преди да се осъзнаят и да потърсят укритие, върху тях връхлетя нова оглушителна експлозия, чиято ударна сила буквално изкорени околните дървета. След това настъпи тишина, нарушавана единствено от стенанията на умиращите. Сред гъстия дим блещукаха ниски пламъци, вонята на сяра беше непоносима.

Рамон Серато бавно се надигна иззад падналото дърво, където беше потърсил укритие. Лицето му беше изцапано от кръвта на човека до него, който беше закъснял да се хвърли на земята и първата експлозия го разсече на две.

Не можеше да повярва на очите си. Индианците не правят така. Те не се съпротивляват. Това беше немислимо. Той се наведе и взе пушката на убития заедно с резервните пълнители.

Времето на незабелязаното промъкване приключи. Серато изкрещя на малцината оцелели наемници да го последват и се втурна към селото сред разкъсаните тела и обгарялата растителност. Не виждаше почти нищо в гъстия барутен дим. След което, някак изведнъж, се озова сред колибите. Две от тях горяха, подпалени от експлозиите.

— Хайде, напред! — изкрещя той.

До него се изправи Вертиз, готов да убива. Зад тях се появиха още двама.

Невидима стрела свирна в нощния въздух и се заби в гърдите на мъжа зад Вертиз. Между колибите мърдаха неясни фигури. Втора стрела профуча покрай ухото на Серато.

— Да ги избием!

Показалецът му натисна спусъка и остана там. Дъжд от куршуми засипа колибите. Миг по-късно спря, колкото да смени пълнителя, после възобнови безразборната стрелба. Вертиз и останалите сториха същото. Куршумите разкъсваха сламените колиби и сечаха клоните на дърветата. Една-две от неясните фигури се проснаха на земята, а останалите просто се стопиха в нощта. Като призраци.

В суматохата Бен изпусна от очи Нико. Неколцина индианци бяха простреляни. Сред тях беше и командирът Васкар, който беше организирал защитата на селото. Тупак, отец Сколи, Пепе и останалите бойци продължаваха да стрелят иззад дърветата. Стрелите им свистяха между колибите и нанасяха нови поражения.

Бен притискаше Брук към земята. Куршумите трещяха над тях и се забиваха в близката хижа, засипвайки ги със суха слама. Предупредил Брук да не мърда от мястото си, той напусна укритието и опъна тетивата на лъка, зареден с поредната стрела. От позицията си можеше да види Рамон Серато, който стреляше като луд, изправен между колибите. Прицели се, опъна до крайност тетивата и пусна стрелата.

Мишената му не беше Серато, а едрият мъж до него. Стрелата бръмна във въздуха и го прониза в сърцето. Мъжът падна като подсечен.

— Сега! — изкрещя Бен, захвърли лъка и сграбчи ръката на Брук.

Двамата хукнаха назад към мястото, на което беше скрил заредения мускет.

Серато се огледа и видя Вертиз, който лежеше неподвижно на земята със стрела в гърдите. После изведнъж осъзна, че е останал сам. Пушката му беше празна. Измъкна глока от джоба си и започна да стреля напосоки, издавайки налудничави викове. Дванайсет изстрела по-късно глокът също замлъкна.

И тогава за пръв път в живота си той изпита страх. Серато хукна между колибите да търси своите хора. Но видя само неподвижни тела със стърчащи от тях стрели.

После изведнъж се закова на място. Изправена на фона на горящите колиби стоеше Брук. Неговата Брук!

В следващия миг зърна и мъжа, който стоеше до нея, и сърцето му се изпълни с дива ярост. Това беше русокосият от снимката, която тя носеше в чантата си. Същият, когото беше обявила за случаен познат.

— Излъга ме, а? — изкрещя извън себе си той.

— Трябваше да ме откриеш, Рамон — отвърна Брук.

Серато вдигна глока, после зърна изтегления назад празен затвор и посегна към джоба си за нов пълнител.

— Ще те убия, кучко! — изрева той.

— Няма да стане — спокойно отвърна Бен и посегна към „Кафявата Бес“, опряна на стената на колибата.

Дулото на мускета беше натъпкано с едрозърнест барут, а пред него имаше малка квадратна торбичка от домашен памук, напъхана плътно навътре с помощта на ръчно направен свредел. Бен издърпа голямото петле максимално назад, взе в ръце дългата тежка пушка и се прицели в Рамон Серато.

Пръстите на някогашния наркобарон напипаха пълнителя в джоба му.

— Застреляй го, Бен! — изкрещя Брук.

Бен отмести пръст от спусъка, наведе дулото към земята и поклати глава.

— Не мога да го застрелям.

— Ха! — изсмя се Серато. — С това ли се надяваш да ме убиеш? — Ръцете му трескаво започнаха да натискат пълнителя, опитвайки да го щракнат на място.

— Не мога да го застрелям, защото съм обещал — добави Бен.

— Какво си обещал и на кого? — Усмивката се стопи от лицето на Серато.

— На един приятел — отвърна Бен и вдигна ръка.

Нико се появи иззад колибата и закуцука към тях. Лицето му беше покрито с кръв от драскотината на главата му, причинена от заблуден куршум. Пламъкът в очите му беше по-ярък от огъня, който поглъщаше околните колиби. Бен мълчаливо му подхвърли „Кафявата Бес“. Нико я улови във въздуха и продължи напред. Серато се втренчи в него и отстъпи няколко крачки.

— Ти?! — изкрещя той и започна да вдига пистолета. Но движението му беше твърде бавно.

— Адиос, копеле мръсно! — изръмжа Нико, опря мускета в рамото си и дръпна спусъка.

Кремъкът изпусна сноп ярки искри, които подпалиха барута. Миг по-късно оръжието изригна с гръмотевичен тътен. Повдигнат във въздуха, Серато отлетя няколко крачки назад, където се стовари по гръб. Дупката в гърдите му беше с размерите на юмрук. Тялото му се сгърчи в предсмъртна агония, после притихна.

Нико захвърли мускета и падна на колене. По окървавеното му лице се затъркаляха едри сълзи. Най-после беше отмъстил за мъртвите си деца и вече можеше да ги оплаче.

Всичко свърши. Хванати за ръце, Бен и Брук оставиха Нико насаме с мъката му.

— Унищожихме цялото село — мрачно промърмори Бен, оглеждайки се наоколо. Облаците бял дим се издигаха високо над джунглата, оцветени в алено от бушуващите пожари.

— Но в замяна на това спасихме половин милион акра земя от тотално опустошение — добави Брук и се притисна плътно в него.

От джунглата започнаха да се появяват индианци. Разнесоха се отчаяни стенания, предназначени за падналите в боя. Но те скоро потънаха в мощния химн на победата, подет от Тупак и неговите бойци. Отец Сколи, Тика и Куси се втурнаха да окажат помощ на ранените. А с настъпването на утрото щеше да започне и възстановяването на селото.

Бен погали косите на Брук и се наведе да я целуне.

— Сега вече готова ли си да поемем към дома?

— Да, Бен — кимна тя. — Готова съм.

Край