Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бен Хоуп (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Armada Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Скот Мариани

Заглавие: Наследството на Армадата

Преводач: Веселин Лаптев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Абагар АД — В.Търново

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-337-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6113

История

  1. — Добавяне

38

Длъгнестият, леко приведен мъж, който вървеше по криволичещите селски улички, непременно би привлякъл нечие внимание със сакото си от туид, яркожълтия панталон и смачканата шапка от свинска кожа, но по това време на годината в Монтефрио просто не се срещаха хора. Но и да се срещаха, историкът едва ли щеше да ги забележи, потънал в собствените си мисли.

Хуан Фернандо Кабеза се радваше на свободата си. Не би могъл да остане дори минута повече в Ла Каталина, където не можеше да прави нищо друго, освен да зяпа купчината книги, които беше успял да вземе със себе си, и да потръпва от безпомощност пред периодичните пристъпи на паника, свързани с началото на този ужасен кошмар.

В момента, в който затвореше очи, в съзнанието му се появяваше смразяващият убиец Сезар Кристо, насочил в гърдите му огромната си пушка. Никога през живота си не се беше намирал толкова близо до смъртта. И това го бе накарало да разбере колко дълбоко е свързан с живота.

Но как точно живееше сега? Откъснат от света, в невъзможност да се прибере у дома заради заплахата от невидим враг, принуден да се подчинява на заповедите на някакъв необразован колумбийски полицай с груби маниери, който се беше появил изневиделица. Е, Нико Рамирес наистина го беше спасил от убиеца и той му беше благодарен, но ситуацията си оставаше абсурдна и трудно поносима. Какво щеше да се случи с него?

— Аз съм само един обикновен историк — непрекъснато си повтаряше той, често и на глас — особено нощем, когато не можеше да заспи. — Какво лошо съм им сторил на тези хора? Защо не ме оставят на мира?

На практика знаеше много добре какво искат. Въпреки че водеше изолиран живот сред своите стари и прашни книги, далече от опасностите на модерния свят, Кабеза беше достатъчно умен, за да разбере още в мига, в който Нико Рамирес го измъкна от ноктите на смъртта, че цялата тази работа е свързана с новия проект на Роджър Форсайт, в който се беше забъркал и той. Когато чу новината за отвличането на Форсайт по радиото в колата на Нико, потвърдена по-късно и от местната телевизия, той осъзна, че всичките му подозрения са били основателни. Ключът към всичко се криеше в документите, оцелели половин хилядолетие на дъното на морето в херметически затвореното сандъче.

Роджър Форсайт не обичаше да говори за миналото си, но в хода на дългогодишното им познанство беше изпуснал няколко дребни сведения, които сочеха, че дълго преди да основе „Нептун Марийн Експлорейшън“, бе имал нещо общо с военното разузнаване. Кабеза можеше само да гадае дали това включва и някакви познания по дешифриране, защото при първия им контакт през декември, непосредствено след откриването на находката, той вече беше успял да разкодира достатъчно от съдържанието на древните документи, за да си даде сметка колко важни са те.

Наричаше ги „истински огън“ и съвсем не се шегуваше.

Онази затворена и лишена от емоции част от съзнанието на Кабеза, която го правеше учен и не бе парализирана от ужас, го караше да изпитва дълбоко съжаление, че още не е успял да прегледа документите. Едновременно с това беше уверен, че истинската му работа ще започне, когато Форсайт най-сетне му ги предостави. Да ги прегледа с очите на историк, да помогне при разшифрирането и да преведе средновековния испански на съвременен английски, за да може да потвърди първоначалните разкрития на Форсайт. След приключването на тази работа, която вероятно нямаше да отнеме много време, спокойно можеха да информират света за своето смайващо откритие. Намерените съкровища бяха нищо в сравнение със скандалните разкрития за важни исторически фигури. А в тези документи те бяха четиринайсет.

Единственото, с което Форсайт пожела да го запознае преди срещата им очи в очи, беше копие от декрета за поземлено дарение, направено през юни 1588 г. от испанския крал Филип II. Времето и влагата бяха изяли краищата на листа, но съдържанието беше отлично запазено — както и това на останалите актове, които също имаха изключително важно значение.

Сияещ в алено и златно, документът носеше съвършено запазен кралски подпис под текста, а в горната му част съгласно изискванията по онова време беше изписано името на човека, на когото кралят беше решил да направи този изключително щедър подарък. То принадлежеше на човек, когото Кабеза и всички историци през последните петстотин години познаваха много добре. Едно наистина много популярно име.

Сър Кристофър Пеник е изключително влиятелен благородник с отлични връзки в Парламента и кралския двор на Елизабет I. Връзки, за които всеки друг би могъл само да мечтае. Съветва кралицата по много деликатни въпроси на държавната политика и само няколко думи, прошепнати в ухото на Нейно Величество, са достатъчни за вземането на ключови решения. Но в живота на доверения кралски съветник има и мрачна тайна.

По време, когато Римокатолическата църква се сатанизира в цяла Англия, а католическата вяра е сериозна пречка за всяка кариера, сър Кристофър мъдро крие своята привързаност към папската вяра. За нея знаят само съпругата му и ограничен кръг близки приятели. Но дори Ан не подозира, че когато любимият й съпруг не участва в дебатите на кралския двор или не ловува из земите си, простиращи се от Хамбълдън до Уинчестър, взема активно участие в нелегалните действия по възстановяването на Римокатолическата църква в Англия.

Началото на необявената англо-испанска война през 1585 г. вдъхва увереност на сър Кристофър и неговите съмишленици, че евентуалната победа на Испания ще превърне в действителност мечтата им за католическа Англия. През следващите три години, използвайки своите връзки на най-високо ниво, Пеник започва да захранва с ценна информация действащата в страната испанска разузнавателна мрежа, която в края на десетилетието вече е пуснала пипалата си дълбоко в държавната машина на Великобритания. Той бързо се превръща в безценна придобивка за Испания, особено след като поставя свои верни хора на ключови позиции в Парламента и кралския двор. Предателството му остава неразкрито в продължение на близо три години. А щедрата награда на крал Филип за един толкова ценен и умен агент е нещо напълно закономерно.

През лятото на 1588 г. испанската армия най-после е готова за съкрушително нападение срещу Англия. Това става факт и благодарение усилията на сър Кристофър и шпионската му мрежа. Но дори Армадата да успее да стигне британските брегове и да стовари там достатъчно силна армия, за да свали от власт кралица Елизабет, Пеник едва ли би получил своята щедра награда. Защото, още докато внушителният флот се готви да вдигне платна от пристанището на Лисабон, могъщият и всяващ страх съветник на кралицата сър Франсис Уолсингъм получава анонимно послание, което разкрива в детайли подмолните действия на сър Кристофър. В резултат Пеник незабавно е арестуван и затворен в подземията на лондонския Тауър, а дезинформационната машина на Уолсингъм разпространява слухове, че е заболял от дребна шарка.

Според някои исторически сведения Пеник издържа ужасните изтезания, на които е подложен от Уолсингъм, и отказва да разкрие имената на своите агенти. Обсипан с ужасни изгаряния и дълбоки рани, той мълчи докрай. След смъртта му не е разпознат дори от собствената си съпруга. Междувременно Армадата е отблъсната и напълно разбита. Лошото време изиграва решителна роля за победата на Кралския флот. Така Англия успява да осуети най-голямата в историята си опасност от унизителна окупация. А когато „Санта Тереза“ потъва край северозападните брегове на католическа Ирландия в напразен опит да намери сигурно пристанище, с нея потъва и кралският декрет за поземленото дарение, за който сър Кристофър Пеник така и не узнава до края на живота си.

След смъртта му тялото на предателя е разчленено на части и е изложено на публично място в Лондон за назидание на широката публика. Вдовицата му лейди Ан Пеник — според някои исторически сведения бременна с първото им дете — е лишена от всички привилегии и прогонена от страната. Никой не чува повече за нея. Но мрежата от испански шпиони в Англия остава непокътната, тъй като Пеник отнася имената им в гроба.

До днес.

Форсайт, а и самият Кабеза бързо установиха, че същите тези имена фигурират в шифрован списък сред откритите на борда на „Санта Тереза“ документи. По ирония на съдбата в усилията си да отблъсне и разбие Армадата Кралският флот лишава своето правителство от най-ценната възможна информация за подмолните действия на врага. В смразяващия списък с агентите на Пеник фигурират седем влиятелни политици, трима висши офицери, един вицеадмирал и един недоволен от положението си член на кралското семейство. Общо четиринайсет имена, всяко от които достатъчно известно на съвременните историци. Всичките с неопетнена репутация, известни като пламенни защитници на родината си.

Но въпреки това тук, черно на бяло, бяха доказателствата за тяхната измяна, достатъчни да ги изпратят в Тауър през 1588 г., а дори и днес да предизвикат шок и вълна от възмущение. Историческата бомба с часовников механизъм беше готова да се взриви. Форсайт беше планирал всичко: медийната буря, сделката за милиони за книгата на тази тема, осемсерийния документален филм, наречен „Скритите предатели“.

Би било страхотен удар, призна пред себе си Кабеза, докато се луташе из пустите улички на селото. Самият той очакваше с не по-малко нетърпение от Форсайт последиците, макар и по чисто научни причини.

Разбира се, това вече нямаше как да се случи. Нима бе възможно някой да извърши убийство, за да прикрие предателството на сър Кристофър? Кабеза не разбираше. Но Форсайт беше мъртъв, а самият той се беше превърнал в обект на преследване. Ужасна бъркотия, която го караше да потръпва от страх, да не спи нощем и да се чуди какво да прави през деня, затворен в Ла Каталина и способен единствено на самосъжаление.

Затова изпита дълбоко облекчение, когато най-сетне реши да излезе навън и да разгледа „Иглесия де ла Вила“. Църквата нямаше връзка с конкретните му изследвания — иначе би я открил преди много години — но една обиколка около нея и останките от замъка на маврите несъмнено щеше да му помогне да забрави проблемите си, макар и за малко.

Продължаваше да крачи из улиците на Монтефрио, спирайки от време на време да се порадва на терасовидните градини със стройни, красиви дори през зимата палми, на декоративните балкончета и старинните улични лампи. Но през цялото време не изпускаше от очи високата камбанария, към която бавно се приближаваше през плетеницата от тесни улички.

С приближаването на покрайнините къщите ставаха все по-нарядко, теренът все по-груб. Покрай пътя имаше само храсталаци и остри камъни. Нощта беше близо, застудяваше. Църквата се оказа доста по-далече, отколкото предполагаше. Не биваше да забравя, че на връщане със сигурност щеше да бъде тъмно. Но вече нямаше смисъл да се отказва.

Извън селото срещна само някаква кола и самотно куче, което подтичваше по банкета. Кабеза не обичаше кучета и предпочете да направи широк кръг. Така забеляза някаква стръмна пътека вляво, която почти не се виждаше в настъпващия мрак. Налагаше се да побърза, тъй като дневната светлина бързо се стопяваше.

Мислите му бяха прекъснати от приближаването на друга кола, която се движеше по посока на селото със запалени фарове. Той отстъпи на банкета, за да й направи път. В купето белееха лицата на четирима мъже, които гледаха навън, сякаш търсеха нещо. Трябва да са сбъркали пътя, помисли си Кабеза.

Колата го подмина и забави ход. Гумите проскърцаха върху натрошения чакъл. Четиримата вътре едновременно извърнаха глави да го огледат. Кабеза често се губеше из разни странни места и изпита съчувствие към тях. Усмихна им се и сви рамене, сякаш да каже „съжалявам, но не мога да ви помогна, тъй като не живея тук“.

Никой не отвърна на усмивката му. Колата продължи по пътя си, а той й обърна гръб и се насочи към пътеката, която започваше само на няколко крачки вляво от него. Изглеждаше доста стръмна и той изпита моментно доволство, тъй като винаги беше съумявал да запази относително добра физическа форма.

После изведнъж си даде сметка, че не чува колата, с която току-що се беше разминал. Обърна се и я видя спряла малко по-надолу по пътя.

В първия момент не си помисли нищо.

После двигателят изрева, изпод колелата излетяха дребни камъчета. Колата направи остър обратен завой и се понесе към него.

Сърцето на Кабеза пропусна един такт. Той замръзна на място с отворена уста в продължение на една безкрайно дълга секунда, после се обърна и хукна нагоре по пътеката. Чу как гумите изсвириха, когато колата напусна пътя и пое след него. Нямаше начин да й избяга.

Помощ! В главата му изплува кошмарната фигура на Сезар Кристо. Тези бяха дошли да го заместят и щяха да го убият. Този път успешно, тъй като Нико Рамирес не беше тук да го спаси.

Той прекоси малката долчинка, след която пътеката продължаваше стръмно нагоре. Машинално съобрази, че разстоянието между дърветата е твърдо малко, за да пропусне кола, и хукна към тях. Подхлъзна се, после спря и се обърна. Колата поднесе и спря преди стеснението.

Да! Имаше шанс! Разстоянието между него и преследвачите му започваше да се увеличава. После вратите с трясък се отвориха и четиримата изскочиха навън. Кабеза видя как тъмните им фигури се понесоха след него и уплашено хлъцна. Пътеката ставаше все по-стръмна. Камбанарията все още се виждаше в сгъстяващия се мрак. Беше съвсем близо, на петдесет-шейсет метра. Може би там щеше да намери укритие. Може би имаше хора. Тези типове едва ли ще посмеят да му сторят нещо пред свидетели, нали?

Силен вик зад гърба му го накара да се обърне. Един от преследвачите беше изгубил равновесие и се търкаляше обратно по стръмния склон. Спря няколко метра по-надолу. Хвана глезена си с две ръце, лицето му беше разкривено от болка. Кабеза се усмихна за миг, но после зърна останалите трима, които решително се катереха нагоре, и усмивката му се стопи. Обърна се и отново затича по пътеката, треперещ от страх.

Внезапен порив на вятъра смъкна кожената шапка от главата му. Господи, скъпоценната му шапка! Но нямаше как да се върне, за да я търси.

Дишаше тежко, тялото му се тресеше. Теренът под краката му стана равен миг преди да се парализира от паниката. Кабеза разбра, че е стигнал върха. Пред очите му изплува огромният силует на църквата, заобиколена от руините на древната крепост. Надеждата му, че там има някой, бързо се стопи. Наоколо цареше дълбока тишина. Нямаше никой друг освен него и четиримата мъже, които искаха да го убият.

Той се понесе през руините към входа на „Иглесия де ла Вила“. Построената през XV в. църква представляваше смесица от различни архитектурни стилове — главно мудехар, готика и ренесанс. Но той не мислеше за тях, докато се насочваше към арката над входа. Почти изкрещя от облекчение, когато тежкият, обкован с метални пирони портал отстъпи пред усилията му. Той прескочи прага и премигна в пълния мрак на празния храм.

После Хуан Фернандо Кабеза започна да търси място, на което да се скрие.