Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бен Хоуп (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Armada Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Скот Мариани

Заглавие: Наследството на Армадата

Преводач: Веселин Лаптев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Абагар АД — В.Търново

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-337-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6113

История

  1. — Добавяне

12

По обратния път към къщата за гости мълчаха през цялото време. Когато пристигнаха, Бен взе сака от задната седалка и последва Амал по стълбите. Госпожа Шенан не се виждаше никъде, но отгоре се чуваше работещ телевизор. Бен беше доволен, че не се налага да говори с когото и да било.

Амал го поведе към първия етаж, показа му стаята на Брук, а след това промърмори, че има нужда да остане сам. Влачейки крака като старец, той влезе в стаята си и затвори вратата.

Бен остана известно време в коридора, после протегна ръка и натисна бравата. Бавно бутна вратата, събра сили и влезе.

Тя не беше от жените, които прекаляват с парфюма, но въпреки това във въздуха се долавяше познатият свеж аромат, който го накара да се почувства странно дезориентиран и почти сигурен, че ще я види седнала на леглото. Но нея я нямаше там.

Разбира се, че я нямаше. Болезнената действителност се стовари върху него с нова сила. Връхлетя го умора.

Къде си, Брук?

Прииска му се да изкрещи на висок глас тези думи, но в момента можеше само да шепне.

Той свали сака от рамото си, съблече коженото яке и се огледа. Пътната чанта на Брук лежеше на пода до някакво кресло. Ципът не беше затворен. Очилата за четене с тънки рамки, които понякога използваше, бяха поставени на нощното шкафче. До тях лежеше разтворен роман на автор, който харесваше. Върху възглавницата се виждаше старателно сгънато долнище на екипа за бягане, което използваше за спане, редом с леко избелялото горнище на любимата й пижама.

Сега, когато я нямаше, тези вещи изглеждаха неразделна част от нея. Бен протегна ръка и ги докосна. После се отдалечи от леглото и влезе в малката баня. На плота до мивката стояха част от вещите й, които полицията не беше счела за нужно да прибере — тоалетна чантичка, бурканче с крем за лице и още няколко дреболии, които му бяха познати от банята в „Льо Вал“ и апартамента й в Ричмънд. Те излъчваха неповторимата топлина на нейното присъствие, което го караше да се чувства щастлив, че е жив.

Сега имаше единствено празнота.

Лицето й беше пред очите му. Непрекъснато си спомняше последната им среща. Изпитваше дълбоко съжаление за глупавите спорове помежду им. Тя трябваше да е при него в „Льо Вал“, далече от всичките тези бъркотии. А може би той трябваше да бъде с нея тук, в Ирландия, вместо Амал. За да й вдъхне сигурност, за да я защити.

Беше длъжен да вярва, че е жива. Мисълта за обратното беше просто непоносима.

Не трябва да бъде обратното. Не бива.

Бен погледна към овалното огледало. Почти не разпозна лицето, което го гледаше от там — бледо, изпито, с отчаян поглед. Гърдите му изведнъж се стегнаха от огнената топка на яростта. Всъщност не беше ярост, а нещо повече. Омраза. Дива омраза срещу онези, които бяха извършили това. Които я бяха отвлекли по този гаден начин. Ако я наранят… Ако й сторят нещо… Замахна с юмрук и образът му в огледалото се разкриви в ситната паяжина на пукнатините.

Парчетата стъкло изтракаха в мивката. Той погледна окървавените си кокалчета. Не изпитваше никаква болка. Сякаш някой я беше отстранил с ръка от физическото му тяло.

Къде си, Брук?

Бен избърса кръвта с къс тоалетна хартия, хвърли я в тоалетната, пусна водата и се върна в стаята. Изключи централното осветление и щракна нощната лампа. После клекна над сака си, дръпна ципа и започна да рови вътре. След малко извади плоска метална бутилка. Разклати я, сякаш да се увери, че вътре има достатъчно уиски, отпусна се на ръба на леглото и развинти стоманената капачка. Изпита желанието да изпие на един дъх по-голямата част от съдържанието, но се овладя навреме.

Не. Това не е начинът. Това няма да я върне. Завинти капачката и хвърли плоската бутилка обратно в сака.

После в главата му се появи ужасната мисъл, която го блъсна с такава сила, че ръката му отново посегна към бутилката.

Ако не става въпрос за откуп, защо е всичко това?, прозвуча в съзнанието му гласът на Джулиан Максуел.

А след това се появи и собственият му отговор, под формата на далечно ехо: Трябва да направите преоценка на цялата ситуация… Трябва да вземете под внимание и други причини…

Ами ако всички грешим? Ако възприемаме ситуацията по напълно погрешен начин? Аз, полицията, ръководството на компанията, Амал? Какво би се случило тогава? Ами ако изобщо не става въпрос за Роджър Форсайт? А мишената на похитителите е била съвсем друга?

Например Брук?

Тази мисъл беше толкова шокираща, че го накара да загуби ориентация. Но беше възможна. Налудничава, но възможна. Форма на някакво отмъщение, насочено към него. Болно и извратено наказание за нещо, което беше извършил в миналото. Организирано от някой роднина на човек, когото беше убил или вкарал в затвора. Например брат на Джак Глас, ако изобщо имаше такъв? Или от някой от многобройните врагове, които си беше създал през годините? Оцелял въпреки всичко и на свобода?

Но ако бе така, нима похитителят нямаше да пожелае да сподели истината с него просто за да му причини допълнителна мъка? Нямаше ли да го потърси в „Льо Вал“?

А може би са го направили, изведнъж си помисли той. Може би обаждането е дошло след отпътуването му. Може би в този миг телефонът в празната му къща звъни, може би самотният компютър вече сигнализира за постъпващ имейл.

Я се овладей!, гневно си заповяда той. Джеф е там и щеше да те предупреди, ако има нещо.

Но мисълта си остана. В комбинация с ужасните видения, които продължаваха да се въртят в главата му.

— Ще те открия, Брук — каза на глас той. — Ще те…

Гласът му заглъхна. Бен отпусна глава върху възглавницата на Брук и стисна дрехите й. Като дете, което търси успокоение. Погледът му се замъгли, сълзите му започнаха да мокрят горнището на пижамата. Болката стана непоносима.

Остана свит върху леглото в продължение на почти цял час, забил поглед във вратата. Молеше се тя да се отвори, Брук да влезе и да му се усмихне. Но времето течеше, а вратата си оставаше затворена. Той протегна ръка и изключи нощната лампа. Дълго остана неподвижен в мрака с широко отворени очи. После бавно потъна в неспокойна дрямка.

 

 

Когато се събуди, в стаята продължаваше да цари пълен мрак. Телефонът вибрираше в джоба на джинсите му. Той се надигна с разтуптяно сърце, запали лампата и грабна пулсиращия апарат. Това е той, обади се един глас в съзнанието му. Моментът на разплатата.

Но насреща нямаше никой. Никакъв тайнствен глас от миналото, който да придаде плът и кръв на най-ужасните му кошмари. Беше просто сигнал за постъпил есемес.

Текстът беше изпратен от Кей Линч. Сърцето му почти спря, когато прочете първите думи:

Мисля, че трябва да знаеш. Открихме трупове.