Скот Мариани
Наследството на Армадата (33)

33

— Ти си едно много смахнато копеле! — усмихна се Нико Рамирес и поклати глава.

— Сигурно — повдигна рамене Бен.

Колумбиецът притисна приклада в рамото си, насочи дулото към него и го погледна през мерника. Дълго време остана така. Най-после навлажни устни с език, свали пушката и я сложи напреки на коленете си.

— Предполагам, че и на това му се вика ниво — промърмори той.

— Така е. От което следва, че можеш да ми обясниш какво става тук.

— Искаш да знаеш какво търся в къщата на Кабеза? Много просто, човече. Целта ми е да убия всеки, когото изпратят да убие него. На един вече му видях сметката и чаках втория. Реших, че това си ти. Ако бяха изпратили повече хора, щях да ги избия всичките!

— Кой желае смъртта на Кабеза?

— Онези, които държат твоята хубавица — отвърна Нико. — Искаш да си я получиш обратно, нали? Може би ще мога да ти помогна. Кажи ми как изглежда.

— Това пък защо, по дяволите? — сопна се Бен.

— Ще разбереш, човече. Опиши ми я. Какъв цвят е косата й?

— Не е червена, но не е и кестенява — неохотно отвърна Бен. — Някъде по средата.

— Дълга, къса? Хайде, говори!

— Дълга.

— Възраст? Дебела, слаба?

— Тя е на трийсет и шест, слаба. Но какво значение има това, по дяволите?

— И е красива, нали? — подхвърли Нико, а после, осъзнал, че Бен е готов да се нахвърли срещу него, независимо от пушката, побърза да размаха ръце. — Хей, хей! Задръж малко, приятелю! Имам причини да те разпитвам за нея, окей?

Бен го изгледа втренчено, после измъкна от портфейла си малката снимка на Брук и му я подаде.

— Точно както си мислех — поклати глава Нико, след като разгледа фотографията.

Бен я дръпна от ръцете му.

— А сега ми кажи за какво става въпрос, при това бързо! — изръмжа той.

— Разбира се, че ще ти кажа. Но преди това искам да ми отговориш на един въпрос: готов ли си да рискуваш живота си за тази жена?

— Не знам дали още е жива — въздъхна Бен. — Но съм готов на всичко за нея.

Нико замислено кимна с глава.

— Дори да убиеш? — подхвърли той. — И на това ли си готов?

— Не е действие, до което бих прибегнал по своя воля.

— Но знаеш как се прави и не те е страх — мрачно се усмихна Нико и докосна нараненото си лице. — Кой си ти, човече?

— Служил съм в британската армия, но сега съм в запаса.

— Знаех си, че има нещо такова. Трудно е да те убие човек. Мъжът никога не забравя някои неща, нали? Умения, подготовка и други такива работи. Бъди сигурен, че ще ти потрябват, когато се изправиш срещу Рамон Серато. — В очите му проблесна омраза.

— А защо трябва да се изправям срещу него?

— О, ще го сториш, човече. Със сигурност ще го сториш.

— Значи трябва да ми разкажеш повече за този Серато.

— Попаднал си на точния човек. Аз изучавам Серато, както Айнщайн е изучавал физиката. Роден е през шейсет и девета година в копторите на Мексико Сити. Израснал на улицата, борил се да оцелее. Най-малкият от четирима братя, всичките безделници и дребни мошеници. Той е единственият, останал жив след двайсет и пет. Със сигурност би свършил като братята си, но успял да се измъкне от калта. Мил чинии и сервирал по кръчмите, но си поставил целта да завърши юридическия факултет. След това се преместил в Богота и се захванал с бизнес, който го направил милионер още на двайсет и шест години. Което не му попречило да се научи на добри обноски. Чете много, говори перфектен английски, облича се безупречно и свири великолепно на пиано, главно класическа музика. Меценат на изкуството — картини, скулптури и други подобни глупости. Сега живее в Перу. Върти бизнес с недвижими имоти, занимава се и с износ. Банани, кафе, вино и още бог знае какво.

Нико млъкна и сви устни, сякаш искаше да се изплюе на земята.

— Поне така иска да изглежда — въздъхна той. — Но за онези от нас, които го преследваха години наред, без да успеят да го пипнат, а също така и за семействата на стотици избити от него хора, докато беше бос на най-големия и най-жесток наркокартел в Богота, той е известен с прозвището Ската.

Скат, помисли си Бен, докато в главата му изплуваха някои асоциации.

— Роджър Форсайт е бил отровен с една много рядка отрова — рече на глас той. — Отрова от скат, произходът й е от Южна Америка.

— Това е запазената марка на Серато — кимна Нико. — Според някои слухове той държи в имението си в Богота цял басейн със скатове, от които извлича отровата. С нея убива само по-специалните си врагове. Обикновените просто ги коли… — Колумбиецът наведе глава и затвори очи. — Като моите малки Даниела и Карлос…

— Децата ти? — погледна го Бен.

Нико с мъка преглътна.

— Да, прекрасните ми деца. Серато ги закла заради мен. Защото аз бях първото ченге, което имаше достатъчно кураж да го преследва докрай. Не успях да го спипам, разбира се. Но някой ден и това ще стане. Не ми пука дали това ще отнеме остатъка от живота ми. Ще го спипам!

— Вендета, значи — разбра Бен.

— Никой на този свят не заслужава да умре повече от Серато. Ако видиш какво е извършил през живота си, ти също би пожелал смъртта му. Особено това, което прави с жените… Сякаш ги мрази с цялата си душа. — Нико отвратено поклати глава. — В Богота имаше един наркодилър на име Фелисиано Бетанкур. Готин пич, любимец на жените. Но преди време допуснал грешката да навлезе в териториите на Серато. Измъкнали го посред нощ от дома му заедно с приятелката му. По-късно установихме, че била келнерка в ресторанта, където вечерял. Искам да кажа, че Бетанкур си беше боклук, но момичето не е имало нищо общо с каквото и да било. Но това не попречи на Серато да заповяда на главорезите си да обработят лицето й с оксижен. След това я изнасилили. Поне двайсет човека. На другия ден открихме тялото й в река Богота.

Главата на Бен клюмна, стана му лошо. Нима наистина Брук бе попаднала в ръцете на подобен звяр?

— Другите бяха съпруги или дъщери на враговете му — продължи Нико. — Една от тези нещастници била окачена на кука в някакъв склад, а след това одрана жива. Друга заповядал да натикат във варел и…

— Добре, достатъчно — вдигна ръка Бен. — Получих представа.

— Нищо подобно няма да се случи с твоята жена — успокои го Нико. — Няма начин.

Тези думи бяха като балсам за изтерзаната душа на Бен, но той не пропусна да отбележи нещо странно в интонацията на колумбиеца.

— Какво искаш да кажеш? — вдигна глава той.

— Означава, че е жива, човече — отвърна Нико. — Знам го със сигурност.

Бен подскочи, сякаш ударен от електрически ток.

— Откъде знаеш? — извика той и сграбчи колумбиеца за ръката. — Как? Защо?

— Знам, защото отдавна вече нямам свой живот — отвърна Нико. — В продължение на три години като ченге и още седем след като напуснах, животът ми се нарича Рамон Серато. Зарязах всичко. Единствената ми цел е да знам всичко, свързано с него. Знам защо е ликвидирал онзи англичанин Форсайт и какво е взел от него. Знам и какво иска от…

— От Брук? — извика Бен. — Трябва да ми кажеш!

— Не може да се обясни толкова лесно — поклати глава Нико. — За да разбереш за какво става въпрос, ще ти трябва нещо повече от думи, човече.

— Покажи ми!

— Трябва ми джиесем. Моят е пълен с вода.

Без никакво колебание Бен извади своя и му го подаде. Нико влезе в интернет и започна да набира нещо на клавиатурата.

— Ето, можеш да погледнеш — доволно обяви той и му подаде обратно телефона.

Бен нетърпеливо го грабна, а след това изведнъж замръзна. В очите му се появи дълбоко недоумение.

Снимката беше на жена. Изправена до някакъв басейн, с предизвикателен поглед, отправен към камерата. Кестенявата й коса беше позлатена от прекрасния тропически залез. Оскъдният зелен бански беше в тон с очите й, мокър и плътно залепнал за малкото части от тялото, които прикриваше.

Бен примигна. Не, това не можеше да бъде истина! Но беше. От екрана го гледаше Брук.