Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бен Хоуп (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Armada Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Скот Мариани

Заглавие: Наследството на Армадата

Преводач: Веселин Лаптев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Абагар АД — В.Търново

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-337-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6113

История

  1. — Добавяне

Последната моя дукеса красива

от фреска ме гледа съвсем като жива.

Фра Пандолф се трудил със четка цял ден

и тъй я запазил нетленна за мен.

Робърт Браунинг

„Моята последна дукеса“

1

Студена нощ в края на февруари, малко след десет. Луната над атлантическото крайбрежие на Донегал обливаше тъмната вода с искрящо сияние. Високо горе се виждаха фаровете на самотна кола, която се движеше по тесния път. В далечината блещукаха светлините на кънтри клуб „Касълбейн“. Колата се движеше навътре в сушата, към Ринклеван, от другата страна на Ню Лейк.

Зад кормилото на черния ягуар XF седеше мъж с широки рамене. Казваше се Уоли Ландър, бивш боец от Гренадирския корпус. Очите му не се отделяха от виещото се пред него шосе. Умишлено не следеше разговора на останалите трима в купето: работодателя му сър Роджър Форсайт, личната му асистентка Саманта и една жена с кестенява коса, която Уоли виждаше за пръв път. Няколко бегли погледа в огледалото за обратно виждане го бяха уверили, че непознатата е привлекателна. Или по-точно, много привлекателна. Беше облечена в плътно прилепнала черна рокля, която нямаше как да оцени. Огледалото не го позволяваше. По всяка вероятност дамата беше присъствала на медийното представяне, организирано от „Нептун Марийн Експлорейшън“, и беше получила покана за частното парти на сър Роджър. Което както обикновено щеше да продължи до малките часове на следващия ден и може би щеше да се превърне в поредната лудория на сър Роджър. Фактът, че дамата беше сама, почти сигурно означаваше, че не е омъжена. А това предлагаше някои интересни възможности. Може би Уоли щеше да получи шанс да си побъбри с нея по време на купона и да научи повече подробности за живота й.

Нямаше как да знае — и никой в колата не знаеше — че предстои нещо съвсем друго. Защото животът на Уоли много скоро щеше да приключи.

Така и нямаше да узнае името на тайнствената жена. Тя се казваше Брук Марсел. И по-точно, доктор Брук Марсел, когато ставаше въпрос за професионалните й качества като експерт-консултант по психология на заложниците или като гостуващ лектор в Центъра за тактическо обучение „Льо Вал“ в Нормандия. Тази вечер обаче беше обикновен гост на приятелката си Сам, която седеше между нея и сър Роджър с малък нетбук на коленете. Светлината на дисплея се отразяваше в очилата й, а темата на обсъждането бяха някои детайли, свързани с бизнеса на фирмата. Настанил се удобно на кремавата кожена седалка на ягуара, сър Роджър беше разхлабил вратовръзката, която си беше сложил специално за презентацията.

Сам започна да изброява задачите за следващия ден, а Брук се замисли за това, което все по-често ангажираше вниманието й напоследък. И както винаги, когато ставаше дума за Бен, я обзеха твърде противоречиви емоции.

Искаше й се той да е с нея сега. Защото обичаше Ирландия, а тук, по крайбрежието на Донегал, положително би се чувствал като у дома си. Може би сбърка, че дойде без него. Но беше твърде нервна и несигурна, за да го покани. Страхуваше се, че всяка прибързаност ще бъде погрешен сигнал за него. Или нещо такова. Вече в нищо не беше убедена. С изненада установи колко малко разбира собствените си чувства, въпреки че минаваше за уважаван и опитен психолог.

Бен Хоуп. Какъв сложен и енигматичен човек наистина. Дори преди да се сближат, тя беше наясно, че той е преследван от призраците на своето минало. Призраци, които беше заключил дълбоко в душата си и не допускаше никого до тях. Но този мъж умееше и да показва топлота и нежност, да бъде открит и внимателен. Понякога Брук изпитваше чувството, че цял живот е била до него, а в други случаи — че изобщо не го познава.

Насочила очи към осветяваните от фарове скали, тя се запита дали някога ще успее да нормализира напрегнатите си отношения с Бен. Връзката им бе започнала толкова обещаващо, но се бе превърнала в пълна катастрофа в момента, в който тя беше започнала да вярва, че ще продължи вечно.

Скараха се през септември. Есенните месеци течаха скучно и монотонно. Едно празно време, което запълваше с работа. Без Бен коледните празници й бяха направо непоносими. После лека-полека се появи някаква възможност за помирение. Телефонните разговори между дома й в Лондон и неговия във Франция ставаха все по-дълги и по-чести. Понякога дори той я търсеше.

Но нещата бяха все още крехки и несигурни. Като пламъчето на свещ, което всеки момент може да угасне от поривите на вятъра. Имаше моменти, в които беше сигурна, че той крие нещо от нея. Имаше и други, в които напрежението помежду им отново се появяваше, готово всеки миг да избухне и всичко да отиде по дяволите. Макар и по различен начин, и двамата се обвиняваха за разрива. Колко сме резки и двамата, помисли си тя, спомняйки си за ужасния скандал, който ги раздели. Всъщност беше за нищо. Просто едно тривиално до глупост недоразумение.

— Хеликоптерът ще ни вземе от къщата рано сутринта и ще ни остави на летището в Дери — обясняваше Сам. — Някъде около десет и половина ще бъдем на „Гетуик“, а по време на полета до Малага ще имате достатъчно време да се подготвите за срещата с Кабеза.

Форсайт сви устни и изсумтя в знак на съгласие. Завръщайки се за миг в настоящето, Брук забеляза начина, по който стискаше дръжката на куфарчето, закопчано за китката му с тънка стоманена верижка. Какво ли носи в него? После любопитството й се стопи. Тя извърна глава към тъмното странично стъкло и потъна в мислите си.

Вниманието й беше привлечено от някакъв светъл проблясък. Пътят зад тях вече не беше пуст. Настигаха ги чифт силни фарове. Не е лека кола, прецени Брук, обръщайки се назад. Вероятно някакъв ван или микробус. Който наистина бърза за някъде.

Форсайт се обърна едва когато купето на ягуара се изпълни с ярка светлина.

— Поредният идиот — равнодушно промърмори той. — Отбий да го пропуснеш, Уоли.

Уоли мрачно поклати глава, даде мигач и намали до петдесет километра. Бяло рено мастер, оплескано с кал, ги задмина с грохот, после ги засече странично и блокира пътя.

Уоли скочи на спирачките и пътниците политнаха напред. С изключение на Брук, която успя да се опре на облегалката пред себе си секунда преди рязкото спиране. Сам уплашено изпищя, зърнала как малкият й нетбук литва във въздуха.

— Какво става, мамка му? — извика Форсайт.

— Шибан задник! — изръмжа Уоли, изключи автоматичната скоростна кутия и остави двигателя да работи. — Какви игрички си намислил, тъпако? — изкрещя той, затръшна вратата и се понесе към спрелия ван.

Вратите му се отвориха едновременно. Уоли се закова на място. Двама мъже енергично закрачиха към него. И двамата носеха черни качулки, но не заради хапещия февруарски вятър.

Брук зърна оръжията в ръцете им и кръвта замръзна в жилите й. Еднакви на вид картечни пистолети, черни и страшни, оборудвани с цилиндрични заглушители. И преди беше виждала такива.

Уоли Ландър също познаваше този модел смъртоносно оръжие, но деветте години извън армията отдавна бяха притъпили реакциите му. Просто стоеше на място и ги зяпаше с отворена уста.

— О, господи! — простена Сам.

Форсайт смаяно мълчеше и стискаше дръжката на куфарчето.

Никой от двамата маскирани не проговори. Вместо това те небрежно насочиха оръжията си към Уоли и откриха огън. Във вътрешността на купето изстрелите прозвучаха като приглушено думкане. Краката на Уоли се подгънаха и тялото му рухна в канавката. Кръвта му беше яркочервена на светлината на фаровете. Сам изпищя и се вкопчи във Форсайт.

— Какво искат от нас, Роджър? Господи, ще ни убият!

Брук се поколеба само секунда, после се промуши между двете предни седалки и се настани зад кормилото. Сложи лоста на „драйв“ и натисна газта до дъно. Ягуарът изрева и се понесе напред с пронизително свистене на гумите. Хванала здраво волана, Брук нямаше друг избор, освен да стисне зъби и да прегази мъртвото тяло на Уоли. Купето се разтресе със смразяващо дъха „бум-бум“.

Маскираните мъже отскочиха встрани. Последва тежък удар, придружен от пронизително стържене на метал в метал. Калникът на ягуара откърти част от пластмасовата броня на вана и продължи напред през разкрилата се пролука. Гумите продължаваха да свирят, заглушавайки писъците на Сам и гневното сумтене на Форсайт. После пред Брук изведнъж се откри пътят, чист и свободен. Беше успяла.

В следващия миг зад тях екнаха дълги автоматични откоси. Воланът изведнъж натежа в ръцете й. Нападателите бяха улучили задните гуми. Нямаше начин да предотврати страничното поднасяне. Пред очите й изплува огромна сива скала. Последва силен трясък. Еърбегът експлодира и се заби в лицето й със замайваща сила.

Тя долови шум от бързи стъпки и неясни гласове. После вратите на ягуара се отвориха. Дулото на картечния пистолет се заби в слепоочието й. Тя се обърна с лице към нападателя. От процепите в качулката я гледаха две студени и жестоки очи.

— Слизай, кучко! — изръмжа непознатият.