Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бен Хоуп (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Armada Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Скот Мариани

Заглавие: Наследството на Армадата

Преводач: Веселин Лаптев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Абагар АД — В.Търново

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-337-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6113

История

  1. — Добавяне

28

Брук прекоси салона и спря пред портрета, за да го разгледа по-отблизо. Невъзможно, невероятно! Но въпреки това беше истина. Жената имаше нейните черти, нейната коса. Роклята беше тази, която носеше в момента. Бижутата бяха същите, които Серато току-що й подари. Все още не можеше да повярва на очите си.

Едва когато спря на сантиметри от платното, тя започна да различава някои дребни детайли, свидетелстващи, че става въпрос за друга жена. Очите бяха малко по-сближени от нейните и имаха различен оттенък. Формата на носа, ушите, брадичката също беше по-друга. Но смайващата прилика си оставаше и будеше безпокойство.

Брук плъзна длан по долната част на тежката рамка и пръстите й напипаха нещо. Наведе се да го погледне. Оказа се малка правоъгълна плочка, вкопана в позлатеното дърво. Върху нея с малки черни букви беше изписано „Алисия“.

Тя излезе от стаята и се затича по коридора в обратна посока на тази, в която бяха изчезнали пазачите. Оглеждаше се наляво-надясно, търсейки някакъв изход. Мраморните плочи студенееха под босите й крака. Идеята за бягство — без обувки и облечена в тези дрехи, абсолютно беззащитна и загубена, вече й се струваше безумна. Тя противоречеше на всичко, което беше учила и преподавала. Но в момента подготовката и познанията не й вършеха никаква работа. Защото не беше обикновена заложница. И защото този Рамон Серато, който и да бе той, със сигурност не се държеше като нормален похитител.

Алисия. Нима Серато наистина вярваше, че тя е Алисия? Беше й много трудно да осмисли това, което й се случваше. Вече почти предпочиташе да бъде отвлечена за откуп и да бъде заключена в някоя мрачна дупка, окована и с качулка на главата. Всичко беше по-добро от това налудничаво и фетишизирано робство. Трябваше да се махне от тук!

Врати. Още врати. Точеха се от двете й страни в безкрайна редица. Тя продължаваше да тича, леко повдигнала роклята. Не виждаше нищо, което да прилича на изход. А ако имаше такъв, той най-вероятно беше охраняван от куп въоръжени мъже. Никога досега не беше попадала в толкова огромна къща. При мисълта, че Серато може да се върне в трапезарията и да открие, че тя не е там, започна да изпада в паника. Цяла армия от хора щеше да тръгне да я търси и със сигурност щеше да я открие.

Кос поглед към един от прозорците я информира, че навън вече беше нощ. Тази част от къщата беше значително по-семпла, вероятно предназначена за персонала. Осветлението идваше от обикновени крушки, стените бяха голи, а подът беше покрит с грапав цимент, който нараняваше босите й крака. Изскочи иззад поредния ъгъл и светкавично се шмугна в някаква ниша, тъй като от една двойна врата няколко метра по-нататък се появиха двама мъже с престилки. Помещението зад нея явно беше кухня, но от задушливата миризма на мас, пържен боб и подлютен доматен сос можеше да заключи, че тя обслужва персонала и няма нищо общо с изтънчения гастрономически вкус на собственика.

Затаила дъх, Брук изчака готвачите да се отдалечат и продължи напред.

Вече беше напълно дезориентирана и усещаше как я обхваща паника. Коридорът, по който се придвижваше, ставаше все по-тесен и сякаш не водеше никъде. Закова се на място миг преди да се обърне и да хукне по обратния път.

Беше чула нещо. После го чу отново. Женски глас, не много далече. Тя наклони глава и се ослуша с нарастваща тревога. Не, гласовете бяха два. И двата женски. Крещяха от ужас.

Брук предпазливо се промъкна напред, питайки се откъде идват ужасните звуци. Спря пред някаква врата, поколеба се за миг, после я бутна. Озова се в някакво перално помещение. Край едната стена имаше дълга редица големи перални машини, а срещу тях се издигаше купчина кошници за мръсно пране. Над машините, близо до тавана, имаше малко прозорче, зацапано с мръсотия и покрито с паяжини. Едва сега Брук си даде сметка, че се намира в някакво мазе под нивото на сградата.

Опитът за бягство беше забравен. В момента се интересуваше единствено от протяжните викове, които долитаха именно от мръсното прозорче. Макар и силно зацапано, то пропускаше част от ярката светлина, идваща от другата страна. Сякаш някой беше включил мощен прожектор.

Повдигнала още по-нагоре скъпата рокля, тя успя да се покатери на една от пералните машини, която се намираше под прозорчето. Первазът се оказа на двайсетина сантиметра над главата й. Тя се хвана с две ръце за него и бавно се набра нагоре. Краката й задраскаха по стената, но в крайна сметка брадичката й се опря в перваза. Брук напрегна очи да види какво се случва зад мръсното стъкло.

Прозорчето се оказа на няколко сантиметра над земята. Гледаше към циментирано вътрешно дворче, около десет квадратни метра, оградено от високи бели стени и ярко осветено от прожекторите. В него имаше шестима мъже, единият от които се намираше на сантиметри от Брук. Краката му в униформен панталон скриваха част от гледката, но въпреки това тя можеше да види какво се случва.

В далечния край на двора стояха двамата пазачи, които я бяха извели от апартамента. Мускулестият с конската опашка и колегата му с увреденото ухо дърпаха и блъскаха в стената бразилските й камериерки. Пресентасион се беше вкопчила в майка си и надаваше истерични писъци. Мъжът с конската опашка успя да я изтръгне от ръцете на майка й, която изпищя отчаяно. Пресентасион се просна на голия цимент.

Брук понечи да извика: „Спрете, оставете ги на мира!“, след което осъзна, че не може да направи нищо друго, освен да наблюдава с нарастващ ужас това, което предстоеше да се случи.

Пред очите й изплува фигурата на висок мъж, облечен в кремав костюм. Беше с гръб към прозорчето, но Брук вече го познаваше достатъчно добре. Серато се насочи към двете жени, невъзмутим и спокоен. Консуела се изтръгна от ръцете на пазача и се хвърли в краката му с обляно в сълзи лице. Започна да се моли на родния си португалски, а Брук този път разбираше всяка дума, която излиташе от устата й.

— Не наранявайте детето ми, моля ви! Кълна се, че аз съм виновна! Накажете мен, но не и моето момиченце! Моля ви, моля ви!

Отговорът на Серато беше твърде тих, за да бъде доловен през стъклото. Но Брук го разбра и без да го чуе. Той поклати глава, отблъсна с крак ридаещата майка и направи три бавни стъпки назад. После протегна ръка. Един от униформените пазачи разкопча кобура си и му подаде автоматичен пистолет. Без да бърза, Серато провери пълнителя и насочи оръжието към Консуела.

Пресентасион издаде протяжен нечовешки вик. Брук също понечи да изкрещи. Тоя тип се готвеше да ликвидира камериерките бразилки по същия начин, по който беше отнел живота на Сам и нейния работодател. И нищо не можеше да го спре.

Изстрелът отекна в ограденото пространство с гръмотевична сила. Тялото на Консуела конвулсивно потръпна и се претърколи на една страна. По бялата стена се появиха кървави пръски. След това Серато обърна пистолета към Пресентасион. Гангстерът с конската опашка побърза да освободи пищящото момиче от хватката си. Тя нямаше къде да избяга, но въпреки това отчаяно хукна към далечната стена. Пистолетът в ръката на Серато изтрещя крачка преди да я достигне.

Куршумът попадна в гърба й. Тя се просна по очи с разперени ръце и крака. Брук вцепенено гледаше как младото момиче се повлече по бетонната настилка. Серато спокойно я настигна и натисна спусъка за втори път. Куршумът попадна в тила на Пресентасион, която престана да мърда.

Серато върна оръжието на собственика му.

— Изхвърлете телата някъде в джунглата — заповяда на испански той.

Брук чу думите му съвсем ясно въпреки плътно затвореното прозорче. Сърцето блъскаше в гърдите й с болезнена сила. Беше като вцепенена, почти не усещаше болката, която пронизваше вкопчените й в перваза пръсти.

Серато обърна гръб на убитите жени и започна да се отдалечава. Изражението на лицето му беше абсолютно непроницаемо. Брук забеляза капчиците кръв, които бяха опръскали светлия му костюм. Той извади кърпичката си да ги избърше, цъкна гневно с език и изчезна от погледа й. Последваха го всички присъстващи с изключение на двама души, които останаха да се погрижат за труповете.

Брук усети, че й се повдига, и побърза да се спусне на пода. Беше съвсем наясно, че ако Серато не я завари в трапезарията, горските хищници ще получат възможност да пируват и с трети женски труп.

Довлече се до вратата, отвори я и хукна в посоката, от която беше дошла. Беше истинско чудо, че не срещна никого. Още по-голямо чудо беше фактът, че намери трапезарията, без да се изгуби в лабиринта от коридори и пасажи. Отвори вратата със сърце в гърлото. Очакваше да види Серато, който я чака с пистолет в ръка. Но трапезарията беше празна. Брук побърза да заеме мястото си на масата, а след това направи опит да спре треперенето на ръцете си.

Серато се появи няколко минути по-късно. Беше сменил кремавия костюм с широк панталон и тъмносин блейзър.

— Надявам се да ми простиш за грубото прекъсване на вечерята — подхвърли с усмивка той. — Внезапно си спомних за една задача, която не търпеше отлагане. Дори твоето присъствие не можеше да ме спре. — Погледна надолу и усмивката се превърна във въпросително вдигнати вежди. — Събула си обувките?

Брук отдавна беше забравила за захвърлените под масата сандали.

— Малко ми стягат — светкавично намери отговора тя. С удоволствие установи, че гласът й дори не трепна.

— Няма значение — отвърна той. — Ще ти поръчам нови, които със сигурност няма да стягат. А сега ще ядем, нали?