Скот Мариани
Наследството на Армадата (27)

27

През годините си на психолог-консултант Брук беше разговаряла с много хора, станали жертва на отвличане. Една от най-важните поуки от тези разговори, която винаги подчертаваше в своите лекции по темата, беше умението да се запазят бистрота на ума и максимален фокус. Когато целта е съхранението на психическото здраве, упражненията на ума са не по-малко важни от физическата годност. Тя познаваше един доброволен сътрудник на ООН, който бе отвлечен от банда неуравновесени типове в Сомалия и бе прекарал пет месеца в някаква мизерна килия, без да знае дали ще го освободят, или просто ще му пуснат куршум в главата. За да оцелее в тези ужасни условия, той се заел да строи въображаема дървена лодка.

Докато бил затворен в мръсната, гъмжаща от плъхове килия, човекът проектирал и изграждал плавателния съд в своето въображение. Дъска по дъска, сглобка по сглобка. А когато лодката била готова, той тръгвал по обратния път — разглобявал я част по част, нанасял някакви корекции и започвал да я гради наново. Когато най-после се озовал на свобода, човекът бил категоричен, че не иска да вижда никакви лодки повече. Но месеците ментална дисциплина го спасили от полудяване.

Всеки сам избира начините, по които да се справи с шока. Важното е да открие нещо, което да ангажира съзнанието му. Важното е да предпази духа си от самоунищожителния страх и стреса на пленничеството. Онези, които се поддават на подобни състояния, могат и да оцелеят физически, но никога вече не са предишните хора.

Самата Брук не знаеше нищо за лодкостроенето и по тази причина прибегна до друг метод. Използвайки молив за очи и лист, откъснат от някакво скучно женско списание, тя се зае да чертае план на луксозния си затвор.

Започна със самата къща, опирайки се на това, което беше видяла, докато пазачите я водеха към покоите на Серато. Когато се върна обратно след срещата с любезния си „домакин“, установи, че счупеният капак на прозореца е ремонтиран, но невидимите работници случайно бяха оставили един малък процеп, през който можеше да наблюдава околността.

Първо начерта контурите на външната стена, а след това нарисува няколко правоъгълника, маркиращи помощните постройки. Сложи надпис „гараж“ на хангара, от който непрекъснато влизаха и излизаха превозни средства, а на ниската бяла сграда, използвана от въоръжените мъже, постави надпис „караулно“ с въпросителна накрая. Пунктирана линия маркираше извивките на пътя отвъд портала, който водеше в джунглата. После дойде ред на самия портал — едно силно укрепено съоръжение, пред което нарисува миниатюрните фигурки на въоръжените пазачи.

Прекара дълго време в наблюдение на джунглата, питайки се дали наблизо има някакво населено място. Град или село, достъпни пеша за един самотен беглец?

Но тайната й карта все още не беше план за бягство. Според друго основно правило, което непрекъсната повтаряше на своите слушатели, жертвите на отвличане не бива да правят опит за бягство, преди да изготвят солидна стратегия и да бъдат напълно екипирани за оцеляване в трудна и непозната обстановка. Според нея това беше крайна мярка, която почти винаги завършваше с катастрофа — смърт или повторно залавяне, включващо жестоки наказания и отнемане на най-малките привилегии, които отвлеченият е имал преди това. Същевременно обаче тя беше твърдо решена да научи колкото се може повече за онова, което я заобикаляше.

Единственият начин за приблизително отмерване на времето беше да наднича през прозореца на определени интервали и да засича положението на слънцето над джунглата. От неговото движение определи, че стаята й гледа на запад. Някъде в късния следобед вратата щракна и в апартамента се появиха Консуела и Пресентасион с таблички в ръце, върху които имаше кафе и дребни сладки. И двете изглеждаха готови да задоволят всяко нейно желание.

Това я накара да усети още по-силно странното положение, в което се намираше. Въпреки езиковата бариера тя успя да внуши на по-възрастната бразилка, че би желала да носи обикновени дрехи. Консуела реагира колебливо и доста смутено, но само час по-късно дрехите пристигнаха — две старателно изгладени тениски, долнище на анцуг и чифт маратонки.

Брук имаше интерес да се сближи с Консуела и дъщеря й. Първо, защото най-ценната придобивка за всеки заложник е приятелско лице сред похитителите, и второ, заради очевидния факт, че двете жени нямаха нищо общо с лошите. Съвсем ясно личеше, че те се страхуват от своя работодател почти толкова, колкото се страхуваше самата тя.

Същевременно продължаваше да бъде озадачена от начина, по който я гледаха. Нещо като страхопочитание, примесено с открито обожание — чувства, които тихо разменените реплики на португалски помежду им потвърждаваха още повече. Още два пъти успя да долови думата „Алисия“, но когато пак ги попита коя е Алисия, жените отговориха единствено с мълчание и свенливи погледи.

Останала отново сама, Брук надникна през процепа на прозореца. Почти веднага забеляза фигура, която й беше позната — тази на пазача с отвратително вонящите пури. Опрял гръб на стената в съседство на караулното, той се готвеше да запали една от тях. Ръката му потъна в джобчето на ризата и излезе от там с недопушен фас и запалка. Миг по-късно над главата му се изви облаче синкав дим. Брук го гледа известно време, после се отдръпна от прозореца и започна серия от физически упражнения — лицеви опори, коремни преси и бягане на място. Въпреки че се намираше под ключ, тя беше твърдо решена да съхрани добрата си физическа форма.

Слънцето вече беше поело пътя си на запад, когато Консуела и Пресентасион отново се появиха в стаята и се заеха с тоалета й. А тя бързо разбра, че й предстои нова среща с господаря на имението.

— О, не! — простена Брук, зърнала роклята в ръцете на Консуела.

Беше фина и скъпа като предишната, но тъмнозелена. Разбира се, в комплект със сандали на висок ток в подходящ цвят. Успяла да преглътне възраженията си, тя се затвори в банята и покорно се преоблече. Какъв е смисълът да протестира? Жените я посрещнаха с усмивки и одобрителни погледи, а след това се оттеглиха.

Секунди по-късно вратата отново се отвори и на прага се изправиха двама униформени пазачи. Трудно беше да се каже кой от тях изглежда по-застрашително — здравенякът със зализана назад черна коса, прибрана на конска опашка, или кльощавият му колега с наполовина липсващо дясно ухо.

— Този път сте само двама, а? — остро подхвърли тя. — Това все пак е напредък. Не е ли по-лесно просто да ми дадете ключ за тази врата?

Мъжете мълчаливо й направиха знак да ги последва. По коридора, надолу по стълбите и през лабиринт от коридори, които виждаше за пръв път.

— По-бавно, ако обичате — оплака се Брук. — Трудно ми е да ходя с тези неща на краката.

Придружителите й забавиха крачка, макар че не стана ясно дали разбраха какво им казва. Това й даде възможност да запамети пътя, който след това щеше да прибави към импровизираната си карта.

Вкараха я в стая с огромни размери и затвориха вратата зад гърба й. Стените бяха украсени с маслени платна и огромни огледала с позлатени рамки. Кристален полилей осветяваше правоъгълна маса за хранене, покрита с фина копринена покривка и отрупана с изящни съдове и сребърни прибори.

Начело на масата седеше Рамон Серато, облечен в безупречно скроен кремав костюм. При влизането на Брук той стана на крака и дълго я гледа, сякаш смаян от вида й. После, успял да се овладее, я поздрави с „добър вечер“ и издърпа един от столовете.

— Надявам се, че си прекарала следобеда си приятно — галантно подхвърли той.

Брук понечи да се озъби по обичайния начин, но в същия миг се отвори друга врата, през която влязоха двама прислужници с безупречно бели униформи. Единият носеше кофичка с лед върху сребърен поднос, а другият буташе пред себе си отрупана с ордьоври количка. Без да кажат нито дума, те подредиха масата и побързаха да се измъкнат, безшумни като мишки.

— Какво има? — забеляза изражението й Серато. — Не си ли гладна? Гъшият пастет е отличен. Препоръчвам ти да си намажеш една препечена филийка, докато все още е топла. А виното е каберне совиньон от собствената ми изба в Чили.

Аха, помисли си Брук. Значи не сме нито в Бразилия, нито в Чили. Още колко южноамерикански страни остават в списъка? Твърде много, по дяволите.

— Трябва ли да бъда впечатлена от всичко това? — попита на глас тя.

— Надявам се. Много хора по света никога няма да опитат храна с такова качество.

— Е, сега вече се чувствам по-добре — иронично подхвърля тя. — Наистина трябва да ти благодаря.

— Била ли си бедна някога? — попита той, посягайки към шампанското. — Толкова бедна, че да носиш само вонящи дрипи? И толкова гладна, че да си готова да убиеш плъх с голи ръце, за да се нахраниш? — Поклати глава, на лицето му се появи бледа усмивка. — Не, не си. Винаги си била облечена и нахранена. Но ако беше израснала в крайна нищета като мен, вероятно щеше да цениш тези неща.

Брук не отговори.

— Не ми вярваш, нали? — подхвърли той. — Но е истина. Детството ми премина в копторите на Мексико Сити. Аз и братята ми бяхме принудени да просим за храна, докато майка ми чистеше тоалетни, а баща ми береше дини за няколко песо на ден. Цялото ни семейство живееше в две стаи, които не бяха подходящи дори за животни.

— Преливам от съчувствие — сухо рече Брук.

— Сигурен съм, че ако можеше да видиш как живеем, наистина щеше да проявиш съчувствие — остро отвърна Серато. — Гледах богатите, които профучаваха с лимузините си покрай мен, и убеждението ми, че ще водя друг, по-добър живот, ставаше все по-силно. Дядо ми твърдеше, че въпреки мизерията в жилите ни тече благородна кръв. — Серато замълча за момент, после повтори: — Благородна кръв, идваща още от времето, когато Испанската империя е владяла половината свят. Майка ми и баща ми се смееха и ни предупреждаваха да не слушаме приказките на стария глупак. Но само няколко години по-късно се уверих, че дядо ми е бил прав.

Брук мълчеше. Серато изглеждаше готов да продължи, но се овладя и тръсна глава.

— Не бива да отегчавам приятна компаньонка като теб с истории за своето минало — въздъхна той. — Няма ли да опиташ пастета?

— Знаеш къде да си навреш проклетия пастет! — сопнато отвърна Брук. — Не съм гладна.

— Може би това ще ти отвори апетита — подхвърли Серато, взе от помощната масичка до себе си една квадратна кутийка за бижута и я плъзна по покривката. — Един малък подарък.

— Нима си въобразяваш, че ще приема нещо от теб?

— Моля те. Дори настоявам.

Брук отвори кутийката. Вътре лежеше огърлица от диаманти и изумруди, която със сигурност струваше колкото целия й апартамент в Ричмънд. В комплект с гривна.

— Какво означава това, по дяволите?

— Твои са — усмихна се той. — Бих се радвал да ги видя на теб.

Зелената рокля отиваше на блестящите изумруди по един наистина перфектен начин. Беше ясно, че Серато обича да планира нещата до последния детайл. Гледаше я по начин, който решително не й харесваше. Но въпреки това тя издържа на погледа му и гневно отсече:

— Не съм кукла, за да ме обличат в разни парцали и мъниста! Нито за теб, нито за когото и да било!

— Ти си жена с високо самочувствие — отвърна Серато. — Бъди сигурна, че аз уважавам подобно поведение.

— Тогава защо ме обличаш по този начин? Това ли е играта, която обичаш? Отвличаш жени, за да ги гиздиш като циганки? Истинско болестно състояние!

— Струва ми се, че подценяваш красотата си, докато аз правя обратното — промълви Серато. — Ще ти бъда много задължен, ако си сложиш тези бижута.

Брук забеляза странния блясък в очите му и реши да не го предизвиква твърде много.

— След като настояваш — отстъпи тя, извади гривната от кутийката и я нахлузи на китката си.

— Перфектно, точно както предполагах — доволно кимна Серато. — А сега и огърлицата.

Брук знаеше, че няма как да откаже.

— Първо да си сваля това — отвърна тя и разкопча златното синджирче, което й беше подарък от Бен. После неохотно извади тежката и студена огърлица и я сложи на шията си, но не успя да се справи с клипса.

— Позволи на мен — рече Серато, стана и се изправи зад гърба й. Тя усети деликатното докосване на пръстите му. — Ето, готово. С нея си наистина прекрасна.

Тя успя да се види в едно от огледалата с позлатени рамки. И Серато зад себе си, отстъпил крачка назад. Зяпаше я така, сякаш беше музеен експонат. Ръцете му докоснаха раменете й и тя се отдръпна.

— Имаш толкова хубави черти — промълви той, наблюдавайки я в огледалото. — Но ще бъдат още по-хубави, ако вдигнеш косата си нагоре. Ето така…

— Кажи ми какво става, моля те — прошепна Брук. — Защо съм тук?

— Ще разбереш, когато му дойде времето — отвърна Серато и се върна на мястото си. — Между другото, искам да те помоля за нещо… — В ръката му се появи малък плик, който извади от джоба на блейзъра си. — Това ли е човекът, за когото спомена? Маршъл, или както там му беше името?

Брук веднага позна Бен на малката снимка, която Серато протегна към нея. Беше го щракнала миналата пролет в „Льо Вал“. Не можа да я изхвърли дори когато стана ясно, че в отношенията им настъпи окончателен разрив. А Серато я беше намерил в чантата й.

Той чакаше отговор с особен блясък в очите. А тя изведнъж разбра какво изразява лицето му. Беше лице на ревнив любовник. Сърцето й изстина при мисълта какво ще се случи, ако му каже истината.

— Този е никой — преднамерено небрежно отвърна тя.

Очите на Серато дълго изследваха лицето й.

— Сигурна ли си? — попита той и махна към златното синджирче в ръцете й. — Не е ли мъжът, който ти подари това?

— Забрави — поклати глава Брук. — Той не е важен.

— Радвам се да го чуя. А има ли някой друг, който е… важен в живота ти?

— Не, няма — тръсна глава тя.

След още един изпитателен поглед Серато се усмихна, очевидно стигнал до заключението, че чува истината.

— Какво ще кажеш за глътка вино?

— Съвсем мъничко — кимна тя и му поднесе чашата си. Не й харесваше да играе неговата игра, но се нуждаеше от нещо за успокоение на опънатите си нерви.

— Трябва и да хапнеш нещо — промърмори той и започна да маже пастет върху една препечена филийка. — Не искаме да станеш прекалено слаба, нали?

Защото няма да ми стават роклите от шибаната ти колекция, безгласно отвърна Брук, въпреки че много й се искаше да изкрещи тези думи в лицето му. Няколко секунди по-късно неохотно протегна ръка и към платото с ордьоврите.

— Вкусно е, нали?

— По-добро от храната, която получавах в предишния си затвор — мрачно отвърна тя.

— Харесвам чувството ти за хумор.

Серато разклати звънчето до себе си и прислужниците се появиха да разчистят масата и да поднесат основното блюдо и още вино. След това сякаш се разтопиха във въздуха и изчезнаха. Домакинът повдигна капака на сребърния поднос и вдъхна ароматната пара.

— Сьомга, накисната в шери, с масло и сос от магданоз — промълви с благоговение той. — Много добре върви със задушените картофки и връхчетата аспарагус на пара.

— Трябва да ми дадеш рецептата.

— Позволи ми да ти сервирам — каза той и вдигна сребристо парче риба.

— Ядох достатъчно — отклони ръката му тя. — Сега бих искала да се оттегля.

— Обратно в стаята ти?

— Не. Искам да се върна в родината си. У дома. При приятелите, които твоите гангстери все още не са убили. Към предишния си живот, който, в случай че не си забелязал, беше грубо прекъснат.

— Сега животът ти е тук, с мен — промълви след дълга пауза Серато. — Така трябва да бъде.

Думите му я шибнаха като силни плесници. Прозвучаха толкова абсурдно, че за малко не избухна в смях.

— Моля?!

— Много скоро ще забравиш предишния си живот — отвърна Серато и внимателно сложи парче сьомга в чинията си. — Можеш да ми повярваш, че при всички случаи ще мога да ти предложа един далеч по-добър живот. Имам планове за нас. Толкова много неща можем да направим заедно. А когато плановете ми бъдат реализирани, целият свят ще бъде в краката ни. — Ръката му посегна към купата със зеленчуците.

— Ти си луд! За коя ме вземаш?

Серато мълчаливо започна да се храни.

— Коя е Алисия? — внезапно попита Брук.

Домакинът захвърли ножа и вилицата с такава сила, че тя подскочи. После срещна очите му, които я гледаха през масата с наистина безумен блясък. Загорялото му лице беше станало бяло като вар.

— Какво каза?

— Чу ме много добре. Консуела и Пресентасион непрекъснато споменават това име и ме гледат. Коя е тя? Нима мислиш, че аз съм тя? Не, не съм. Знаеш името ми — Брук Марсел. А не Алисия или бог знае коя…

Серато правеше върховни усилия да запази самообладание. Стана от мястото си, избърса устни с копринената салфетка и напусна трапезарията, без да каже нито дума. Брук остана сама на масата. Изтече една минута, после втора. Тя внимателно пъхна златното синджирче в сутиена си. Направи го поради липсата на джобове. За нея то беше по-ценно от милион изумрудени огърлици и тя не искаше да го изгуби.

Щура и опасна, но неустоима мисъл се появи в главата й. Тя се изправи, събу обувките си и безшумно се насочи към вратата, през която я бяха въвели пазачите. Напрегна слух, но не долови нищо. После внимателно я открехна и надникна. В коридора нямаше никой.

Ти си по-луда и от него, нервно преглътна тя. Но шансът беше твърде примамлив, за да му се противопостави. Излезе от трапезарията и се огледа. В широкия коридор имаше още четири врати от полирано орехово дърво и с лъскави златни дръжки. Всяка от тях би могла да я отведе към някакъв изход. Брук зашляпа с боси крака към най-близката врата, притисна ухо към нея, а след това внимателно натисна дръжката.

Оказа се, че е попаднала в помещение, което приличаше на салон в мъжки клуб от средата на XIX век. Тежка, излъскана до блясък ламперия, маслени картини, огледало над камината и солидно обзавеждане в стил „Честърфийлд“. Огледа се във всички посоки, търсейки телефон. Все още нямаше представа в коя държава се е озовала, не знаеше на какъв номер да извика полиция, но се надяваше, че ще успее да набере мобилния номер на Бен. При мисълта, че ще може да разговоря с него, сърцето й пропусна един такт.

Но телефон нямаше. Брук понечи да излезе и да опита следващата врата, но в същия момент до слуха й достигна потропването на стъпки по плочките, което я накара да отскочи назад и да се залепи за стената. Стъпките спряха пред вратата. През масивното дърво долетяха приглушени гласове. Двама мъже, които разговаряха на испански.

Тя затаи дъх. Вратата беше открехната и тя успя да зърне през процепа двойката пазачи, които вече познаваше. И двамата бяха въоръжени с пистолети. Бяха спрели на място и единият показваше на другия някаква снимка на телефона си. Разнесе се смях. Брук внимателно се отдалечи. Дали ще забележат открехнатата врата и ще дойдат да огледат помещението? В продължение на един безкрайно дълъг миг тя въртеше глава във всички посоки, убедена, че всеки миг ще бъде заловена. Но пазачите продължиха по пътя си и от гърдите й излетя въздишка на облекчение.

Заслуша се в отдалечаващите се стъпки. Една, две, три… На четвъртата престана да брои. Защото внезапно се закова на място. Това, което беше взела за огледало над камината, се оказа картина.

Или по-скоро портрет на жена, облечена в блестяща зелена рокля, с дълга и леко къдрава кестенява коса, елегантно отметната встрани, за да покаже диамантите и изумрудите на шията. На тънката китка, отпусна в скута й, блестеше гривната със същите скъпоценни камъни. Очите й гледаха директно към зрителя, невероятно живи, изпълнени с радостно вълнение. На лицето й грееше усмивка.

Брук зяпна от изненада. Не може да бъде!, объркано си помисли тя. Нима е възможно? От портрета я гледаше нещо повече от нейна двойничка. Това беше самата тя!