Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бен Хоуп (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Armada Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Скот Мариани

Заглавие: Наследството на Армадата

Преводач: Веселин Лаптев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Абагар АД — В.Търново

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-337-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6113

История

  1. — Добавяне

48

В бързината Брук изобщо не се сети да провери горивото. Но сега, когато пикапът се движеше с максимална бързина по тесния път и вятърът немилостиво я блъскаше през счупеното стъкло, тя сведе загрижен поглед към стрелката, която показваше по-малко от четвърт резервоар.

Докъде ли можеше да стигне с това?

Имаше и друг, доста по-сериозен проблем — не виждаше накъде се движи. При сблъсъка с портала пострада фарът от нейната страна, а десният работеше само на габарити, едва-едва осветявайки банкета. Предният капак беше жестоко нагънат от удара и подскачаше при всяка дупка. Пътят се виеше като змия между дърветата и водеше бог знае накъде. Единственото, което й оставаше, беше да поддържа максималната възможна скорост и да се моли колелата да не се откачат в някоя дълбока дупка.

При поредния остър завой гумите поднесоха и пикапът за малко не се заби в едно гигантско дърво. Тя изпищя от уплаха, но все пак успя да завърти кормилото. Единственото разумно действие беше да намали скоростта, но не смееше да вдигне крак от газта. Колата продължаваше да лети на сантиметри от вековните дървета, чиито клони немилостиво шибаха страничните стъкла. Този път все трябваше да води до някъде. Където има хора, телефони, полиция…

После, някак изведнъж и много по-рано, отколкото беше очаквала, в огледалото за обратно виждане се появиха светлините на фарове, които бързо се приближаваха и ставаха все по-ярки. Отначало четири на брой, после шест, осем, десет. Цял керван преследвачи. Освен че се придвижваха с далеч по-бързи джипове, те познаваха пътя по-добре от нея. Което означаваше, че много бързо щяха да я настигнат.

А ако точно в този момент попаднеше в лапите на Серато…

После пътят пред Брук изведнъж изчезна и страховете й се превърнаха в паника. Последният работещ фар на пикапа беше престанал да свети.

Тя скочи на спирачките. Колелата блокираха, корпусът се люшна встрани и заподскача. Последва силен удар. Тя изпусна волана, пикапът рязко полетя надолу. Нещо се удари в пода със страхотен трясък. Тя се блъсна в таблото. Дори в пълната тъмнина усети, че пада. Затворена в желязната клетка, тежаща най-малко три тона.

Кошмарното пропадане не спираше. Пикапът се разтърсваше от силни удари, а тя подскачаше и се люшкаше в кабината като някаква консерва с боб. Имаше чувството, че земята се е разтворила, за да я погълне.

После пропадането спря — толкова внезапно, колкото беше започнало. Разнесе се силен плясък и през липсващото предно стъкло нахлу огромно количество вода, което бързо напълни кабината.

В продължение на няколко безкрайни секунди Брук беше сигурна, че ще се удави. Не виждаше абсолютно нищо. Устата й започна да се пълни с воняща течност. В последния възможен момент тя вдигна ръце. Пръстите й се вкопчиха в нещо метално, което се оказа дръжката на вратата на кабината. Използвайки цялата си сила, тя успя да се изтегли нагоре и да си поеме въздух.

Подхванат от могъщо пенливо течение, пикапът правеше странни въртеливи движения и се свличаше все по-надолу по стръмното тясно речно корито. Нивото на водата в кабината бързо се покачваше. Твърде бързо.

Бясно размахвайки ръце, тя успя да грабне сака си от съседната седалка, да стъпи на таблото и да се измъкне през отвора на липсващото предно стъкло. Стъпи върху смачкания капак, но в същия момент пикапът рязко се наклони и тя полетя в дълбоката вода.

Брук по принцип беше отличен плувец, но битката със силното течение продължи сякаш цяла вечност. Все пак тя успя да се добере до брега и да се покатери върху някакъв голям камък. Пикапът беше изчезнал. Може би продължаваше надолу по течението на километър от тук, а може би просто беше потънал на дъното.

Но от Серато и хората му нямаше и следа. Това прекрасно усещане вля нови сили в изтощените й мускули. Като кашляше и плюеше, тя премина през гъстата крайбрежна растителност и стигна до твърда земя. От дрехите й шуртеше воняща, примесена с кал вода.

Нощната джунгла беше изпълнена с хиляди звуци. Беше студено и не след дълго Брук започна да трепери в мокрите си дрехи. Откри място за почивка до дебелия ствол на паднало дърво и започна да опразва торбата си под бледите лъчи на луната, които проникваха през гъстите клони. Внимателно приготвеният пакет студени меса беше подгизнал от речната вода и тя, макар и гладна, изобщо не беше убедена, че става за ядене. Напълно безполезна се оказа и тубичката с талк, предназначен да запази кожата й суха и да я предпази от инфекции. Съдържанието й се беше превърнало в гъста каша. Тя свали тениската и анцуга си, изстиска ги колкото можа заедно с мокрите кърпи, след което започна да се разтрива в опит да запази топлината на тялото си.

Облече обратно мокрите дрехи и се огледа. Във въздуха свиреха облаци комари. За щастие, не всичките й планове бяха провалени от падането в реката. Брук побърза да разгъне мрежата за комари и да я увие около себе си. Тя се оказа достатъчно голяма, за да я покрие от глава до пети. Изведнъж се почувства по-уютно въпреки непознатите звуци наоколо — писъците на нощните птици и странното, доста зловещо гърлено ръмжене, което вероятно издаваше някой ягуар или друг дебнещ наблизо нощен хищник.

Да ръмжи колкото си иска, тръсна глава Брук. Важното беше, че е свободна. Усмихна се на тази приятна мисъл, затвори очи и залепи гръб за дънера.

 

 

Утрото не настъпи с очакваните златни слънчеви лъчи, обливащи тялото й. Вместо тях поройният дъжд, който я събуди, отново я намокри до кости.

Брук реши, че опитите да остане суха на подобно място са напълни лишени от смисъл, и започна да събира багажа си с намерението да продължи надолу по течението на реката. Краката, ръцете и раменете й бяха сковани от нощното къпане, а катастрофата със сигурност не се беше отразила добре и на останалите части от тялото й. Но решимостта да продължи напред не беше намаляла. На този груб терен маратонките й едва ли щяха да издържат дълго, но тя се надяваше, че рано или късно ще успее да се добере до хора, а дори и до някакво населено място, където би могла да използва бижутата на Серато за транспорт и помощ. Нямаше как да бъде много далече от цивилизацията.

Но нямаше как да бъде далече и от имението на Серато, помисли си тя и неволно потръпна. В момента този човек със сигурност я търсеше. Тя съжали за пушката на онзи алчен пазач, която остана в пикапа. Без нея се чувстваше абсолютно беззащитна.

Дъждът спря и Брук потегли на път. Вървеше надолу, придържайки се към брега на реката. От време на време спираше за кратка почивка, отпиваше глътка вода от шишето, а след това отново започваше да си пробива път сред зеления океан.

Трудно беше да прецени колко време е минало. Дрехите й отказваха да изсъхнат въпреки потискащата жега, заменила пороя. Ставаха все по-тежки, мръсни и парцаливи. Водата в шишето намаляваше твърде бързо. Отдавна беше изхвърлила подгизналото месо, страхувайки се от ботулизъм или тиф. Наоколо имаше най-различни корени, листа и плодове, но тя нямаше представа кои от тях са хранителни и кои могат да й причинят бавна и ужасна смърт.

Когато слънцето започна да се спуска зад дърветата, тя вече се препъваше от умора и обезводняване. Отчаяно се нуждаеше от почивка. Малко по-късно откри ивица суха трева, разстла кърпите си върху нея и се покри с мрежата против комари, предпазваща я от милиардите насекоми, които жужаха над главата й. Мракът се спусна бързо като непрогледно одеяло.

В съня си усети как ръцете на Рамон Серато опипват тялото й, а тя прави безуспешни опити да ги избегне. Усещаше натиска на пръстите му върху кожата си. Придвижваше ги след кратки паузи, един по един, и непрекъснато я наблюдаваше с лека усмивка.

— Не — промърмори тя и посегна да отблъсне ръката му. — Махай се, махай се!

После отвори очи. Концертът на нощните обитатели на джунглата продължаваше с пълна сила. Лунните лъчи хвърляха бледа светлина върху мекото й убежище. Тя й позволяваше да вижда всяко движение в непосредствена близост до себе си.

После изведнъж трепна.

Нещо мърдаше.

Нещо мърдаше под мрежата срещу комари. Усети меки пръсти по кожата си, също както в съня. Те се придвижваха на известно разстояние, а след това спираха. Дали още сънувам, запита се тя и енергично тръсна глава.

После видя ръката върху рамото си.

Която не беше ръка.

От гърдите й се изтръгна писък на ужас, тялото й се разтърси от усилията да отхвърли мрежата.

— Махни се от мен! Махни се от мен, за бога!

Мрежата се разцепи. Тя изпълзя през дупката и се изправи на крака. После рухна обратно върху сухите листа. Беше прекалено изтощена и стресирана от липсата на храна и тежкия преход през джунглата.

Паякът беше скочил от рамото й и в момента стоеше наежен на земята, на няколко сантиметра от нея. Имаше сребристокафяво тяло с широко разкрачени мъхести крака, което на лунната светлина й изглеждаше не по-малко от мъжки юмрук. Осемте му очи, разположени близко едно до друго, я изследваха с огромно внимание.

— Махай се! — изкрещя Брук, отдръпна се назад и го замери с шепа пръст. — Махай се!

Паякът усети опасността и реагира незабавно. Вродените му механизми за защита го накараха да се изправи на задните си крачета и да размаха предните. Окосменото му тяло се разлюля, разкривайки чифт отровни зъби. Той принадлежеше към един изключително агресивен тип, който атакуваше мълниеносно веднага след предупреждението.

Пръстите на Брук напипаха някакъв изгнил клон. Тя го грабна и го размаха срещу огромното насекомо.

— Хайде, изчезвай! — изкрещя тя. — Остави ме на мира!

В отговор паякът я нападна.

Брук не успя да отскочи навреме. Гадината пропълзя по тялото й. В следващия миг усети остро пробождане върху вътрешната част на лявата си ръка. Сякаш я беше ужилил стършел. Тя изпищя и замахна с клона, но паякът спокойно се оттегли в тъмнината, готов да чака, докато жертвата му умре. А може би да чака следващата. За него това нямаше никакво значение.

Брук захвърли клона и с усилие се изправи. Не знаеше дали се чувства толкова зле от изтощение и обезводняване или от отровата на отвратителното насекомо, която вече започваше да действа. Изскимтя от ужас и вдигна лявата си ръка. Двете дупчици в меката кожа пареха ужасно и бързо се подуваха.

— О, не! — простена тя. — Моля те, не!

Успя да си събере нещата. Вече нямаше друг избор, освен да продължи напред. Пое с олюляване между дървата, а нощната джунгла сякаш й се надсмиваше. Болката в ръката й беше толкова непоносима, че тя се разплака. Наоколо ставаше все по-тъмно. Вече не виждаше почти нищо.

После коленете й се подгънаха и тя падна сред гъстата зеленина. Обърна се по гръб и повика Бен. Мракът я погълна.

 

 

След известно време — може би секунди, а може би седмици, тя усети някакво движение. Съзнанието й бавно започваше да се възвръща. Отначало изпадна в паника, защото реши, че това отново е паякът, който се готви за атака. Но после осъзна, че движението произтича от собственото й тяло. Леко люлеещо се движение. Някой я носеше. Бавно и внимателно.

Отвори очи и се взря в избледняващия мрак, предхождащ утрото. Надвесеното над нея лице нямаше нищо общо с хората, които беше срещала. Мургавата му кожа беше изпъстрена с шарени петна и спирали, но тя не успя да го разгледа, защото отново припадна.

Когато отново отвори очи, слънцето беше високо в небето. От ослепителната светлина изплува друго лице. Бяло, със сини очи, които я гледаха загрижено и внимателно.

— Бен? — прошепна тя и направи опит да го докосне. — Бен, това ли е…

— Не говори, дете! — рече мъжът.