Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бен Хоуп (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Armada Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Скот Мариани

Заглавие: Наследството на Армадата

Преводач: Веселин Лаптев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Абагар АД — В.Търново

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-337-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6113

История

  1. — Добавяне

7

Самолетът на „Райън Еър“ кацна на летището на град Дери, намиращо се на няколко километра източно от границата между Ълстър и Република Ирландия. От ниско надвисналите следобедни облаци се сипеше ситен дъжд.

Бен слезе и се насочи към сградата на терминала. Лицето му беше мрачно. Външно изглеждаше спокоен, но всъщност беше ужасно изнервен. Изтърпя процедурите по паспортния и митнически контрол с цената на доста усилия. Багажът му се изчерпваше с един доста избелял зелен армейски сак, в който беше нахвърлял няколко вещи от първа необходимост, преди да напусне „Льо Вал“, оставяйки всички неотложни задачи в ръцете на Джеф Декър.

Самият Джеф беше не по-малко шокиран от изчезването на Брук.

— Ако имаш нужда от мен, просто се обади — каза той. — Зарязвам всичко и идвам.

Притесненият Амал го чакаше на изхода. Очите му бяха зачервени. Изглеждаше с няколко години по-стар от последната им среща. Нямаше време за размяна на любезности.

— Нещо ново? — попита Бен.

Амал мрачно поклати глава. Излязоха навън в сгъстяващия се мрак. Досадният дъжд се беше усилил и Бен вдигна яката на старото си кожено яке. Той махна с ръка към скупчените на паркинга коли.

— Коя е нашата?

По-рано през деня се бе обадил на Амал и го бе инструктирал да наеме най-бързата кола, която предлагат местните агенции.

— Онази там — отвърна Амал и натисна дистанционното на едно тъмносиньо беемве. — Надявам се да е окей. Беше най-доброто, което успях да намеря.

Бен хвърли сака си на задната седалка и протегна ръка за ключовете.

— Аз ще карам — обяви той.

Амал мълчаливо се насочи към пасажерското място. Бен включи на заден и изкара колата още преди спътникът му да затвори вратата. Гумите изсвириха върху влажния асфалт и беемвето напусна паркинга. Потеглиха на запад към магистрала Н13.

— Разказвай — лаконично заповяда той. — Всичко.

Амал затвори очи и изпусна дълга въздишка.

— Какво повече да ти кажа? — попита той. — По телефона ти съобщих всичко, което знам.

— Нека го направим още веднъж. Започни от самото начало.

Намръщен и нещастен, Амал се подчини. Разказа му за идеята на Брук да напуснат Лондон за няколко дни, като се възползват от поканата да присъстват на медийното събитие в кънтри клуб „Касълбейн“. После призна как се е напил по време на презентацията и това му е попречило да присъства на частното парти след нея въпреки видимото разочарование на Брук. Бен натискаше газта и слушаше, без да го прекъсва. Беемвето летеше с доста над разрешената скорост и задминаваше всички автомобили по пътя. Очите на шофьора не се отделяха от огледалото за обратно виждане, в което всеки момент очакваше да се появят синьо-червените светлини на някоя полицейска кола. Надяваше се, че това няма да се случи, тъй като би означавало допълнително забавяне.

— Според мен всичко е станало заради онзи тип Форсайт — прекъсна описанието на събитията Амал. — Него са искали да докопат.

По време на полета от Франция Бен беше използвал всички възможности на интернет, за да научи нещо повече за сър Роджър Форсайт и за компанията му „Нептун Марийн Експлорейшън“, осъществила през годините редица блестящи операции по изваждането на потънали съкровища от Световния океан. Материалите по темата бяха повече от достатъчни, но статиите и интервютата в различни печатни издания, включително „Нешънъл Джиографик“, не предлагаха кой знае какви подробности за кариерата на Форсайт преди основаването на компанията през 1994 г. Докато самолетът прелиташе над западната част на Англия, той започна да се пита на какво се дължи това. Името Роджър Форсайт му беше познато, но той не успя да си спомни откъде, което влоши настроението му още повече.

— По всичко личи, че е така — отвърна на глас той. — Преуспяващ бизнесмен, винаги в центъра на медийното внимание. Което го прави много подходящ за отвличане с цел откуп. Просто някои хора са се озовали на неподходящото място в неподходящото време.

— Какъв кошмар! — простена Амал. — Какъв кошмар, господи! Кажи ми, че това просто не е истина!

— За съжаление, е истина. Поеми си дъх, концентрирай се и продължавай да говориш.

Амал се подчини и направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания.

— Какво повече да ти кажа? Сутринта гледах новините по телевизията, после осъзнах, че Брук не се е прибрала, и се обадих в полицията. Тук тя се нарича „Гарда“.

— Знам — кимна Бен. — Продължавай.

— Трябваше им цял век да изпратят кола. Когато стигнаха до мястото на инцидента, откриха някои лични вещи на Брук и ги прибраха в една от онези противни пластмасови торбички…

— За ДНК проби — късо обясни Бен.

— Според мен едва ли разполагат с подобна техника в това затънтено място.

— Вероятно са ги изпратили в Дъблин. После?

— Ами… Качиха ме в някаква кола и ме закараха в най-близкия истински град. Името му започва с „летър-“ не знам какво си…

— Летъркени.

— Там ме тикнаха в някаква стаичка без прозорци и ме оставиха в лапите на едно гневно и грубо расистко копеле, което ме разпитва повече от час. Оказа се, че именно то води разследването. Никак не беше приятно…

Беемвето прелетя покрай знаците, указващи, че напускат Северна Ирландия и навлизат в Република Ейре. Бен беше служил тук като войник и помнеше тежко охраняваните гранични пунктове, през които хората и автомобилите преминаваха бавно покрай заелите позиция британски войници с пръсти на спусъците. Тези времена бяха отдавна отминали, но споменът за кръвопролитията все още беше жив.

— Как се казва полицаят, който води разследването? — попита той.

— Ханрати. Инспектор Ханрати. Изключително чаровен тип. Излишно е да изтъквам, че нямаха представа за присъствието на Брук в онази кола, преди да им кажа. Отначало ме взеха за някакъв откачалник, а после, преди изобщо да се усетя, започнаха да ме притискат по всякакъв начин. Очевидно решиха, че съм заподозрян. Но както и да е. Когато най-сетне успях да се измъкна от участъка, тръгнах нагоре по пътя и стигнах до едно кафене, където човек наистина може да влезе в интернет. Тогава ми хрумна да те потърся. От Брук знаех с какво си си вадил хляба преди време, знаех и за бизнеса ти днес във Франция. Бог ми помогна да си спомня името на онова място. След това се обадих и някакъв човек на име Джеф ми даде номера на мобилния ти телефон. — Амал направи кратка пауза и сви рамене. — Това е всичко. Изобщо не трябваше да идваме на това проклето място. Виновен съм аз и шибаната пиеса…

— Забрави за шибаната пиеса — поклати глава Бен. — Какво друго можеш да ми кажеш?

— Само това, което видях по телевизията. Когато колата на Форсайт не се появила за снощния купон в голямата къща, хората, които го чакали там, отначало решили, че са го задържали медиите или нещо подобно. Започнали да въртят телефоните значително по-късно, когато от магната все още нямало следа. Обърнали се към полицията чак към полунощ, но там не си мръднали пръста преди сутринта. А колата била открита от някакъв човек, който се прибирал у дома след работа. — Амал се обърна да го погледне и нервно попита: — Но те ще започнат да ги търсят, нали? И ще направят всичко възможно да ги открият.

— Има стандартни процедури — предпазливо отвърна Бен. — Приоритетът е да установят контакт с похитителите. Форсайт е разведен от години, няма деца, нито близки роднини. От това следва, че искането за откуп ще бъде отправено към компанията му. Междувременно полицията трябва да огледа местопрестъплението и да потърси някакви физически доказателства, да снеме отпечатъци, да използва кучета и да изпрати всичко намерено в криминологичната лаборатория за подробен анализ. Те със сигурност ще искат да разпитат персонала в кънтри клуба и да проверят записите на охранителните камери. Същото ще се случи и с фотографите, чиито снимки ще бъдат проверени една по една в търсене на подозрителни хора или на такива, чието място очевидно не е на такова представяне. Ще проверят документацията на местните агенции за отдаване на коли под наем през последната седмица, търсейки клиент, който е заплатил в брой, ще се свържат с Бреговата охрана и ще проверят регистрите на всички плавателни съдове, пристигнали или напуснали местните пристанища. Проверката ще обхване и всички, които в момента се намират там. След това ще поискат подкрепления по въздуха, за да огледат местността за евентуална база на похитителите — празни стопански постройки, неизползвани промишлени сгради. Изобщо всичко, което може да предложи укритие за жертвите.

— Звучи доста внушително — заяви Амал малко по-бодро.

По принцип Бен беше съгласен, че е така, но предпазливостта в гласа му се дължеше на факта, че престъплението бе извършено в един от най-уединените райони на провинциална Ирландия, който в много отношения беше по-затънтен дори от Галоуей, където самият той беше живял в продължение на години. Неглижирано от властите в продължение на десетилетия, това място беше станало известно с наименованието „забравената земя“. Дори в разгара на размириците през 70-те и 80-те години, когато въоръжените набези на ИРА отвъд границата с Република Ирландия бяха ежедневие, тук Гарда нямаше почти никаква работа. Поради тази причина местните ченгета имаха много по-малко опит в сравнение с колегите си в Англия. По всяка вероятност те щяха да поискат екип криминолози от Дъблин, който да поеме разследването.

Казано иначе, Бен щеше да бъде крайно изненадан, ако инспектор Ханрати си бе размърдал задника и бе свършил дори половината от процедурите, които току-що беше описал.

— И накрая, те трябва да разпитат абсолютно всички служители на „Нептун Марийн Експлорейшън“, да изискат разпечатки от телефонните им разговори и да разберат дали някой от тях е бил несправедливо уволнен напоследък или пък е изказвал недоволство от управленския стил на Форсайт — добави той. — В случай като този те трябва внимателно да се запознаят с миналото на жертвата, да търсят по-изявени врагове, да проверят дали Форсайт има някакви финансови проблеми — например дългове от хазарт, опасни и скъпи навици и изобщо всичко, което би стимулирало евентуалното решение сам да организира отвличането си.

— Какво?!

— Случват се и такива неща — промърмори Бен, докато беемвето задминаваше някакъв камион с над сто и петдесет километра в час.

— Не мога да повярвам — въздъхна Амал. — Всъщност изобщо не виждам смисъл в тези неща. Защо някой, който е решил да отвлече Форсайт, ще задържи Брук и Сам? Те не са богати като Форсайт. Никой няма да плати милиони за тяхното освобождение. Може би защото са били свидетели?

— Не — поклати глава Бен. — Свидетелите могат да бъдат разстреляни — както са направили с шофьора на Форсайт. Но има и още нещо. От гледната точка на похитителя заложниците жени предлагат повече шансове и тежест при преговорите. Никой не иска те да пострадат и в повечето случаи откупът се изплаща доста по-бързо. — Гласът му звучеше равно, но казаното му струваше много. Той съжали, че не беше прикрил по-добре най-съкровените си мисли.

Тежест при преговорите?! Мили боже! — промълви Амал, а ужасът в очите му отразяваше онова, което се въртеше и в главата на Бен. Изтезания. Или нещо по-лошо. — Те няма да ги наранят, нали? Кажи ми, че няма да им сторят нищо лошо, моля те! Нали няма да наранят Брук?

Пръстите на Бен побеляха върху кормилото. Той се опита да спре надигащата се вълна на паника, от която му се искаше да изкрещи и да разбие таблото на колата с юмруци. После тихо каза:

— Ще я прибера обратно.

Ако още е жива, обади се един ужасяващо студен глас в главата му.