Скот Мариани
Наследството на Армадата (25)

25

В десет и половина вечерта Бен спря в покрайнините на селото. Небето над Южна Англия беше облачно, без звезди. Той изключи двигателя на наетия лексус IS-F, запали лампичката в купето и провери адреса, който бе получил от Джъстин Максуел.

Това беше мястото. На стената до портата имаше табела с надпис „Найтсфорд“. Голямата каменна къща беше в сянката, далече от уличните лампи. До нея се стигаше по дълга алея.

До портата се виждаше табела с надпис „Продава се“. Какво ли жилище беше решил да построи Бътлър вместо тази стара фамилна къща, запита се Бен. Явно заплатите в компанията бяха повече от добри.

Той слезе от колата и пое дълбока глътка студен нощен въздух. Беше облечен с нови черни джинси и черен пуловер и беше направил всичко възможно да се измие на летището. Коженото му яке се беше сдобило с няколко пресни драскотини, които нямаше как да отстрани, но той се надяваше, че изглежда достатъчно представително за целта на посещението си. Бутна портата и тръгна по дългата алея към къщата. Моравата от двете й страни беше гладка и добре поддържана. Повечето прозорци бяха тъмни, но паркираният в дъното спортен мерцедес беше свидетелство, че къщата няма да се окаже празна.

Бен натисна звънеца и зачака, прехвърляйки в главата си въпросите, които възнамеряваше да зададе на Саймън Бътлър. Така изтече цяла минута. Позвъни още веднъж, този път по-настоятелно. От вътрешността на къщата долетя някакъв шум. Матираното стъкло на входната врата светна и зад него се появи неясна фигура. Вратата се отвори.

— Да?

Човекът на прага не беше Саймън Бътлър, а негово кльощаво копие с надупчено от акне лице, поне двайсет и пет години по-младо. Тийнейджърът очевидно експериментираше с пънкарския си външен вид — разрошена коса, обици по носа и устните. Очите му бяха леко разфокусирани и Бен машинално свърза факта с миризмата на марихуана, долитаща от вътрешността на къщата. По всичко личеше, че мама и татко ги няма, но той все пак се представи и попита за Бътлър.

— Няма го — провлечено отвърна младежът. — Тази вечер го пускат и тя отиде да го прибере.

— Откъде го пускат? — попита Бен.

— От болницата.

— Болница?

— Аха. Всеки момент ще се прибере. Защо не влезете да го почакате?

Къщата беше топла. Отвътре изглеждаше още по-голяма. Със скъпо обзавеждане. И дебели килими. Бен очакваше да бъде поканен в хола или кухнята, но пънкарят го поведе към вратата в дъното на дълъг тъмен коридор. Зад нея имаше няколко стъпала, водещи надолу към зле осветено мазе с тухлени стени. На голям изтърбушен диван се бяха изтегнали две тежко гримирани момичета, между които седеше хлапак на възрастта на домакина и ги забавляваше с някакви тъпи лафове. Младеж, който очевидно беше брат близнак на пънкаря, но без украшенията по лицето и вдървеното поведение, действаше с щеката над голяма билярдна маса. Тежки пластове дим с миризмата на марихуана се издигаха към голата крушка на тавана. На далечната стена се виждаше полуразлепен плакат с надпис „Лесбийки — убийци на вампири“. Мама и татко явно не проявяват кой знае какъв интерес към подземното царство на момчетата си, помисли Бен.

— Кой е този? — попита близнакът.

Пънкарят объркано премигна, сякаш вече беше успял да забрави за съществуването на госта.

— О, един човек, който иска да говори с татко — осъзна се той, обърна се към Бен и попита: — Как ти беше името?

— Бен.

— Аха. Аз съм Деймиън, а това там е брат ми Руп. Останалите са кретени.

— Хей, я внимавай с приказките! — изломоти едното момиче.

Бен седна на високо столче и насочи вниманието си към разговора. Или по-скоро монолог от страна на младежа на дивана, който продължаваше часове.

— Те са там! — тържествуващо обяви той и размаха фаса в ръката си, посипвайки с пепел момичето до себе си, което изобщо не реагира. — Трябва да повярвате, мамка му! Още не ги виждате, защото са малко и предпочитат да се крият. Но много скоро ще започнат да се разпръскват в геометрична прогресия. Отначало ще ги срещаме само в селата, после в градчетата, а накрая и в мегаполисите. Тогава ще настъпи апокалипсисът.

Бен се нуждаеше от известно време, преди да разбере, че хлапакът фантазира за нещо като предстояща зомби пандемия. Докато обмисляше начин да се измъкне от тук и да се качи да чака някъде горе, близнакът на име Руп остави щеката за билярд и подозрително го изгледа.

— Ти си приятел на татко, така ли? — подхвърли той.

Ако не е по рождение по-избухлив от брат си, значи просто е по-малко друсан от него, отбеляза наум Бен.

— С него сме ей така — отвърна той и кръстоса пръсти.

— Аха — кимна Руп. — Значи не си някой шибан събирач на дългове, дошъл да троши крака или нещо от сорта. Е, това е добра новина. Искаш ли една бира?

— Както и да е — обади се хлапакът на дивана с очевидното желание да продължи шантавата си история. — Бях започнал да ви разправям за предстоящата инвазия…

— Майната й на твоята инвазия — изръмжа Руп.

— Не, благодаря — отвърна Бен и вдигна ръка пред шишето, което щръкна пред очите му. После любопитството му надделя. — А защо очакваше да бъда събирач на дългове?

— Да, Руп, защо? — подхвърли Деймиън, докато се опитваше да се пъхне до едното момиче. — Забрави ли, че вече не сме в списъка на длъжниците?

Руп извъртя очи и направи саркастична физиономия. После отпи от кутийката с бира в ръката си и я захвърли в ъгъла.

— Да бе, как не. Само защото татко отново е за пет минути богат. Съжалявам, но вече изпуснах бройката на неговите дребни възходи и падения. В такъв случай защо искаш да го видиш? — обърна се към Бен той.

— За това-онова — отвърна Бен. — Не искам да те отегчавам с дреболии. А защо е в болница? Надявам се, че не е нещо сериозно.

— Само една незначителна предфронтална лоботомия — изсумтя Руп. — Нещо нормално за него.

— Стига вече, Руп — промърмори Деймиън и се обърна към Бен. — Стана снощи. Решиха да го оставят за наблюдение през следващите двайсет и четири часа.

Руп грабна щеката и изстреля истинска бомба, която разпиля топките по масата.

— При следващия опит на тоя задник да ми прави забележки ще му напомня кой глътна половин бутилка водка и шепа приспивателни, за да завърши с промиване на стомаха в шибаната линейка! — изръмжа той. — Как да не се гордееш с такъв баща!

— Може би трябва пак да отиде при онзи психоаналитик — мрачно промърмори Деймиън.

— Че защо? Да не би досега да му е помогнал с нещо?

— Поне няма да се наложи да напускаме къщата, за да се преместим в някоя колиба наблизо. Ще ми се някой да махне тъпата табела, която адски ме изнервя.

— Дано не ми се наложи да спя в една стая с теб, пръдльо.

— А ти си задник!

Бен мълчаливо слушаше все по-пиперливия разговор между близнаците. Едва сега разбра защо Джулиан Максуел не се беше чул с Бътлър след напускането на Ирландия. Когато са притиснати, хората не са склонни да поддържат контакти. Въпросът беше защо Бътлър въобще беше направил опит за самоубийство.

Като професионален войник в продължение на тринайсет години, повечето от тях прекарани в специалните части, Бен беше живял предимно в мъжка компания. Там, подложени на изключително напрежение по време на обучението и участието във военни конфликти, мъжете създаваха здрави връзки помежду си. Които, за съжаление, често биваха прекъсвани от смъртта. Мъката по загиналия другар беше често срещано явление, но през цялата си дългогодишна служба Бен не беше чувал някой да се самоубие заради това. Разбира се, сърцето на всеки мъж може да бъде разбито от нещастна любов, от смъртта на любимата съпруга, от чувството за самота. Но от смъртта на друг мъж?

Бен се замисли. Възможно ли беше връзката между Форсайт и Бътлър да е била по-дълбока? Разбира се, че да. Но в случая вероятно ставаше въпрос за нещо друго.

— Опитвал ли е и преди? — подхвърли на Деймиън той.

Момчето поклати глава.

— Да беше опитал — обади се Руп и това сложи началото на нов спор между близнаците.

А Бен отново потъна в размисъл. За къщата, която беше обявена за продажба, но най-вероятно щеше да остане собственост на фамилията; за татко, който внезапно отново беше забогатял.

Отвън долетя приглушеното проскърцване на гуми по чакъла, последвано от стърженето на ключ в бравата.

— Пристигнаха — промърмори Руп. — Отново в любимия дом.

— Много скоро ще се превърнат в куче и котка — подхвърли Деймиън и хвърли неспокоен поглед към стъпалата на мазето. — Давам им най-много трийсет секунди.

Бен се извини и тръгна нагоре. С облекчение пое глътка чист въздух. От дъното на тъмния коридор можеше да види как съпрузите Бътлър събличат палтата си в антрето. И двамата не подозираха, че имат неканен гост.

Бен веднага усети напрежението помежду им. Почти не си говореха. Бътлър изглеждаше още по-съсипан, отколкото беше в Ирландия. А също така затворен в себе си и очевидно засрамен — като всеки мъж, когото прибират от болницата след неуспешен опит за самоубийство. Съпругата му, дребна жена с лице на птица и гъста къса коса, беше мълчалива, но видимо напрегната. Като човек, който прави всичко възможно да демонстрира подкрепа, но явно е накрая на силите си.

Бен тръгна към тях. Раздвижването в мрака беше забелязано първо от съпругата.

— Рупърт! — гневно подвикна тя. — Ако си въобразяваш, че не усещам вонята на това, което двамата с брат ти… — Зърнала Бен, жената млъкна, без да довърши фразата, и зяпна от изненада.

Миг по-късно го видя и Бътлър и се закова на място. По очите му пролича, че го позна, но после това изражение изчезна, заменено от страх. На Бен това му се стори не по-малко любопитно от приказките на близнаците преди малко.

— Извинявам се, че ви стреснах — обърна се той към госпожа Бътлър. — Синът ви Деймиън ме покани да вляза.

— Кой сте вие? — недоволно попита тя.

— Господин Бътлър знае кой съм — отвърна Бен. — А според мен знае и защо съм тук. Трябва да поговорим.

— Всичко е наред, Рейчъл — уморено се обади Бътлър. — Познавам този човек. — Обърна се към Бен и добави: — В момента не ми е до приказки. Моля, оставете ме на спокойствие.

— Чухте ли, господин непознат? — рязко се обърна Рейчъл Бътлър. — Съпругът ми не е добре. И двамата преживяваме труден момент. Ако не си тръгнете веднага, ще бъда принудена да се обадя в полицията!

— Имате много хубав дом — подхвърли Бен, заковал очи в лицето на Саймън Бътлър. — Би било срамно да се разделите с него. Слава богу, че точно навреме сте се сдобили с малко пари. Това си е чист късмет.

При тези думи лицето на Бътлър пребледня, а в очите му се появи паника.

— Всичко е наред — повтори на жена си той. — Ще поговоря с него, най-добре в кабинета.