Скот Мариани
Наследството на Армадата (39)

39

Нико натискаше педала докрай. Субаруто летеше по зле осветените улици, разпръскваше пешеходците и задминаваше другите коли с натиснат клаксон.

— Скапани историци! — изръмжа той. — Всички са един дол дренки!

— Колко историци познаваш? — погледна го Бен.

— Сестра ми беше омъжена за някакъв музеен куратор. Тотална откачалка. Заряза я заради мъж, представяш ли си?

— Гледай къде караш — подхвърли Бен.

Субаруто се залюля на пружините си в началото на някакъв стръмен склон, после Нико взе завоя с пронизително свирене на гумите и пое по пустия обиколен път. Църковната камбанария се виждаше от всяка точка на Монтефрио, но се оказа, че няма път, който да води към нея.

— Не мога дори да се приближа до проклетото нещо! — изръмжа Нико, оглеждайки основите на огромната скала. — Може би трябва да попитаме някой, а?

— Дай да намерим Кабеза и да се прибираме в къщата — нетърпеливо отвърна Бен. — Тук само си губим времето.

— Лоша работа. Ще се наложи да…

— Не, почакай — прекъсна го Бен. — Отбий ей там.

Той махна към някаква пътека, която се извиваше между дърветата. Нико прекоси платното и закова на банкета. Бен изскочи пръв и вдигна глава. Камбанарията се издигаше на триста-четиристотин метра от тях, ясно очертана на фона на потъмняващото небе. Пътеката водеше право към нея. Но нещо не беше наред.

— Кабеза няма кола, нали? — подхвърли той, оглеждайки едно тъмносиньо ауди, зарязано с отворени врати в началото на пътеката.

— Освен ако не си е наел някоя — отвърна Нико.

Бен се намръщи, пристъпи към аудито и сложи длан на предния капак. Оказа се още топъл. Наведе глава и проследи с очи следите, оставени от гумите вследствие на рязкото спиране. Представи си как тази кола преследва Кабеза, който се придвижва пеша, после насочи поглед към тъмнеещата на върха църква.

— Сигурен ли си, че това място е безопасно? — подхвърли той към приближаващия се колумбиец.

— Стига, човече — поклати глава Нико и заоглежда колата. — Това все пак е село, тук живеят хора.

Бен не отговори, тъй като вече се катереше нагоре между дърветата по възможно най-бързия начин.

— Може и да е прав, мамка му — промърмори Нико и хукна след него. — Мамка му, мамка му!

По пътя нагоре Бен не пропусна да забележи прясно изровените камъчета. Не бяха от хора, които се разхождат спокойно. Няколко метра по-нататък попадна на ясен отпечатък от обувка в меката пръст и се наведе да го разгледа. Беше съвсем пресен, влажен на пипане, по-дълбок в предната си част. Което показваше, че е оставен от човек, който много бърза. Няколко метра по-нататък се натъкна на нещо друго. Отначало го взе за част от сянката, която хвърляше близката скала, но все пак се наведе да провери. В ръката му се озова шапка от свинска кожа с широка периферия.

— Не съм гледал онзи филм, но това ми прилича точно на шапката, за която беше споменал.

Колумбиецът го настигна, дишайки учестено. Огледа предмета в ръката на Бен и кимна.

— Шапката на Кабеза. Значи наистина се е катерил към църквата.

— Но не е бил сам — добави Бен и погледна към аудито в началото на пътеката. — След него са тръгнали четирима души. Може би твоята тайна квартира съвсем не е толкова сигурна.

— Но как…

— Мисля, че трябва да звъннеш на приятеля си Моралес в Богота — прекъсна го Бен. — Ако не вдигне, може би вече е в ръцете на Серато.

— Оставих карабината в къщата — разтревожи се не на шега Нико. — Да ида ли да я взема?

— Късно е — поклати глава Бен.

Продължиха тичешком нагоре. Слънцето отдавна беше изчезнало зад хоризонта и тъмнината бързо се сгъстяваше. Следите от стъпки изчезнаха, тъй като пътеката излезе на твърда скала. Пред очите им изплуваха тъмните стени на църквата, заобиколени от руините на замъка. Или по-скоро от това, което беше останало неразрушено от завоевателите християни. Бен се насочи към входа.

Прекрачи прага и спря. Застоялият въздух беше леден. Светлина проникваше единствено през отворения портал и няколкото малки извити прозорци. Макар и слаба, тя позволяваше да се видят очертанията на нишите, колоните и огромният купол над главите им. Черните сенки се увеличаваха с всяка изминала секунда. Хвана го яд, че беше оставил малкото фенерче в багажа си.

Тръгна предпазливо напред, следван от Нико. Стъпките им тихо отекваха по каменните плочи. Бен подръпна ръкава на пътника си и сложи пръст пред устните си. Колумбиецът кимна. Двамата продължиха напред, придържайки се към сенките. Очите им постепенно се нагодиха към мрака и Бен осъзна, че храмът не е бил използван за богослужение в продължение на много години. В единия му край се виждаше нещо като музейна експозиция и това беше всичко.

— Тук няма никой! — нетърпеливо прошепна Нико.

— Шшшт! — изсъска Бен, доловил някакъв шум, идващ от противоположния край.

— Стига, човече! — каза с нормален тон Нико. — Дай да…

Думите му потънаха в странен пляскащ шум, идващ някъде отгоре. И усилен многократно от ехото в празния храм.

— Исусе! — трепна Нико и инстинктивно прикри глава с ръце.

Бен вдигна глава и успя да забележи някаква мятаща се сянка, очертала се за миг на слабата светлина, която идваше от близкия прозорец. Беше гълъб или може би гугутка, търсеща път навън.

— Проклета птица — прошепна той, но се запита дали това беше единственият шум, който беше доловил преди малко.

Колумбиецът въздъхна облекчено.

— Изкара ми акъла — рече той. — Виж какво, трябва да се махаме от… Хей!

Но Бен успя да забележи тъмната сянка, която летеше към тях от голяма височина. Тя беше много по-голяма от гълъб и заплашваше да се стовари точно върху главите им. В последния момент той успя да сграбчи Нико за ръката и да го издърпа встрани.

Падащият предмет се стовари в краката им с тътен, който изпълни цялата църква. Бен беше чувал и преди противния и смразяващ душата звук на чупещи се човешки кости. Появилата се на пода мрачно проблясваща течност несъмнено беше кръв, а безформената купчина в средата й беше човешки труп.

Той извади запалката зипо от джоба си, щракна капачката и насочи оранжевото пламъче към лицето на мъртвия.

— Кабеза! — изохка Нико.