Скот Мариани
Наследството на Армадата (47)

47

Четирийсет и осем часа по-рано

— Обличай това! — повтори Грозницата и тикна неглижето в ръцете й. — Сеньор Серато не чака дълго, защото е mucho enfadado!

Брук погледна полупрозрачната дреха и копринените чорапи с жартиери в плоската кутия. После затвори очи и пое дълбоко дъх. Сега е моментът, помисли си тя.

— Добре, обличам го.

Грозницата изглеждаше странно доволна, докато се връщаше в дневната да изчака. Брук затръшна вратата на спалнята, направи още няколко дълбоки вдишвания и се впусна в действие. Сложи един диск в стереоуредбата и усили звука. Музиката на Брамс изпълни стаята. Тя смъкна мрежата против комари от високата рамка над леглото и измъкна изпод него маратонките и сака с удобните всекидневни дрехи, донесени от Консуела. Съблече бялата рокля, навлече тениската и анцуга и трескаво започна да завързва връзките на маратонките си.

— Ти побърза! — прозвуча грубият глас зад вратата.

— Не влизай! — изкрещя Брук. — След минутка съм готова!

Изтича в банята, грабна две кърпи от стойката и намокри едната на чешмата. Сухата влезе в сака заедно с тубичка талк, предварително напълнената бутилка от минерална вода и останките от студената вечеря, които беше скрила в душкабината. После напъха в джоба си голям флакон спрей за коса, събра шишенцата с парфюми и ги пренесе в спалнята, преметнала мократа кърпа през рамо.

Още от самото начало беше наясно, че без пари няма да стигне далече, но нямаше нито цент. В замяна на това бижутата на Серато струваха хиляди. Ако успееше да ги размени срещу превоз или някакъв подслон над главата, това щеше да бъде достатъчно. Хвърли шишенцата с парфюм на леглото и взе скъпоценностите от нощната масичка. Нахлузи гривната на китката си, а огърлицата изчезна под тениската.

Беше готова. Дишаше напрегнато, скована от напрежение. Какво би казал в подобна ситуация Бен?

— Майната му!

Грабна едно от шишенцата „Шанел“ и с всички сили го блъсна в солидната рамка на леглото. То се пръсна на ситни парченца, замириса на парфюм. Стори същото с второ, после с трето. Въздухът в стаята бързо се напои с натрапчивия аромат. Парфюмът се разля по килима. Грозницата всеки момент щеше да го подуши и да връхлети в стаята. Всичко беше въпрос на секунди.

Брук извади крадената запалка изпод матрака, грабна тънката нощница и поднесе пламъчето под нея.

— Ето какво мисля за твоите перверзни дрешки, Рамон! — прошепна тя.

Деликатната материя пламна моментално и тя я хвърли на подгизналия килим. Огънят лумна веднага. Всичко потъна в пламъци — подът, завивките на леглото, балдахинът. Стигаха до тавана и се превръщаха в непробиваема стена далеч по-бързо, отколкото беше очаквала. Детекторите на противопожарната система пронизително запищяха.

Брук отскочи назад, грабна торбата с дрехите си и хукна към банята, надавайки пронизителни викове:

— Fuego, fuego!

Вратата рязко се отвори. Лицето на Грозницата се разкриви от ужас, устата й се отвори. Но Брук изпревари виковете, блъскайки я с цялата тежест на тялото си. Жената падна по гръб. Брук нямаше намерение да влиза в ръкопашна схватка с нея, въпреки че навремето в „Льо Вал“ беше взела няколко урока по тази дисциплина от Джеф Декър. Бърз ритник в главата се оказа достатъчен за временното елиминиране на противника.

— Кучка! — изсъска Брук и хукна към дневната.

Миг по-късно нахлуха пазачите, четирима на брой. Но тя вече беше успяла да се скрие зад дивана, притиснала мократа кърпа към носа и устата си, за да се предпази от бързо сгъстяващия се дим. Откъм коридора долетя пронизителният звън на алармената система. Мъжете стъписано отскочиха назад, уплашени от огнения ад. Единият от тях насочи към пламъците големия пожарогасител, който държеше в ръце. После обаче беше принуден да се оттегли пред яростното настъпление на огъня.

В настъпилата суматоха сякаш всички бяха забравили за Брук, която продължаваше да се крие зад дивана. Но тя си даваше ясна сметка, че няма как да остане дълго там, тъй като температурата в стаята рязко се покачваше. Освен това очакваше самият Серато да се появи всеки момент и нямаше никакво намерение да се изправя срещу него.

Заети с пожарогасителите, мъжете не я забелязаха как се измъква от горящата стая. Тя хукна по коридора, като изключваше всички лампи по пътя си, с надеждата бягството й поне на първо време да остане незабелязано. Група въоръжени пазачи затичаха по коридора. Единият от тях крещеше нещо в портативната си радиостанция, опитвайки се да надвика пронизителния вой на алармата.

Пътят към стълбището остана открит. Никой не я беше забелязал. Брук вече познаваше вътрешното разположение до последния детайл и дори можеше да преброи колко крачки остават до главния вход. Разстоянието бързо се стопяваше.

Продължавай, продължавай, повтаряше си тя. Още малко и ще успееш!

Усети полъх на свеж въздух и миг по-късно изскочи под арката в кремав цвят над главния вход. Беше свободна!

Но предстоеше да извърви още дълъг път. Притисната до стената, тя изчака нова групичка тичащи мъже, които нямаха време да се оглеждат. После предпазливо започна да се отдалечава от къщата с включените аларми и глъчката човешки гласове. Въздухът тежеше от острата миризма на изгоряло. От прозорците на нейния апартамент излитаха гъсти кълба черен дим. Същото беше положението с прозорците над и под тях. Тя обаче си даваше сметка, че ако не обхване цялата сграда, пожарът скоро щеше да бъде овладян. А това означаваше, че много хора щяха да се запитат къде е изчезнала пленницата.

Приведена ниско към земята, Брук се плъзна покрай оградения двор, в който бяха екзекутирани Консуела и дъщеря й. Пред очите й се появиха високите стени на хангара и тя се насочи към него. На пръв поглед охрана липсваше, но после пред нея изскочи един въоръжен мъж. Изненадата в очите му бързо се превърна в подозрение.

— Няма да ме издадеш, нали? — подхвърли му с игрива усмивка Брук и измъкна огърлицата изпод тениската си. — Виж какво ще получиш, ако си държиш устата затворена.

Пазачът се втренчи в блещукащите скъпоценни камъни, на лицето му се изписа примитивна алчност.

— Всъщност едва ли заслужаваш чак толкова много — промърмори Брук, измъкна от джоба си флакончето с лак за коса и светкавично го насочи в лицето му.

Мъжът изкрещя, изпусна пушката и притисна очи с длани. Брук заби коляно в слабините му, хвана го за ушите и го блъсна в стената на хангара с главата напред. После повлече безчувственото му тяло към близките храсталаци, грабна пушката и я вдигна. Оказа се, че не е много по-различна от оръжието, с което се беше упражнявала на стрелбището в „Льо Вал“.

Тя издърпа затвора и хукна към редиците автомобили в гаража.

Хитростта едва ли щеше да й помогне при преминаването през масивния и добре охраняван портал, но работата можеше да свърши нещо тежко и здраво, движещо се с достатъчно висока скорост. Тя скочи в най-близкия пикап с висока проходимост, хвърли пушката на съседната седалка и с благодарност установи, че ключовете са на таблото. Запали двигателя, включи светлините и натисна до дъно педала на газта.

Пикапът издаде страховит рев, колелата му поднесоха за миг, но след това се понесоха напред. Хората, които се оказаха на пътя й, с писъци се разбягаха встрани. Някак изведнъж и съвсем естествено бягството й престана да бъде тайна.

В светлината на фаровете успя да зърне бързо приближаващият се портал от ковано желязо и се сви в очакване на удара. От караулното изскочиха четирима пазачи, които светкавично насочиха пушките си към ревящия пикап. Нощният въздух се разтърси от трясъка на изстрелите. Предното стъкло се пръсна. Брук грабна пушката, промуши дулото през дупката в стъклото и натисна спусъка. Разнесе се оглушителен трясък и проклетото нещо избълва половината си пълнител. Куршумите вдигнаха искри по железния портал. Пазачите се снишиха и отскочиха встрани.

Пикапът се блъсна в портала. Брук политна напред и се удари в кормилото. Пред очите й се разлетяха парчета мазилка, стоманени шини и разни автомобилни чаркове. Предното стъкло окончателно изчезна. Беше мъртва.

После изведнъж установи, че съвсем не е мъртва, а по-скоро беше на прага на свободата. Пикапът продължаваше да се движи напред сред отломките, вдигайки огромни облаци прах. Пътят изведнъж изплува пред нея в светлината на оцелелите фарове. Надавайки триумфален вик, тя отново стъпи на газта и тежкият автомобил се понесе с пълна скорост към близкия завой.

* * *

Рамон Серато полетя надолу по стълбите, но само за да стане свидетел на пълния хаос, сред който се лутаха хората му. Той грабна пожарогасителя от ръцете на един от тях и полетя към стаята на Брук, пръскайки пяна по всичко, което се появяваше пред очите му.

— Къде е тя? — изкрещя неистово той. Лицето му беше покрито със сажди, сред които очите му хвърляха светкавици. — Къде е тя?!

Вместо отговор получи само недоумяващи погледи. Включително от Вертиз и Брака.

После отвън долетяха изстрели и успяха за миг да заглушат пронизително виещата аларма. Серато покри с пяна препятствията, които го деляха от прозорците, захвърли пожарогасителя и надникна навън. Точно навреме, за да зърне червените габарити на пикапа, който летеше към тъмната джунгла.