Скот Мариани
Наследството на Армадата (41)

41

Брук се събуди от отключването на вратата. Някой влизаше. Едно от най-неприятните неща, свързани с пленничеството, беше начинът, по който започваше да свиква с подобни действия. Сякаш бе приела, че това пространство не й принадлежи. Надигна се в леглото и разтърка очи. Беше прекарала една мъчително дълга нощ, почти без да мигне. През по-голямата част от нея се беше опитвала да прогони от съзнанието си ужасните събития от предишната вечер. И да разсъждава. Бавно и внимателно, опитвайки се да дефинира опциите, пред които беше изправена.

На нощното шкафче лежаха колието и гривната на Серато, обсипани с изумруди и диаманти. Там, където ги беше захвърлила. Спомни си, че заедно с тях беше оставила и любимото си златно синджирче, и посегна да го вземе, но то не беше там. Тя скочи от леглото с надеждата, че е паднало на пода. Нямаше го. Нямаше го никъде. Синджирчето беше всичко, което я свързваше с предишния живот. И единственият й подарък от Бен.

Подуши аромата на кафе, който долиташе от другата страна на вратата. Грабна хавлията, която лежеше на стола, и се уви с нея. Не искаше да се показва с прозрачна нощница пред някой мъж от охраната.

Не беше мъж, а жена, която Брук виждаше за пръв път. Здрава и енергична, с остри черти на лицето и късо подстригана коса. На масата лежеше поднос с топли кроасани, димяща чаша кафе и свеж портокалов сок.

— Какво прекрасно обслужване! — язвително подхвърли Брук. — Непременно ще препоръчам това място на приятелите си, които твоят шеф все още не е убил!

Жената с острите черти не каза нито дума, но остана да я наблюдава, докато закусваше. После й отпусна малко време да отскочи до банята, оставайки да пази на две крачки от вратата.

След като и тук не откри златното синджирче, Брук взе продължителен душ, уви се в голяма хавлия и се изправи пред гигантското огледало да среше косата си. След като процедурата приключи, тя подреди шишенцата с парфюм и флаконите с лак за коса на плота и напусна банята, облечена в една от тениските и анцуга, които беше донесла Консуела. Свирепата жена продължаваше да стои в коридора, без да сваля поглед от нея.

Без да й обръща внимание, Брук бавно се върна в спалнята. Там се излегна на леглото и небрежно разлисти някакво списание, преструвайки се, че чете. На практика обаче се върна на това, което беше обмисляла цяла нощ.

Планът се оформяше в главата й. Съзнаваше колко опасна е играта, която започваше. А за последиците направо не й се мислеше. Но друг начин нямаше. Не можеше да остане повече тук.

Към обед вратата на спалнята се отвори и на прага застана пазачката й. В яките си ръце държеше закачалка с бяла памучна рокля.

— Не си прави труда да почукаш, моля те! — иронично подхвърли Брук. — Предполагам, че това са поредните одежди, които трябва да демонстрирам на негова светлост!

Жената я изгледа безизразно, свали роклята от закачалката и внимателно я сложи на леглото.

— Свинските ти очички случайно да са попадали върху едно златно синджирче? — подхвърли Брук.

Вместо отговор жената вдигна захвърлената на пода зелена рокля, гневно цъкна с език и я закачи в гардероба.

— Много благодаря, грознице — направи гримаса Брук и махна към вратата. — А сега може би ще се изнесеш от спалнята ми, тъй като трябва да се обличам за аудиенцията при шантавия перверзник, който ти се явява работодател.

Жената си тръгна. Няколко минути след като Брук облече бялата рокля, в стаята се появиха охранителите, които щяха да я придружат до долния етаж. Единият от тях беше любителят на пурите, когото беше зърнала през прозореца, а другият беше як и набит мъжага, когото не беше виждала досега. Още един от главорезите на Серато, помисли си тя. Бройката в главата й нарасна до двайсет и осем души.

Поведоха я надолу по стълбите. В един момент тя се спъна и почти падна, но пушачът на пури успя да я задържи. За миг тялото му се притисна в нейното. Миришеше на евтин тютюн. Здравите му ръце я задържаха малко по-дълго от необходимото, после я пуснаха.

— Извинявай — промърмори Брук. — От обувките е.

Мъжът се ухили.

Въведоха я в просторна и светла стая с високи френски прозорци, от които се излизаше на голяма тераса. Серато седеше на малка масичка, огряна от слънцето. При появата й скочи на крака, на лицето му се появи широка усмивка.

— Добър ден, Брук.

Тя направи най-голямото усилие в живота си и отвърна на усмивката му.

— Здравей, Рамон.

— Изглеждаш изключително! — похвали я той. — Добре ли спа?

Брук отвърна утвърдително, добавяйки, че главоболието, което я беше принудило да се оттегли рано предишната вечер, бързо е преминало.

— Може би е било от виното — кимна Серато. — Но избата ми е добре заредена с най-различни видове. Няма да е трудно да открием онова, което е подходящо за теб. Нали ще хапнем тук, на открито?

Брук се остави да бъде изведена на терасата.

— Много бих искала да разгледам прекрасната ти къща — подхвърли тя фразата, която беше репетирала стотици пъти през безсънната нощ, търсейки най-вярната интонация. Но сега, когато я изрече на глас, изведнъж й се стори, че е прекалено явна и той веднага ще разгадае намеренията й.

Но Серато очевидно остана доволен.

— Сам съм проектирал по-голямата част от нея. С удоволствие ще ти я покажа. Вероятно си разбрала, че тя вече е толкова твой дом, колкото и мой.

— Да, разбрах — тихо отвърна Брук, направи малка пауза и добави: — Но има и още нещо, за което исках да те попитам.

— Да, скъпа?

— Пианото, което видях вчера… Ще ми позволиш ли да свиря на него от време на време?

— На моя „Стейнуей“? Разбира се. Не си ми казвала, че умееш да свириш.

А защо пък трябва да ти казвам, попита безгласно тя. Тоя тип говореше така, сякаш я познава от години. Но след случилото се снощи започваше да разбира на какво се дължи това.

Какво ли е направил с Алисия? Въпросът я накара да потръпне. Ах ти, гадно болно копеле!

— О, да — отвърна на глас тя. — Много обичам музиката. Като малка ходех на уроци по пиано и все по-често ми се иска да опитам отново. Може би ти ще ми помогнеш?

— О, просто си дрънкам понякога — отвърна той, но лицето му светна. — Според мен човек трябва да се потапя в изкуството, както аз направих преди години. Въпреки това обаче продължавам да се смятам за обикновен дилетант.

— Свириш много хубаво — поклати глава тя.

Обядът беше сервиран. Лека салата с хрупкави френски багети и ледено бяло вино. Тя за пръв път виждаше Серато толкова спокоен и отпуснат, толкова доволен от себе си. Седеше с протегнати крака, облегнат назад в стола и непрекъснато допълваше чашите с вино. А за нея това беше първото излизане на чист въздух след отвличането и тя открито се наслаждаваше на слънцето и лекия ветрец, който галеше лицето й. Не й пречеше дори присъствието на този мъж, когото дълбоко ненавиждаше. След като привършиха с яденето, тя стана и се облегна на парапета.

— Гледката е величествена, нали? — подхвърли Серато, докато допълваше чашата й.

— Просто великолепна! — отвърна тя, насочила вниманието си към онази част от имението, която не се виждаше от стаята й.

— Това, което виждаш, е мое наследство от векове — усмихна се Серато и с широк жест обхвана зелената джунгла. — Дарение от испанския крал.

— Шегуваш се, нали? — обърна се да го погледне тя.

— Ни най-малко. Общата площ възлиза на близо половин милион акра. След време ние с теб ще бъдем сред най-богатите хора на света.

Ние с теб. Сърцето й се сви, но тя си даваше сметка, че всякакви емоции от нейна страна могат да бъдат фатални.

— Струва ми се, че ти вече си богат човек, Рамон.

Той се усмихна.

— Признавам, че се справих доста добре за момче, израснало в гетото. Цял живот съм се борил за място под слънцето. Винаги съм бил твърдо решен да успея. И тази решимост даде своите резултати. Но богатството, което виждаш наоколо, е нищо в сравнение с онова, което ни чака. — Очевидно приел каменното й мълчание за любопитство, той отпи глътка вино и продължи: — Знаеш ли, че никога не съм забравял историите, които ми разказваше дядо ми. Според него нашата фамилия има стари благороднически корени. Но едва преди няколко години, вече като преуспяващ бизнесмен, реших да замина за Испания и да се опитам да науча повече. Срещнах се с всякакви учени — историци, музейни работници, какви ли не. Прекарах безброй часове сред старите архиви в опит да проследя името Серато през вековете.

Той изля остатъка от виното в чашата си и продължи да говори с възбудата на човек, попаднал под приятното влияние на алкохола.

— Така направих четирите най-важни открития в живота си. Първо, че историите на дядо ми се оказаха истина. Второ, че благородническият ми произход включва не само испанска, но и английска благородническа кръв. Трето, че моят английски прапрадядо сър Кристофър Пеник е получил щедро поземлено дарение от крал Филип Втори заради… хм… някои специални услуги в полза на испанската корона. — На лицето му се появи тъжна усмивка. — За съжаление, едва сега, петстотин години по-късно, въпросното дарение беше легализирано и премина в ръцете ми, като единствен наследник. — Махна с чашата към зеленеещата в далечината джунгла. — Искам да вдигна тост за Роджър Форсайт, благодарение на когото всичко това стана възможно. Добра дошла в моята империя. Вече никой не може да се изпречи на пътя ми.

Едва сега Брук разбра каква е била връзката с Форсайт. Това беше ключът към цялата история: земята. Сам беше загинала заради някаква земя.

— А какво е четвъртото откритие, Рамон? — попита на глас тя, опитвайки се да прикрие отвращението си.

— Черното злато! — тържествено обяви той. — Най-големите петролни залежи в Перу. Които са ме чакали в продължение на петстотин години, но най-после са мои!

След толкова дни на неизвестност Брук най-сетне научи къде се намира. Стори й се абсолютно нереално да се окаже точно в Перу — една страна, за която не знаеше почти нищо.

Е, надявам се да не остана в Перу още дълго, помисли си тя, докато погледът й се рееше над джунглата.

След обяда Серато я заведе в салона с пианото, галантно нагласи столчето на удобна височина и я покани да седне и да му изсвири нещо. Отпуснала пръсти върху клавишите, Брук направи отчаян опит да си спомни нотите на един прост и съвсем кратък менует на Бах, който беше свирила на дванайсетгодишна възраст. Познатата мелодия бавно изплува в главата й, но пръстите й бяха изгубили своята пъргавина и това доведе до поредица от грешки.

Серато се усмихна, наведе се над нея и й показа правилната позиция на ръцете.

— Номерът е да не удряш силно по клавишите, а само да ги галиш — обясни той. — Ето, вече е по-добре… — Тя усети ръцете му върху раменете си. — Имаш прекрасна коса — прошепна Серато.

После се наведе още по-ниско, целуна я по главата, а дланите му нежно се плъзнаха надолу по ръцете й. Тя замръзна и отдръпна пръсти от клавишите.

— Страхуваш се от мен, нали? — попита Серато.

— Малко — призна тя.

— Няма от какво да се плашиш, Брук.

— Трябва да ме разбереш — вдигна глава тя и го погледна в очите. — Всичко това беше огромен шок за мен. Но ще се опитам — разбира се, ако ми дадеш достатъчно време.

— Правиш ме много щастлив, Брук — промълви той, замълча за момент, после добави: — Ти значиш много за мен. Ще направя всичко възможно да се чувстваш добре.

Е, успя да го размекнеш все пак, рече си Брук. Сега е моментът.

— Няма да е зле, ако има малко повече вентилация — промълви тя.

— Вентилация?

— Имам предвид в стаята ми. В Лондон винаги спях на отворен прозорец. В предишния ми живот…

— Климатичната инсталация те дразни и вместо нея искаш отворени прозорци? — пожела да уточни той.

— Това ще ми помогне да спя по-добре. Освен това обичам да усещам аромата на цветята, когато се събудя. Можеш ли да го уредиш?

— Всичко мога да уредя — отвърна с небрежен жест той. — Но ти не си свикнала с тукашния начин на живот, мила. Комарите жива ще те изядат, а те пренасят малария.

— Една мрежа над леглото би ме спасила от тях, нали? Моля те, Рамон!

Серато се намръщи, а след това по устните му пробяга усмивка.

— Кой може да отхвърли желанията на една красива жена? — сви рамене той. — Ако наистина искаш, мога да го уредя още сега. — Той извика някакъв прислужник и му даде подробни указания. Човекът старателно си записа всичко, после кимна и се оттегли. — А сега да се поразходим — предложи Серато. — Нали искаше да видиш моята резиденция?

Обиколката на огромната къща продължи през целия дълъг и горещ следобед. Серато я водеше от една стая в друга, отваряше вратите пред нея и се държеше като безупречен джентълмен. Очевидно се гордееше с притежанията си, а и имаше какво да покаже: античните мебели, закупени от еди-кой си бутик или антиквариат в Ню Йорк, Лондон или Рим, историята на всяка картина и нейния автор, подробен анализ на всеки архитектурен детайл. Демонстрираше отлични познания, говореше с неподправена страст. В крайна сметка Брук беше принудена да признае, че притежава добър вкус, въпреки че омразата й нарастваше с всяка минута, прекарана в неговата компания. По време на обиколката се стремеше да запомни максимално количество детайли, а когато домакинът я поведе по стълбището към най-горния етаж, тя вече знаеше как да стигне от стаята си до главния вход на къщата.

Серато беше запазил най-хубавото за финала. Бутна вратата в горния край на стълбището и я въведе в помещения, които биха били достойни за президентския апартамент на най-луксозния хотел в света.

— Моето скромно жилище — обяви с блясък в очите той. — Харесва ли ти? Моля те за честен отговор. Веднага мога да го преустроя по начина, който предпочиташ. Защото един ден все пак…

Брук долови намека и изведнъж й се прииска да повърне.

— Не бих променила нищо, Рамон — отвърна тя, подбирайки внимателно думите си.

Усмивката на Серато се стопи. Той направи крачка напред и взе ръцете й в своите. Желанието й да го отблъсне беше огромно, но тя знаеше, че това ще бъде фатално.

— Ти си много специална за мен — прошепна в ухото й той и я притисна силно към себе си. — По-специална, отколкото бих могъл да ти опиша. — Оттегли се крачка назад, за да вижда очите й. — Би ли могла да се влюбиш в мен, Брук?

Сърцето блъскаше като чук в гърдите на Брук.

— Нека не бързаме, Рамон — прошепна тя. — Нека видим как ще се развият нещата…

— Но ти… Ти ме харесваш, нали?

Брук навреме забеляза опасните пламъчета, които проблясваха в очите му.

— Ти си очарователен мъж — насили се да отвърне тя. — Работата е там, че аз никога не съм била от онези жени, които… — Поколеба се за миг, а после побърза да добави: — Които прибързват. Разбираш какво ти казвам, нали?

— Да. Казваш, че ще ме отблъснеш.

Брук замълча.

— Ще ти дам всичко, мила. Ще направя всичко, за да удовлетворя твоите желания. Но ти не можеш да ми откажеш! Не бих могъл да го понеса.

— Няма да ти откажа — преглътна с усилие Брук.

— За съжаление, днес ще вечеряш без мен. Налага се да свърша една работа. Но когато се върна… Ще дойдеш ли при мен? Тук.

— Довечера ли?

— Ще изпратя да те вземат — прошепна той. — Ще бъдеш ли готова за мен?

Брук усети как изведнъж й става студено.

— Само ти и аз — прошепна той и отново я притисна към себе си. — Нямаш представа откога мечтая за това!

 

 

Пазачите я отведоха обратно в стаята. Тя облегна гръб на вратата и ясно чу прещракването на ключа в бравата. Отдалечаващи се стъпки, заглъхващи мъжки гласове. Натрупаното напрежение си каза думата и тя избухна в плач. Край. Дотук. Серато беше направил решителната крачка. Тази нощ щяха да я отведат при него. Както отвеждат робинята при нейния господар. За да бъде обладана. За да бъде превърната в негова лична курва.

А ако откаже, той ще я убие. В това не можеше да има никакви съмнения.

Тя бавно отлепи гръб от вратата и тръгна през стаята. Едва тогава забеляза, че прозорците изглеждат различно. На мястото на капаците бяха поставени нормални подвижни дръжки. Опита една от тях. Прозорецът гладко се отвори и опря в ограничителните решетки. Свеж ветрец изпълни стаята.

Брук бавно кимна. Часовникът вече тиктакаше, следователно беше време да започне изпълнението на плана си. А той поне за момента не включваше свеж въздух. Влезе в спалнята и с облекчение установи, че майсторите бяха изпълнили съвсем точно инструкциите на Серато и над леглото беше поставен балдахин от тънка мрежа против комари, стигаща почти до пода.

Перфектно. Сега щеше да направи един малък експеримент.

Влезе в банята и свали от лавицата едно шишенце с парфюм „Шанел“, махна капачката и изтръска няколко капки от течността в мивката. После бръкна с два пръста в сутиена си и измъкна тънката запалка, която беше измъкнала от джоба на любителя на пурите, докато се преструваше, че се е спънала. Сутиенът е единственото място да скриеш нещо, когато си облечена в леки дрехи. Когато Серато започна да я докосва, тя изтръпна от ужас при мисълта, че може да открие запалката.

Натисна малкия бутон на пиезокристала и поднесе жълтеникавото пламъче към течността в мивката. Парфюмът пламна толкова бързо, че почти опари пръстите й. Разнесе се тихо съскане. Ето на какво бяха способни само няколко капки от ароматната течност. А тя разполагаше с почти цял литър, подреден върху лавицата.

Започна да пръска банята с различни парфюми, към които прибави спрей за коса, чиято цел беше да замаскира евентуалната миризма на изгоряло. После, трепереща от нерви, се зае да изпълнява останалата част от плана си.

Времето течеше. Сервираха вечерята в стаята й — този път плато студени меса, салата и половин бутилка изстудено вино. Но тя беше прекалено нервна, за да я докосне. Опразни пакетчето памучни тампони за почистване на грим в кошчето за отпадъци в банята, а опаковката използва, за да прибере месото. След това не й остана нищо друго, освен да чака в спалнята, прехвърляйки през ума си всичко, което й предстоеше да направи. Вече нямаше връщане назад. Алтернативата беше просто немислима.

Ключалката изщрака малко преди полунощ. На прага на спалнята се появи Грозницата. В ръцете си държеше плоска бяла кутия, подобна на онази, която беше донесла Консуела първата вечер.

Жената остави кутията на леглото. На лицето й се появи лукава усмивка, разкриваща дупките между зъбите й. Грубите й лапи отместиха капака и извадиха прозрачна копринена нощница с оскъдни размери. В сравнение с нея онази от първата нощ изглеждаше като облекло на монахиня. В кутията имаше още нещо и Брук се наведе да го погледне. Чифт копринени чорапи в същия цвят, в комплект с жартиери.

— Ти обличаш това — заповяда жената. — Теб чака сеньор Серато.