Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бен Хоуп (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Armada Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Скот Мариани

Заглавие: Наследството на Армадата

Преводач: Веселин Лаптев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Абагар АД — В.Търново

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-337-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6113

История

  1. — Добавяне

19

Бен вдигна глава да я погледне и веднага разбра, че казва истината. Револверът беше със спуснато петле и сочеше в пода. Той направи крачка напред, внимавайки да не събуди стареца, а след това огледа купищата лекарства на масата. Взе една рецепта, полускрита между флаконите, и я вдигна срещу светлината. Върху нея беше изписано името Фъргъс Р. Дойл заедно с датата на раждането му.

— Сега доволен ли си? — подхвърли Тара.

Бен остави рецептата на мястото й и се наведе над стареца. Под мрежата от бръчки действително се очертаваше онова грозно и заплашително лице, което вече познаваше от снимките, проучени по-рано вечерта. Спящият в стола старец без съмнение беше Дойл. На практика той все още нямаше седемдесет, но изглеждаше на деветдесет. Бен не знаеше от каква болест страда, но тя беше нанесла ужасни поражения. Съдейки по количеството болкоуспокоителни на масата, можеше да заключи, че този човек изпитва ужасни болки.

— Ясно — промърмори той и бавно кимна с глава.

— Сам виждаш, че е абсолютно безобиден — добави Тара. — Глупаво е да се мисли, че този човек може да причини зло на когото и да било. Няма начин да ти е отнел нещо. Виждаш го, нали?

Зад стола на стареца имаше претъпкана с книги лавица. Сред тях имаше няколко издания на тема множествена склероза, сред които и „Възстановяване след удар: Наръчник на пациента“. Но болшинството от материалите за четене на Дойл се състоеше от евангелистка литература. Съседният бюфет беше покрит с памфлети и листовки, сред които се виждаше протъркано издание на Библията, облепено с тиксо.

— Не искам да го будим — прошепна Тара и махна към вратата. — Ела, ще поговорим в другата стая.

Другата стая се оказа тясна кухничка. Масата беше от синя пластмаса, а линолеумът на пода беше напукан и на вълни. Но всичко беше чисто и подредено.

— Идвам тук да го наглеждам — поясни Тара. — Два пъти седмично го посещава медицинска сестра, но аз имам грижата за почистването и всичко останало, включително и за осигуряването на нормална храна.

— Какво се е случило с него? — попита Бен, който все още опитваше да разбере накъде вървят нещата.

— Диагнозата множествена склероза му е поставена още преди петнайсет години. А преди шест получи удар. Оттогава насам не прави нищо друго, освен да седи на стола и да гледа телевизия. Но според мен едва ли разбира много от това, което тече на екрана.

Бен запази мълчание.

— Знам, че в миналото е бил лош човек — продължи момичето. — Ама наистина лош. Чувала съм какви ли не истории. Но сега вече не е такъв. Бях съвсем малка, когато той загърби насилието и откри Бог. Моля те да ми повярваш. Сега не би убил дори муха. Той е мой чичо и аз го обичам.

— Очаквах съвсем различна история от човек, който допреди малко беше насочил смит и уесън в гърдите ми — подхвърли Бен.

Тара погледна револвера, който държеше в ръка, щракна барабана и изсипа в шепата си всичките шест патрона. После ги напъха в джоба на джинсите си. Празното оръжие шумно изтрака на масата.

— Някога, преди много години, е бил негов — поясни тя. — Открих го между вещите му, докато чистех. През цялото време се страхувах, че някой ще дойде да го потърси. За уреждане на сметки или просто да се сложи край на старите истории. Постепенно осъзнах, че той има нужда от закрила. Можеш да ми повярваш, че веднага научавам за всеки, който прояви интерес към чичо Фърг. Днес ми се обади Майкъл О’Рурк, барманът в „Спининг Джени“. Той ме предупреди, че се е появил човек, който си пъха носа и задава въпроси. Веднага тръгнах натам, а по пътя чух изстрелите.

— По всичко личи, че не само ти се грижиш за безопасността на чичо си — отбеляза Бен.

— Ако си забъркал някаква каша в кръчмата, това си е твоя работа — сви рамене тя. — Но се чудя какво си очаквал, когато влизаш в пъб като „Спининг Джени“ и започваш да задаваш въпроси? Това е Белфаст. Тук миналото никога няма да умре. Тези хора продължават да мислят, че се бият за някаква кауза. За тях Фъргъс Дойл е легенда. Те не виждат това, което виждам аз. Не го познават така, както го познавам аз. Те са просто каубои, които обаче нямат вина, че и след сто години в Ълстър няма да има мир. Вината е на твоите сънародници. Англичаните сложиха началото на тази ужасна бъркотия.

— Аз съм наполовина ирландец — поклати глава Бен. — Казвам ти го за информация.

— И какво от това? — презрително изсумтя момичето. — Медал ли очакваш?

— Благодаря ти, че ме доведе тук, Тара.

— Можех и да те гръмна. Готова съм да убия всеки, който се опита да му причини зло.

— Оценявам го.

— И все още мога да го направя.

— Оценявам и това.

— Но аз не искам нищо подобно — тъжно рече тя. — Искам да се сложи край и хората да проумеят, че Фъргъс Дойл е само един нещастен болен старец, който трябва да бъде оставен на спокойствие, за да почине в мир. Което ще се случи съвсем скоро. — Очите й се насълзиха. — Исках да го видиш, за да разбереш колко си грешал.

Бен замълча.

— Зная и за жената, която е изчезнала — промълви след известно време Тара. — Имаше предаване по телевизията. Това има ли нещо общо с онзи търсач на съкровища? Форсайт, или както там му беше името?

— Точно така — кимна Бен. — Роджър Форсайт.

— По телевизията съобщиха, че в колата с него е имало жени. Тя е била една от тях, нали? И нея ли са отвлекли?

Бен отново кимна.

— А ти много я обичаш — внезапно рече момичето. — Изписано е на лицето ти. Съпруга или приятелка?

— Беше — отвърна с въздишка Бен. — Разделихме се.

— Надявам се да я откриеш. Надявам се да е жива и здрава. Наистина.

— Аз също се надявам — отвърна той. — Благодаря ти, Тара. Ти си най-сладкото момиче, насочвало револвер в главата ми.

Тя се усмихна тъжно.

— Дори не знам как ти е името.

— Няма значение.

— Предполагам, че трябва да те върна обратно в града.

— Ще ти бъда благодарен, ако ми помогнеш да стигна до колата си. Нямам време за губене.

— Къде ще отидеш?

— Още не знам — призна той. Едва сега започваше да разбира как се чувства човек, чиято единствена надежда се стопява буквално пред очите му.

— Нали няма да кажеш на никого? — попита тя. — Имам предвид мястото, където е чичо Фъргъс. В случай че някой…

— Жива душа няма да разбере!

 

 

Когато стигнаха при колата на Бен, полицията отдавна беше напуснала мястото на стрелбата. В момента най-вероятно разпитваха двамата нещастници, които беше зарязал вързани в уличката. Но те нямаха никаква представа за самоличността му.

Тара каза нещо за довиждане, което дори не достигна до съзнанието му. Седнал зад волана на беемвето, той просто гледаше как хондата изчезва в далечината. После остана сам. С депресиращата мисъл, че пътят под краката му изведнъж беше свършил. Никога не беше се чувствал толкова самотен, мрачен и отчаян.

Часът беше 2:38 следобед. От отвличането на Брук бяха изтекли четирийсет часа и трийсет и три минути.

Надеждата му да я види отново бързо се стопяваше.