Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бен Хоуп (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Armada Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Скот Мариани

Заглавие: Наследството на Армадата

Преводач: Веселин Лаптев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Абагар АД — В.Търново

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-337-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6113

История

  1. — Добавяне

43

Пикапът, който наеха от една агенция срещу хотела, беше повече ръжда, отколкото метал. Биха го спрели от движение във всяка европейска страна, но най-важното за Бен беше да ги откара там, закъдето бяха тръгнали.

— А сега отиваме на шопинг — подхвърли на Нико той.

През следващите два часа обикаляха из магазините на Чачапояс, събирайки всичко необходимо за пътуването през джунглата: бутилирана вода, суха храна, ботуши с дебели подметки и предпазни шапки, мощни фенерчета с резервни батерии, оборудване за палене на огън, репеленти срещу насекоми, таблетки против малария, хапчета за пречистване на вода, мачете за сечене на клони и храсти, а накрая и един компактен, но мощен бинокъл. Всичко това прибраха в сака на Бен и още една новичка раница, а в каросерията на пикапа натовариха и няколко туби с гориво.

Час по-късно Чачапояс беше вече далече зад тях и те бързо напредваха на североизток по пътя, край който се нижеха главозамайващи пейзажи, способни да впечатлят всеки, но не и Бен. Той мислеше само за крайната цел и просто не забелязваше нищо.

Оказа се, че Нико помни пътя доста добре. След дългата отсечка първокласно шосе с все по-оредяващ трафик Бен пое по плетеница от тесни междуселски пътища, обсипани с толкова много дупки, сякаш бяха претърпели артилерийска бомбардировка. В един тесен планински проход без банкет и тристаметрова пропаст към джунглата изведнъж се оказа, че половината платно е отнесено от снежна лавина. Преодоляха това препятствие с цената на доста усилия, но малко по-нататък — вече надолу към близката долина, им се наложи да се промъкват покрай някакъв катастрофирал автобус. Край пътя се бяха струпали невероятно количество хора, които по някакъв начин бяха успели да се натъпчат в него. Мнозина бяха боси, други облечени в дрипи, а трети се бяха пременили с ярко оцветени бродирани туники и пончо. Около тях бяха струпани купища багаж, деца, кучета и няколко уплашено блеещи кози. Банда мургави хлапета хукнаха след пикапа, очевидно решени да скочат в каросерията и да се покатерят върху кабината.

Бен дори не намали. Пътят продължаваше надолу. Не след дълго планините останаха зад тях и колата пое между две плътни стени зеленина. Влагата ги пронизваше чак до костите въпреки работещия на максимални обороти климатик. През надвисналата над пътя тропическа растителност нарядко се мяркаше небето, покрито с тъмни заплашителни облаци.

— Вече трябва да сме близо до пристанището — промърмори Нико, приведен над картата.

Бурята се отприщи едновременно с пристигането им на брега на река Потро. Дъждът беше нещо невиждано. Плътните водни струи шибаха земята с огромна сила, вдигайки калта на почти метър височина, а повърхността на реката закипя като жива и почти скри няколкото закотвени корабчета. Докато тичаха по плъзгавия пристан към редицата колиби на брега, Нико махна към един червено-бял едномоторен самолет, който подскачаше върху кипналата река.

— Това е нашето бебче — изкрещя той, опитвайки се надвика грохота на пороя, но гласът му потъна в оглушителния трясък на поредната гръмотевица, която разтърси околността.

Изправени под брезентовия навес, те гледаха как бурята продължава да набира сила. Небето се разцепи от ярка светкавица, пороят започна да се сипе с още по-яростна сила. Кафявите води на реката се надигаха буквално пред очите им.

— Това не може да продължава — промърмори Нико.

Бен не беше толкова сигурен. Мнението му съвпадна с това на пилота, с когото разговаряха половин час по-късно, който отказа да лети в това време с енергично поклащане на глава и на скорострелен испански обясни, че работи тук много отдавна и е виждал как подобни бури продължават дни наред.

В един кратък миг на лудост Бен сериозно се замисли дали да не купи самолета и сам да го вдигне във въздуха. Би трябвало да има начин дори тук да се преведат пари. Кураж му даваше обстоятелството, че през годините беше управлявал най-различни леки самолети от подобен тип. Но тези мисли се изпариха от главата му в момента, в който поредната ослепителна светкавица проряза облаците и се стовари върху няколко високи дървета на отсрещния бряг, може би на триста-четиристотин метра от мястото, на което стояха. Цялата околност се разтресе. Той стисна зъби и осъзна, че нямат друг избор, освен да чакат.

Бурята продължаваше да бушува. Бен нетърпеливо крачеше по дъсченото мостче. От съседната хижа се появи младеж в протъркани дънки и тениска с надпис „Зи Зи Топ“, който тръгна с широка усмивка към тях, без да обръща внимание на поройния дъжд. Представи се на английски като Пепе. Оказа се, че въпреки младостта си той е горд собственик на това, което нарече най-бързата лодка в района, а на всичкото отгоре е готов — срещу добро заплащане, разбира се, да ги закара нагоре срещу течението чак до Сан Томас, независимо от бурята. Всъщност това не е никаква буря, пренебрежително размаха ръце той. Ако не ги удари някоя гръмотевица, най-много след четири-пет часа ще бъдат в Сан Томас.

Бен се съгласи. Приключил със сделката, Пепе хукна да докара лодката.

— Сигурен ли си, че го искаш? — подхвърли Нико. — Виждал съм доста от тези лодчици.

— При всички случаи е по-добре, вместо да чакаме тук бог знае докога — отвърна Бен.

Но когато плавателният съд на Пепе се появи, той почти се отказа в полза на самолета. Петнайсетметровата лодка беше толкова стара, че спокойно би могла да е превозвала пътници в делтата на Амазонка още по времето на конквистадорите. Дългият корпус с плоско дъно беше обсипан с толкова много кръпки, че от оригиналната му конструкция не беше останало почти нищо. Бордовете бяха ниски, а дъждовните струи, които плющяха през продупчения брезентов навес заплашваха да потопят лодката още преди да е изминала дори километър. Но самоуверената усмивка на Пепе, скрит в малката рубка за управление, излъчваше абсолютно спокойствие — също като жестовете, с които ги канеше да се прехвърлят на борда. Бен изруга под нос собствената си глупост, после грабна сака и раницата и закрачи под дъжда.

Бурята продължи още два часа. Когато облаците най-сетне се разкъсаха и позволиха на слънцето да надникне иззад тях, вече беше твърде късно да се връщат обратно. През по-голямата част от пътуването не виждаха нищо друго освен плътната зелена стена на джунглата. В душния и влажен въздух се появиха безброй насекоми. Ситуацията се промени едва когато връхлетя следващият порой. На места реката се разливаше нашироко и заприличваше на езеро, на други се стесняваше толкова много, че зеленият покров скриваше небето над тях. Калните брегове драскаха страничните бордове.

Гласът на Пепе доминираше над постоянната птича песен и крясъците на маймуните, примесени с хипнотичното боботене на мотора и мекото плискане на водата. Очевидно доволен от факта, че има клиенти, той не спираше да ги забавлява с историите за опасностите, които криеше тази река. Изобщо не се интересуваше дали някой го слуша. Оказа се, че е една четвърт индианец от племето кечуа по майчина линия и плава по реката още от единайсетгодишен. Лодката принадлежала на дядо му, а след това и на баща му, който преди осем години паднал през борда и бил изяден от кайман.

Тази история накара Нико да хвърли нервен поглед към близкия бряг, откъдето ги наблюдаваха безброй лениви очи, подаващи се над калта. При приближаването им част от влечугите се плъзгаха във водата и изчезваха в тъмните дълбини, а други оставаха на повърхността като отсечени трупи, излагайки на показ само очите си и част от люспестите си гърбове.

Окуражен от реакцията му, Пепе се разсмя и премина към един от любимите си анекдоти за някакъв холандски мисионер, когото возил в тази част на реката. Пренебрегвайки предупрежденията, той станал жертва на ужасната пишонка, докато уринирал, потопен до кръста във водата.

— Пишонка ли? — сбърчи чело Бен.

Пепе обясни, че става въпрос за миниатюрна рибка от семейството на змиорките, наречена още кандиру, напълно невидима във водата, която се привлича от човешката урина, тръгва нагоре по струята и навлиза в пикочния канал на жертвата. Закрепя се там с помощта на острите си пипала и започва да смуче кръв като някакъв воден вампир.

Когато това се случило с нещастния холандец, те били толкова далече от цивилизацията и някаква медицинска помощ, че се наложило да прибегнат до единствения възможен начин за спасение от фатална инфекция, шок или разкъсан пикочен мехур — трима от спътниците му го хванали здраво и го проснали на палубата със свалени гащи, а Пепе лично отсякъл органа му с остро мачете. Ухилен до уши от този спомен, хлапакът им показа мястото, на което мачетето беше потънало в дебелите дъски.

— Пресвета майко! — промърмори Нико и се взря с ужас в мътните води, криещи толкова отвратителни тайни.

Още по средата на тази невероятна история Бен се настани в хамака на носа, затвори очи и се опита да се отпусне. В един момент дори се унесе. Когато отвори очи, Пепе най-после беше млъкнал и съсредоточено управляваше плавателния си съд. Реката отново се беше стеснила. Ниско надвесените клони докосваха рубката. Внезапно обладан от чувството, че някой го наблюдава, Бен надникна изпод брезентовото покривало и срещна погледа на дългоопашата маймуна с лице на старец и стряскащо умни кехлибарени очи.

Възвърнал самообладанието си след ужасните истории на Пепе, Нико беше открил някаква очукана китара на кърмата, докосваше струните й и тихо пееше на испански. Тъжна песен за изгубената любов. Изненадан от нежността в гласа му и от уверения начин, по който свиреше, Бен се заслуша в песента. После отново се унесе, омаян от монотонното потракване на мотора и шепота на реката.

Мислите му се върнаха към един далечен ден във Франция, когато двамата с Брук бяха сами в стаята му в „Льо Вал“ пред пламтящия в камината огън и поднос с домашно приготвена шоколадова торта на масата. Беше малко след като започна връзката им — в момент, в който дори не подозираше, че започва да се влюбва в нея.

— Трябва да я опиташ — рече тя, поднасяйки му парче торта. — Приготвена е по тайна семейна рецепта, за която някога са се водили войни. Светотатство е да не я пробваш, когато ти я предлагат. Обида за боговете.

— Добре, успя да ме убедиш — отвърна той. — Не искам да обиждам боговете.

— Правилно — промърмори тя, докато поднасяше вилицата към отворената му уста.

— Наистина е страхотна.

— Хапни още малко. Само така ще успееш да изпиташ пълна наслада.

— Май си права.

— Дай да се натъпчем до смърт с този прекрасен шоколад — предложи тя. — Още сега, в момента!

Той вдигна ръце, сякаш се предаваше.

— Съгласен съм!

След като унищожиха тортата, двамата седнаха пред пламтящата камина в онова приятно мълчание, което се установява само между много близки хора. Забелязал късче шоколад в ъгълчето на устата й, той внимателно го избърса, а след това облиза пръста си.

Дори сега усещаше вкуса на шоколадовия крем. И в момента. Чувстваше нейното присъствие, вдъхваше аромата на дискретния й парфюм, примесен със свежия ябълков шампоан на косата й. Това винаги го караше да си представя ярка слънчева светлина над окосени поляни. И още куп приятни неща, които сякаш принадлежаха към друг, паралелен свят.

Приятните спомени бяха прекъснати от поредната оглушителна гръмотевица, която разтърси околната джунгла. Пепе широко им се усмихна, сякаш гръмотевичната буря беше най-хубавото, което можеше да им се случи — включително пряко попадение на мълния или директно потъване в дълбоките води, причинено от някое паднало дърво.

— След трийсетина минути пристигаме в Сан Томас, господа — подвикна той.

Въпросните минути изтекоха. След поредния завой реката се разля изключително широко, а в края на малкото езеро се появиха множество дървени пристани с къщи зад тях.

— Май пристигнахме — изправи се Нико.

Пепе направи майсторска маневра и лодката меко опря в пристана.

— Какви са ти работните планове за следващите няколко дни? — попита го Бен.

Младежът се усмихна, зает да привързва дебелото въже към кея.

— Искаш да се навъртам наоколо, нали, шефе? Всичко е възможно. За колко време?

— Не мога да кажа — отвърна Бен и тикна в ръката му още няколко банкноти. — Засега стигат ли?

— Стигат. Ще се правите на туристи, а?

— Нещо такова — отвърна Бен, събра си багажа и скочи на паянтовия пристан.

След дългия престой в лодката му се струваше странно, че отново стъпва на твърда земя. Двамата с Нико преметнаха тежките торби през раменете си и се насочиха към Сан Томас. Невероятната жега и влажният въздух бързо ги накараха да се изпотят. Над главите им зажужаха насекоми. Улиците бяха покрити с отъпкана глина, която имаше наситеночервен, преминаващ в оранжево цвят. Гъстата зеленина около селото очевидно растеше по-бързо, отколкото можеше да бъде изсечена. Сякаш джунглата имаше собствен разум, който много държеше да си прибере обратно парчето земя, отвоювано от хората.

Те продължиха напред. Почти всяка къща беше стъпила на дебели колове, които я предпазваха от честите наводнения. Повечето от тях изглеждаха опасно нестабилни и сякаш готови да рухнат при първите пристъпи на поредната буря. Покривите им бяха от гофрирана ламарина или обикновена, здраво преплетена тръстика. По улиците се виждаха само няколко прашни и силно ръждясали автомобила. Основният начин за придвижване на тукашните жители бяха мулетата, с които превозваха всякакъв багаж — разбира се, онези от тях, които можеха да си ги позволят. Веднага си пролича, че обитателите на селото не са особено дружелюбни. Насядали на стъпалата пред къщите си, те почти не обръщаха внимание на пришълците.

Малко по-надолу по улицата Нико спря и махна с ръка към една постройка с ръждясал покрив и преобърната табела над входа.

— Това е барът, в който се запознах с Роберто — поясни той. — Искаш ли да хапнем нещо и да изпием по една бира?

Роберто го нямаше. Всъщност в бара беше единствено собственикът — едър мъж с мокра от пот разкопчана риза. Нищо не помръдваше освен потракващите вентилатори и рояците мухи, които кацаха навсякъде. Вътре беше почти толкова горещо, колкото под открито небе, но по някакво чудо бирата се оказа леденостудена. Настаниха се на масата до прозореца и си разделиха огромна чиния с пържен боб и ориз. Докато се хранеха, мълчаливо гледаха през прашното стъкло към пустата улица. След по три ледени бири най-после усетиха как потта им започва да изсъхва. Разменяха си къси, почти едносрични фрази. Бен знаеше, че в главата на колумбиеца се въртяха същите мисли, които минаваха и през неговата. Вече бяха съвсем близо до крайната си цел, а това означаваше, че се намират в огромна опасност.

— Какво още ще ми кажеш за хората на Серато? — подхвърли Бен и внимателно огледа бармана, който изглеждаше зает да трепе насекомите около себе си, но като нищо можеше и да ги подслушва.

— Например? — вдигна вежди Нико.

— Например всичко, което може да ни донесе предимство. Откъде ги е наел, какво е нивото на подготовката им, колко са му верни…

— Навремето той се ограждаше с едни и същи жестоки бандити, които му бяха наистина близки — сви рамене Нико. — Един от тях беше Хайме Десото, но само докато Лаура Гарсия не му напълни задника с бренеке дванайсети номер. Но той не беше най-лошият. Истинските гадняри бяха Пиеро Вертиз и Луис Брака — и двамата бивши колумбийски военни. Вертиз е отличен снайперист, уцелва бирена капачка от хиляда метра. Брака си пада по ножовете и много обича да мушка хората с един огромен назъбен ханджар, марка „Боуи“. Помниш ли, че ти разказах за една нещастна кучка, нарязана като кебап? Това беше работа на Брака. Истинско животно!

— Той е отрязал и ръцете на Форсайт.

— За Серато е готов да отреже лявата си ръка, мътните да го вземат! Направо го боготвори! Бас държа, че и в момента е с него и го пази като свиреп питбул. А знаеш ли, че на всичкото отгоре си пада и малко канибал? Поне така се говореше за него в Богота. Държал човешки глави във фризера си и си хапвал мозък с лъжичка, като сладолед.

— Вярваш ли на подобни глупости? — вдигна вежди Бен.

— Готов съм да повярвам на всичко, което се говори за Луис Брака. Ще ти кажа и още нещо: ако се изправиш срещу него или Вертиз поотделно и ако си наистина добър, може би ще имаш някакъв шанс. Но срещу двамата заедно — забрави! Просто си мъртъв. Което, казано другояче, означава, че и двамата сме мъртви. — Нико разклати остатъка от бирата в бутилката си. — Но все пак си пийнахме за последен път, а? Някои хора не получават и толкова. — Млъкна за миг, после попита: — Довечера ли нападаме?

Бен кимна.

— А какъв е планът? Просто влизаме, избиваме всичко, което мърда, и ти си прибираш момичето?

— Нещо такова.

— И аз така си помислих.

— Идеята май те изнервя, а? — подхвърли с лека усмивка Бен. — Вече ти казах, че не си длъжен да го правиш.

— Не ме обиждай, човече. Не само ти имаш причина да си тук.

— Не съм забравил — кимна Бен.

— Но все пак има едно нещо, което наистина си забравил, амиго. — Махна с ръка към дръжката на паранга, който стърчеше от сака на Бен. — Ние не сме въоръжени. Освен ако не си решил да се изправим с ножове срещу техните автомати.

— Тук на сцената трябва да се появи онзи шантав стар ловец, който живее в джунглата — кратко поясни Бен.