Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бен Хоуп (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Armada Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Скот Мариани

Заглавие: Наследството на Армадата

Преводач: Веселин Лаптев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Абагар АД — В.Търново

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-337-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6113

История

  1. — Добавяне

46

Двамата прекосиха разчистеното пространство и се насочиха към портала. Не прозвуча сигнал за тревога, въоръжена охрана също не се появи. Вече бяха достатъчно близо, за да видят, че двете крила от ковано желязо бяха силно изкривени, сякаш нещо тежко ги беше разбило отвътре. Достъпът до вътрешността на имението беше абсолютно свободен.

Бен издърпа затвора на пушката, но вече беше сигурен, че няма да се наложи да я използва. Поне не тук и не сега.

— Шантава работа — удивено подхвърли Нико. — Миналия път това място беше претъпкано с народ, истинско гнездо на оси! Къде са изчезнали всички онези мръсници?

Бен мълчеше. В този момент беше готов по-скоро да получи куршум, отколкото да отвори уста. Увереността му, че тук се е случило нещо ужасно, нарастваше с всяка крачка. А инстинктът му подсказваше, че това нещо имаше връзка с Брук.

Вятърът разнасяше тежката миризма на изгоряло. Той се наведе да огледа следите от автомобилни гуми върху отъпканата пръст. Бяха десетки, оставени от тежки гуми, издълбали дълбоки коловози. Сякаш неустановен брой автомобили с висока проходимост бяха излетели един след друг през разбития портал, който никой не си беше направил труда да затвори. Още по-малко пък да помисли за охраната му.

Всички следи от гуми започваха пред ниска квадратна сграда с високи като на самолетен хангар врати, които зееха широко отворени. Бен включи фенерчето си и насочи лъча към вътрешността. Нямаше никакви коли. Направи опит да си представи какъв трябва да е бил проблемът, оставил тази непристъпна крепост без персонал. Имаше най-различни предположения, но нито едно от тях не му се струваше убедително.

Плъзнаха се под някаква арка и поеха по къса, оградена с цветни лехи алея, която ги отведе до главния вход на резиденцията. И тук вратите бяха широко отворени, а охрана липсваше. Бен спря и внимателно се огледа. Дали това не беше капан? Възможно ли беше Серато да е бил предупреден по някакъв начин?

Но ако беше капан, пружините му не бързаха да щракнат. Нико промърмори нещо, докато влизаха в огромното мраморно фоайе. Навсякъде се виждаха декоративни кашпи с красиви растения. И дълги редици врати от двете страни на коридора. Стиснал пушката в ръце, Бен пристъпи към една от тях, блъсна я и включи осветлението. Озова се в просторен салон, в ъгъла на който имаше лъскав роял.

— Ела да видиш нещо, човече — подвикна зад гърба му Нико.

Бен затвори вратата на салона и тръгна към него. Колумбиецът стоеше на прага на друго пусто помещение с дървена ламперия и кожени мебели.

— Картината — промърмори Нико.

Бен погледна към стената и по гърба му пробягаха ледени тръпки. Ако вече не беше предупреден, със сигурност щеше да реши, че от масления портрет с позлатена рамка го гледа Брук.

— Алисия — прошепна той.

— Казах ти, човече. Тя е неговата болна фантазия.

А тази болна фантазия беше единствената причина Брук Марсел все още да е жива. Но къде беше тя? Бен се втурна напред и започна да отваря вратите една по една с пръст на спусъка. Бързо обиколи целия приземен етаж, но от Брук нямаше никаква следа.

Нищо.

Без думи си разпределиха останалите стаи — чак до широкото, покрито с червен килим стълбище. Нико махна към него и въпросително го погледна. Бен кимна. Затаили дъх, двамата започнаха да се промъкват нагоре. В огромната сграда продължаваше да цари тишина. Никъде нямаше признаци на живот, но Бен беше твърдо решен да отвори всяка проклета врата, за да се увери, че къщата наистина е празна.

— По-добре да се разделим — прошепна той. — Викай, ако откриеш нещо.

— Ако открия нещо, със сигурност ще чуеш нещо повече от викове — мрачно отвърна Нико и вдигна револвера.

— Бъди внимателен. Среща тук след пет минути.

Останал сам, Бен тръгна по коридора към източника на миризмата на изгоряло, която тук беше значително по-силна. И след няколко минути го откри.

Някога луксозният апартамент бе напълно опожарен и превърнат в опушена дупка. Потушаването на огъня беше станало с помощта на няколко пожарогасителя, които се търкаляха по пода. Най-силно пострадала беше спалнята, където се виждаха останките от широко легло с балдахин. От пердетата на отворените прозорци не беше останало нищо, а решетките от външната им страна бяха покрити с плътен слой сажди.

Тук ли бяха държали Брук? Инстинктът му нашепваше, че е било именно така. Внимателно претърси двете стаи за някаква следа от нея. Върху останките от леглото лежеше силно обгоряло парче плат, вероятно от някаква рокля. Той го взе в ръце и с недоумение го огледа. Не приличаше на никоя от дрехите, които притежаваше Брук — копринена нощница, силно обгоряла. Чия беше тази дреха? Алисия Серато беше мъртва от доста време. Дали е била предназначена за друга жена? Например за пленницата на Серато?

Безформеното парче плат се изплъзна от пръстите му. Под краката му изхрущяха счупени стъкла. Бен коленичи, опипа почернелия килим и вдигна малко назъбено парченце. Изчисти саждите с пръст и пред очите му се появи силно обгорял етикет с надпис АНЕЛ. Буквата „Ш“ липсваше. Поднесе го към носа си и долови слабата миризма на парфюм.

Захвърли стъкълцето и се изправи. Усети огромна празнота. Беше изминал толкова много път, а Брук продължаваше да е далече от него. Времето изтичаше между пръстите му като ситен пясък.

Напусна опожарения апартамент и тръгна по коридорите да търси Нико.

— Тук съм — прозвуча гласът на колумбиеца през една отворена врата.

Бен го завари нетърпеливо да рови из чекмеджетата на старинно писалище с кожен плот. Зад него се виждаше отворената вратичка на вграден в стената масивен сейф от последно поколение.

— Какво правиш?

— Познай кой си е тръгнал толкова набързо, че е забравил да заключи сейфа си — изръмжа Нико и продължи да разхвърля книжата по пода. — Лично аз съм на мнение, че именно това е леговището на сатаната.

— Трябва да тръгваме. Брук не е тук.

Нико сякаш не го чу.

— Май започвам да се досещам накъде е потеглил мръсникът — изръмжа той и размаха някаква прозрачна папка. — Знаеш ли какво е това?

Папката съдържаше очевидно стар, но добре запазен документ със златисточервени орнаменти, изписан очевидно от калиграф. Ръбовете му бяха леко нагънати от влагата, но иначе беше в отлично състояние.

— Поземлено дарение от испанския крал! — отговори си сам колумбиецът. — През цялото време мръсникът се е борил да се сдобие с него. Погледни и другите неща. Те обясняват всичко!

Бен усети как тялото му се сковава и безсилно се отпусна в близкия стол. Пушката му изтрака на пода.

— Виж това тук! — продължаваше Нико, изровил още документи. — Стари генеалогически сведения, родословни дървета, връщащи се столетия назад. Серато ги е събирал с години. Отдолу има печат на Националния исторически архив на Испания с дата отпреди седем години. Фамилното име се появява за пръв път в далечната хиляда петстотин осемдесет и осма година. Старият Серато се погрижил за лейди Ан Пеник, избягалата в Испания съпруга на екзекутиран шпионин. Страхувайки се от преследването на англичаните, тя се възползвала от протекциите му и приела името му. По това време била бременна със сина на мъртвия си съпруг и детето израснало с фамилията Серато.

— Което прави днешният Серато наследник на тези земи — кимна Бен, но умът му се продължаваше да се рее някъде надалече.

— Точно така! — кимна Нико. — Мръсникът по някакъв начин е разбрал, че документът за дарението се намира на борда на потъналия кораб край бреговете на Ирландия. Години наред търсел някой, който да стигне до него. И накрая се появил Роджър Форсайт. Това тук са изрезките от вестниците, чрез които Серато внимателно е следил организирането на изваждането. Чакал е само да докопа кралския документ, за да подаде молба до перуанското правителство, в което имал достатъчно свои хора. В друга папка е събрана цялата кореспонденция между адвокатите му и някакъв корумпиран политик на име Варгас. Но най-важната част се намира ето тук… — Колумбиецът сграбчи купчина разпечатки и триумфално ги размаха над главата си. — Доклади за петролни проучвания, датиращи отпреди четири години. Това е причината да иска толкова много тези земи. Половин милион акра безполезна джунгла? Нищо подобно. По-скоро половин милион акра неразработени петролни залежи в басейна на Амазонка. Нищо чудно, че Серато е направил всичко възможно да се сдобие с поземленото дарение. То автоматично го превръща в стократен милиардер. Нищо не е в състояние да го спре.

Петрол, помисли си Бен. Това обясняваше всичко. Разбрал какво се крие в недрата на наследствената му земя, Серато изгарял от желание да получи от Роджър Форсайт единственото неоспоримо доказателство, че тази земя е негова. Но когато Форсайт отказал да му предостави документа, защото бил решил да сключи по-изгодна сделка с хора, имащи отношение към историческите факти и шпионската мрежа на Испанската армада в Англия, Серато изпратил хората си да обработят Саймън Бътлър. И получил шанс да се сдобие с ключовия документ по друг начин.

— А Брук просто се изпречила на пътя му — довърши на глас той.

— И имала нещастието да се окаже двойничка на мъртвата му съпруга — кимна Нико. — Неподходящото време, неподходящото място… — Колумбиецът изведнъж замръзна, обърна се към вратата и дрезгаво подхвърли: — Чу ли това?

— Чух го — кимна Бен.

Обзет от прилив на енергия, той грабна пушката и сложи пръст на предпазителя. Нико светкавично вдигна тежкия колт от бюрото и двамата се плъзнаха към вратата.

В коридора го чуха отново. Шум от тихи гласове, разменящи си реплики на испански. Нико и Бен бавно поеха напред, заковали очи в завоя на коридора, иззад който долитаха.

Бяха петима. Бен ги зърна миг преди Нико, изскочи иззад ъгъла и насочи пушката си в тях. Секунда по-късно разбра, че тези хора нямат нищо общо с гангстерите на Рамон Серато.

Трима мъже и две жени. Вероятно бяха чули шума от появата на непознати в останалата без охрана резиденция и бяха тръгнали да ги посрещнат. Мъжете бяха около шейсетгодишни, облечени с бели престилки на готвачи. Въоръжението им се изчерпваше с един кухненски нож. Зад тях вървеше седемнайсетгодишно момче с неестествено блестящи очи и разсеяната усмивка на полуидиот. По-младата от жените беше дребна и кльощава и само хлъцна от ужас при появата на двамата въоръжени мъже. Единствената, която заслужаваше по-сериозно внимание, беше мъжкараната с груби черти, облечена в униформата на камериерка. Тя притежаваше огромни месести лапи, в които стискаше пушка с рязано дуло, опряна на хълбока.

Коридорът изведнъж се изпълни с крясъци. Нико и Бен едновременно издадоха командата „хвърли оръжието“. Мъжкараната видимо се поколеба дали да не използва рязаната пушка, но после си даде сметка, че няма шансове срещу огромния уинчестър на Бен и не по-малко застрашителния пищов на Нико.

Тя хвърли пушката, направи крачка назад и вдигна ръце. Готвачът с ножа я последва. Бен и Нико тръгнаха към тях.

— Влизайте вътре! — заповяда Бен и махна с дулото към близката врата.

Едва сега забеляза, че върху скулата на жената има зачервено петно, което започваше да придобива синкави оттенъци. Сякаш се беше била с някого. Тя му хвърли неприязнен поглед и последва останалите прислужници в някаква неизползвана спалня. Накараха ги да се изправят до далечната стена, след което Бен заключи вратата.

— Търсим Серато — кратко поясни на испански Нико. — Ако ни кажете къде е, имате шанс да излезете живи от тук. В противен случай… — Той прекара пръст през гърлото си и изплези език.

Ефектът беше незабавен. Готвачите си размениха уплашени погледи, а слабичката слугиня беше готова да припадне. Единствено малоумното момче възприе заплахата като някаква интересна игра. Жената с грубите черти и месестите лапи изобщо не се впечатли и ги изгледа с открита омраза.

Бен отвърна на погледа й. Стори му се, че в него има нещо познато, но това беше всичко. Не беше лицето й. Нямаше как да не запомни подобно лице, ако го беше виждал и преди. Беше нещо друго, странно наподобяващо déjà vu.

— Кой ще говори пръв? — изръмжа Нико и дръпна петлето на големия револвер.

Детето идиотче най-после започна да схваща ситуацията и устните му затрепериха. В същия миг Бен изведнъж проумя с какво му е позната мъжкараната. Всъщност не самата тя, а това, което носеше на дебелия си врат — тънкото златно синджирче, съвсем обикновено на вид, което обаче той би разпознал навсякъде, включително и на шията на грозница като тази насреща му. Брук лично си го беше избрала в един парижки магазин и оттогава насам не се беше разделяла с него.

Което означаваше, че все пак е била тук. Усетил внезапна слабост в коленете, той свали пушката и посегна с лявата си ръка да дръпне синджирчето.

— Откъде го имаш? — заплашително изръмжа той.

Жената се завъртя и направи опит да отмести пръстите му.

— Това не е твое — настоя Бен. — Откраднала си го от жената, която е била затворена тук. Дай ми го!

След миг колебание жената отстъпи, свали синджирчето от шията си и му го подаде.

— Къде е тя? — строго попита той.

В този момент единият от готвачите най-после си възвърна дар слово.

Desaparecido — извика той. — Изчезна. Няма го и El Jefe, боса. Стана веднага след пожара.

Бен измъкна портфейла от джоба си и им показа снимката на Брук.

— Това тя ли е?

Готвачите и младата прислужница енергично закимаха.

Si, si!

La Senora Alicia! — намери гласа си и идиотчето.

Но младата прислужница поклати глава.

No, Guillermo, la Senora Alicia esta muerta.

Поставени под напрежение, прислужниците започнаха да предлагат разпокъсани детайли. Пожарът избухнал преди две вечери. Докато мъжете се борели с него, жената откраднала един пикап и избягала от имението. Босът веднага тръгнал след нея, като взел със себе си почти всички. Но как ще се оправят сами? Боса го нямало вече близо две денонощия. Ами какво ще стане с тях, ако изобщо не се върне?

Бен прибра снимката на Брук в портфейла си и забеляза, че ръката му трепери. Най-после беше успял да я открие, но за съжаление, беше закъснял. С цели четирийсет и осем часа.

След което, естествено, започна да се самообвинява. Колко време беше изгубил в Монтефрио заради онзи Кабеза? Защо се беше забавил в Чачапояс, защо не беше взел хидроплана, вместо да чака бурята да отмине, а след това се беше задоволил с лодката на Пепе?

— Къде отиде тя? — попита Нико, обръщайки се към прислужниците. — Накъде я последва вашият шеф?

Отговориха му с празни погледи и повдигане на рамене.

— Някъде там — махна към тъмния прозорец единият от готвачите.

Нико въздъхна отчаяно и се обърна към Бен.

— Как е успяла да избяга, по дяволите? Та тези типове са оборудвани в пъти по-добре от перуанската армия!

— В стаята, в която са я държали, открих парченца от счупено шишенце парфюм — отвърна Бен. — А тази течност е силно запалима.

— Искаш да кажеш, че сама е подпалила пожара?!

— Това е точно в неин стил.

— Пресвета майко! — поклати глава Нико. — Не искам да те тревожа, човече, но сама в джунглата тя няма никакви шансове.

— Не би избягала без някакъв предварителен план — замислено отвърна Бен.

— Този план трябва да е дяволски добър, за да успее да се измъкне от Рамон Серато и цялата му ловна дружинка. Изминали са четирийсет и осем часа. Знаеш какво ще й се случи, ако тоя тип успее да я хване. Нещо, което е по-лошо от смъртта.

Бен усети как решителността му се завръща.

— Не и ако аз я открия преди него! — мрачно отсече той.