Скот Мариани
Наследството на Армадата (18)

18

При неочакван развой на събитията като този се реагира по два начина. Бен не се замисли дълго за първия от тях, защото завъртането с цел избиване на оръжието от ръцете на опонента не е добра идея, особено когато току-що си чул как петлето отскача назад с остро изщракване. Човек не може да се хвърли встрани, за да избегне куршума — както го прави, когато някой кретен го напада с щик.

Вторият начин е да останеш абсолютно неподвижен с надеждата, че през следващите няколко секунди няма да се случи нищо фатално.

Бен замръзна на място.

— Хвърли пищова — заповяда женски глас. Принадлежеше на млада жена и дори би могъл да звучи приятно, ако беше казал нещо друго. — Опиташ ли някой номер, оръжието в ръцете ми ще гръмне и ще отнесе скапаната ти глава!

Бен бавно плъзна ръка към колана, хвана колта с палец и показалец и го хвърли пред себе си. Той шумно изтрака на цимента.

— А сега се изправи. Бавно и внимателно.

Дулото остана притиснато в тила му, докато изпълняваше заповедта. Моментът за резки движения все още не беше настъпил.

— Обърни се — дойде следващата заповед.

Натискът в тила му изчезна и жената отстъпи две крачки назад. Бен внимателно се подчини и се обърна към нея. Беше точно толкова млада, колкото звучеше гласът й. Двайсет и една, най-много двайсет и две, слаба и жилава, с хубаво лице и дълга разрошена черна коса. Малко приличаше на циганка. Тъмните й очи го наблюдаваха, без да мигнат, над дулото на револвера магнум 357, който изглеждаше прекалено голям за нея. Стискаше го с две ръце. Бен можеше да види патроните с усилени гилзи, подредени в барабана. От това разстояние просто нямаше как да пропусне. А изстреляният куршум щеше да пробие в него дупка, достатъчно голяма, за да влезе юмрук, облечен в боксьорска ръкавица.

— Вдигни скапаните си ръце над главата! — заповяда тя.

Сега, когато бяха лице в лице, в гласа й се появи остра нотка, която можеше да означава и притеснение. Може би за пръв път й се случва да насочи заредено оръжие срещу жив човек, помисли си Бен.

— Знам как се използва това нещо — сякаш отгатна мислите му тя.

— Силно се надявам да е така — отвърна Бен, докато вдигаше ръце.

— Надяваш се, а? — сви устни тя.

— Не искаме произвеждането на случаен изстрел, нали? — отвърна той. — Тези револвери се отличават с изключително лек спусък.

— Кой си ти? — рязко попита тя. — И какво искаш от Фъргъс Дойл?

— Вече казах на онези момчета, че търся нещо.

— Какво нещо?

— По-скоро някой. Жена, която изчезна и за която съм много загрижен. Ако Дойл я държи, бих искал да обсъдя проблема с него. По мъжки, лично.

Тя се намръщи, очите й внимателно го опипваха.

— Какъв всъщност е проблемът?

В гласа й прозвуча подозрение.

— Откуп — отвърна Бен. — В смисъл на пари. Ако той ми я върне, мога да му предложа нещо в замяна.

Преди няколко месеца беше поискал застрахователна оценка на „Льо Вал“, която възлезе на малко над 1,9 милиона евро. Това беше всичко, което притежаваше на този свят. Вече беше решил, че е готов да го даде за освобождаването на Брук.

Младата жена мълчеше и го гледаше. Очевидно обмисляше това, което беше чула. После някъде зад къщите се появи вой на сирени, който бързо се усилваше. Май полицията на Белфаст вече обръщаше повече внимание на стрелбата по улиците с оръжие 45-и калибър.

— Как се казваш? — попита той.

— Тара — отвърна след миг колебание тя. — Тара Макнатън.

— Ако ще гърмиш с този револвер, Тара, трябва да го направиш преди появата на полицията. И за двама ни не е добре да ни спипат в това положение.

Младата жена погледна през рамо. Нямаше време за опити да й отнеме оръжието.

— Окей — кимна тя, очевидно взела решение. — Ще те заведа при Фъргъс Дойл, след като толкова много искаш да го видиш. Насам — махна с револвера тя.

— А какво ще правим с тези твои приятели? — попита Бен и погледна към двамата нещастници, които все още правеха усилия да се освободят от колчето и мучаха през напъханите в устите им парцали.

— Не са ми приятели — поклати глава тя.

Бен учудено я погледна, но сега не беше време да обсъждат подробностите. Полицейските сирени ставаха все по-силни. Той тръгна напред. Тара го последва, а дулото на револвера продължаваше да бъде заковано между плешките му.

Появата на първата полицейска кола беше придружена от скърцане на спирачки, напрегнати гласове и приглушени разговори по служебната радиостанция. Тара го насочи към началото на тесен пасаж, който вървеше покрай грозни къщи с порутени огради в продължение на стотина метра, преди да се влее в друга тясна уличка. На двайсетина метра по-нататък беше паркиран сребрист джип хонда. Наоколо не се виждаха хора.

— Това е моята кола — обади се Тара. — Ти ще караш.

Бен отвори шофьорската врата, докато тя продължаваше да го държи на мушка. Личеше, че няма богат опит в подобни ситуации, но в замяна на това беше доста предпазлива. Ако му беше подхвърлила ключа, преди да влязат в колата, той би могъл да потегли без нея. Но тя благоразумно изчака да влязат и двамата и едва тогава му го подаде.

— Ще караш внимателно и ще спазваш ограниченията на скоростта. И без номера, защото ще стрелям!

Бен запали двигателя и потегли. Следвайки инструкциите й, най-после се измъкна от лабиринта тесни улички и излезе на главния път. Малко по-късно се разминаха с полицейските коли, които летяха към мястото на стрелбата с включени сирени. Ченгетата са като осите — ако човек не обръща внимание на присъствието им, има голям шанс да го оставят на мира. Бен караше с постоянна скорост и успя да мине покрай патрулките, без никой дори да го погледне.

Няколко минути по-късно вече напускаха Белфаст. Отново заваля. Подминаха указателните табели за Дромор и Банбридж.

— Продължавай все направо — обади се от задната седалка Тара. Няколко минути по-късно дойде следващата заповед: — На първата пряка вдясно. — Бен напусна главния път и измина няколко километра по тесни селски пътища. — След онези дървета в далечината има врата.

Вратата се оказа в началото на неравен път, който свършваше пред стара ферма, видяла и по-добри времена.

— Пристигнахме — обади се Тара. — Спри пред онзи хамбар и ми върни ключа. Така… А сега слизай.

Бен изпълни разпорежданията, слезе от колата и се огледа. Почти очакваше да бъде посрещнат от група мрачни типове с рязани пушки и пистолети начело с Фланаган — ако беше успял да се качи в онзи ван. С кървяща уста и жаден за отмъщение.

Наоколо беше абсолютно пусто. Над занемарените стопански постройки и старата къща тегнеше тежка тишина. Бен беше озадачен, но не каза нищо. Тара слезе от колата. Държеше револвера с дулото надолу, но продължаваше да го наблюдава внимателно.

— Към къщата — заповяда тя.

После го накара да изчака на безопасно разстояние, докато отключи вратата, и му направи знак да влезе пръв. Вратата издаде пронизително скърцане.

Обзавеждането беше оскъдно, а стените не бяха боядисвани от поне петдесет години. В замяна на това беше чисто и подредено. Тара го насочи към ламинираната врата в дъното на тесен коридор, зад която долитаха звуците на включен телевизор. Помещението зад нея се оказа малка дневна, полутъмна заради пердетата на прозорците. Младата жена му кимна да влиза.

Единственият обитател на стаята беше седнал в стар фотьойл с изтъркани облегалки за ръцете, полуосветен от телевизионния екран и слабата настолна лампа със зацапан абажур. Беше много стар и изобщо не реагира на появата им. Седеше със затворени очи, а от полуотворената му уста се проточваше гъста слюнка. Сплъстена и разрошена бяла коса, изсъхнало тяло под дрехи, които изглеждаха несменяни от години.

В първия момент Бен реши, че е мъртъв, но после забеляза лекото повдигане и отпускане на мършавите му гърди. Масата зад гърба му беше задръстена от флакони и шишенца с лекарства.

Тара пристъпи към телевизора и го изключи. После издърпа една салфетка от кутията на масата и внимателно почисти слюнката от брадичката на стареца.

— Това е той — прошепна на Бен тя. — Моят чичо Фъргъс Дойл.