Скот Мариани
Наследството на Армадата (20)

20

— Слизай, кучко!

Събитията се развиваха с главозамайваща бързина. Някакъв мъж я сграбчи с железните си ръце и я свали от колата. Нетрепващото дуло на пистолета му бе на няколко сантиметра от лицето й. И тримата бяха набутани в задната част на вана, който се огласи от хлиповете и молбите на Сам. Вратите се затръшнаха, автомобилът потегли. Пътуването се оказа истински ад.

— Вън! Всички вън!

Още оръжия, с чиято помощ ги изкараха от вана и ги поведоха по затревения склон към някаква мрачна постройка. Вътре имаше странно ехо. Миришеше на страх и влажна пръст. Сам продължаваше да хълца. Изведнъж блесна ярка светлина, която я накара да премигне. Усещаше присъствието на мъже около тях, но светлината й пречеше да различи нещо повече от неясни сенки.

Особено една, която стоеше на крачка от прожектора. Висока и солидна сянка на мъж, който я наблюдаваше с настойчиво любопитство.

После сянката проговори, но не на Брук, а на Форсайт.

— Куфарчето, моля. — Английският му беше ясен и стегнат, прекалено перфектен, за да бъде роден. Какъв беше този акцент? Със сигурност не европейски.

— Вече ви казах, че не се продава — отвърна Форсайт, почти успял да придаде нужната твърдост на гласа си.

Заслепена от ярката светлина, Брук си помисли, че вижда как високата сянка прави знак на един от хората си. Писъците на Сам станаха пронизителни, но после изведнъж се стопиха в оглушителната експлозия.

Безжизненото тяло на Сам, проснато на земята. Тотално вцепенение от шока. Още викове. Яростта в гласа на Форсайт се превърна в ужас. Неколцина мъже го сграбчиха за ръцете и го повалиха на колене. Блясъкът на острие. „Не! Моля ви, не!“, закрещя той. Мъжете притиснаха дясната му ръка в пода, острието проблесна във въздуха. Ужасно хрущене на отсечена кост, нечовешки вой на болка. Ръката, държаща куфарчето, отхвръкна на пода. Стоманената верижка остана да виси от китката.

После се случи същото и с лявата ръка. Животинските викове на Форсайт отекнаха в стените.

Брук усети дулото, опряно в главата й. Вече знаеше, че и нейната съдба ще бъде същата. Стоеше и чакаше… Чакаше… Изстрелът, който ще я запрати на пода редом със Сам.

После прозвуча гласът на високия мъж.

— Тази не — заповяда той. — Тази ми трябва.

Тази ми трябва…

Събуди се рязко. Дишането й беше ускорено, тялото й плуваше в пот. Примигна няколко пъти, тотално дезориентирана от реалността на кошмара. Кошмар, който със сигурност щеше да остане в съзнанието й, докато е жива.

Състояние, което най-вероятно нямаше да продължи дълго.

Объркването постепенно се стопи и тя осъзна, че лежи в масивно легло, оградено от балдахин. Копринени завивки галеха тялото й. Тя ги отметна встрани и забеляза, че е облечена в копринена нощница, която виждаше за пръв път в живота си и която едва ли би избрала сама.

Потръпна при мисълта, че някой я беше събличал.

Изправи се в леглото. Чувстваше се замаяна, в устата й имаше горчив вкус. Знаеше на какво се дължи това. Онзи, който я беше вкарал тук и свалил дрехите й, заменяйки ги с проклетата нощница, я беше дрогирал. „Мръсници“, прошепна тя, после стисна устни. Някой можеше да я чуе.

Спусна краката си от леглото и стъпи на пода. Усети хлад. Отнякъде долиташе тихият шепот на климатик, миришеше на цветя. Върху малката масичка до леглото беше поставена чаша с вода, а до нея проблясваше тънката златна верижка, която някой беше свалил от шията й. Какво става, по дяволите?

Понечи да се отдалечи от леглото, но краката й се подгънаха. Това бяха последиците от дрогата. Колко време я бяха държали упоена тези мръсници? Какво бяха вършили с нея, докато е била под въздействието на дрогата? Обзе я безсилен гняв.

В стаята цареше полумрак, нарушаван единствено от тънък слънчев лъч, проникващ през затворените капаци на прозореца. Брук понечи да ги отвори, но те се оказаха метални, а задействането им явно ставаше по електрически път. Огледа се, но никъде не видя контактен ключ или нещо подобно. Включи настолната лампа и се огледа.

За пръв път виждаше толкова просторна спалня. Навсякъде имаше цветя. Многобройни вази с нежни орхидеи, изящни хеликонии и още куп екзотични растения, за чиито названия можеше само да предполага. Въздухът тежеше от сладкия им аромат. Мебелите бяха старинни, а подът беше покрит с бели мраморни плочи, прорязани от синкави нишки. Върху изящната маса лежаха няколко книги, куп модни списания и няколко компактдиска с класическа музика.

Похитителите явно бяха помислили и за забавленията й. Тя гневно блъсна купчините на пода и преобърна масата. От усилието й се зави свят.

В двата противоположни края на спалнята имаше бели врати. Опитвайки се да върви в права линия, Брук се добра до едната от тях и рязко я отвори. Зад нея имаше огромна, луксозно обзаведена баня. Въздухът миришеше на лавандула, а рафтовете край една от стените бяха отрупани с абсурдни количества козметични продукти и парфюми. Дори поставката за тоалетна хартия е със златно покритие, отбеляза тя. Страхотно.

Обърна се, прекоси спалнята в обратна посока и бутна другата врата. Озова се в нещо като дневна, оборудвана със същите метални капаци на прозорците като спалнята — без никакви видими начини за тяхното управление. Брук включи осветлението.

Стаята беше обзаведена като дневната на луксозен петзвезден хотел. Плюшени кресла и дивани, дебели персийски килими, маслени платна в рамки по стените. На единия страничен шкаф имаше голяма купа с плодове, плато с изтънчени хапки и лимонов сок с лед в кристална гарафа. Някой се беше погрижил за всичко това още преди събуждането й. Погледът й се спря на старинния часовник върху мраморния плот над камината. Стрелките му показваха осем и четирийсет. Най-вероятно сутринта, помисли си тя. От колко време бе тук?

В дъното на дневната имаше широка двойна врата, която, естествено, се оказа заключена. Брук заблъска с юмруци по нея и започна да вика. Не получи никакъв отговор. Изтича към най-близкия прозорец и отново потърси ключ за металните капаци. Изглежда, че нищо не беше в състояние да ги отвори. Но тя грабна тежката настолна лампа от близкия бюфет, смъкна абажура и дръпна шнура от контакта. Използвайки масивната бронзова стойка като оръжие, тя започна да блъска капака с всичка сила. В крайна сметка той се откачи от рамката и рухна в краката й.

Стаята се изпълни с ослепителна златиста светлина. Брук сложи ръка над очите си и надникна навън.

Ахна, но не защото видя наскоро боядисаната черна решетка от другата страна на дебелото стъкло, а заради великолепната панорама, която се разкри пред очите й.

— О, господи!

Със сигурност не беше в Ирландия. Нито пък в Лондон. Никога през живота си не беше виждала подобно място.

Отвъд скупчените в периметъра на висока каменна ограда бели къщички, градини, хангари и пътеки се простираше величествената джунгла, достигаща чак до хоризонта. В изумително синьото небе се рееха големи пъстри птици, много по-пъстри от цветята в спалнята. Една от тях се плъзна надолу и кацна на покрива на съседната сграда, на петнайсетина метра от прозореца. Птицата прибра широките си жълто-червени крила и задраска по теракотените плочки към парченце мъх в ъгъла, което клъвна с огромния си клюн. Беше папагал макао.

— Аз съм в Южна Америка — промърмори невярващо Брук.