Скот Мариани
Свещеният меч (8)

7

Саймън тръгна напред с лотуса, а Бен го последва с немощния, задъхан ленд ровър. От време на време свещеникът намаляваше скоростта, за да може Бен да го настигне по безкрайните завои на селския път към Грейтър Дентън.

Механикът Бърти, чиято работилница се помещаваше в преустроена конюшня на края на селото, беше дребно жилаво човече, сякаш направено от стоманени въжета и сбръчкана щавена кожа. Явно беше готов на всичко за Саймън. Още щом Бен му описа симптомите на „Льо Крок“, Бърти грабна кутията с инструменти и се завря под ръждивия капак на двигателя. Като че ли бе твърдо решен да не подава глава навън, докато не отстрани проблема, дори и това да му отнемеше цяло денонощие.

На връщане към Литъл Дентън Саймън шофираше нервно. При изкачването на последния хълм преди селото колата набра такава скорост, че когато стигна билото, за малко не излетя във въздуха. После продължи надолу по дългата поредица от остри завои и премина с грохот по тясното каменно мостче, което се извиваше над буйната, пълноводна река.

Бен усещаше, че старият му приятел събира сили да сподели нещо, но очевидно не можеше да избере подходящите думи. Саймън навлажни устни и започна колебливо, заглушаван от шума на двигателя:

— Бен, трябва да ти… Както и да е, няма значение.

— Какво има?

Саймън въздъхна тежко.

— Истината е, че не беше съвсем случайно. Идването ни на концерта, искам да кажа. Всъщност изобщо не си падам по операта. — Той замълча за миг и добави: — Очаквах, че ще си там. Видях името ти във вестника и дойдох нарочно, за да се срещнем. Не съм го обсъждал с Микаела. Тя не знае нищо по въпроса, а аз предпочитам и да не научава.

— Ясно — кимна Бен и изчака продължението.

— Често съм се питал с какво ли се занимаваш от толкова време — каза Саймън. — Беше потънал вдън земя. Двамата с Микаела се опитвахме да те издирим, но напразно. Изведнъж преди няколко месеца открих името ти в интернет и разбрах какво работиш. Помагаш на хората.

— Моята професия е твърде специфична — отвърна Бен. — „Льо Вал“ е център за тактическа подготовка.

— На бодигардове ли?

— Нещо от сорта — обясни Бен. — Но не точно.

— Ако човек има проблеми, стане обект на заплахи или смята, че е в опасност, може да се защити, нали така? А доколкото разбирам, ти се занимаваш точно с такива работи. Даваш съвети, предоставяш определен род услуги… Както виждаш, не съм много навътре в материята.

— Мини по същество, Саймън. Какво се опитваш да ми кажеш?

Бяха пристигнали в Литъл Дентън. Саймън въздъхна.

— Нуждая се от помощ, Бен. Или поне така ми се струва. Не знам какво става, но съм много уплашен. Не толкова за себе си, колкото за Микаела и Джуд. Ако нещо се случи с тях…

— Защо направо не споделиш какво те мъчи?

— Не знам откъде да започна — отвърна Саймън. — От известно време работя по един доста важен проект. Всъщност не е просто важен, а революционен. Ужасяващо революционен. — Саймън поклати глава, сякаш съзнанието му още не можеше да обхване целия мащаб на проекта.

— Нещо във връзка с книгата ти?

Саймън го погледна изненадано.

— Микаела спомена, че пишеш нова книга — поясни Бен. — И че си станал някак тайнствен. Тя се безпокои за теб.

Саймън се поколеба, после кимна.

— Да, това до голяма степен е свързано с предмета на книгата. Работя по нея денонощно… или по-скоро работим денонощно. В проекта не участвам само аз.

Портата на къщата се приближаваше от дясната страна на пътя. Саймън влезе по алеята и чакълът заскърца под гумите. Той спря колата, изгаси двигателя и се обърна към Бен.

— Неотдавна се случи нещо ужасно. Нещо кошмарно и напълно неочаквано. Когато си познавал някого толкова добре, или поне така си мислел, и изведнъж научиш, че въпросният човек е извършил чудовищно престъпление, просто не си в състояние да…

Бен се досети, че Саймън говори за самоубилия се свещеник.

— Продължавай.

Саймън стисна зъби.

— Преди две седмици… — добави той, но бе прекъснат от гласа на Микаела откъм къщата.

Двамата се обърнаха и я видяха как пресича чакълестата алея, притиснала до ухото си слушалката на домашния им телефон.

— Току-що си дойде — обясняваше тя. — Ето, давам ви го, архидякон!

— Дяволите да го вземат! — измърмори Саймън и слезе от колата, за да поеме телефона. — Ще говорим по-късно — каза той през рамо на Бен. После доближи слушалката до ухото си и заяви: — Доктор Грант! Много се радвам да ви чуя!

Микаела хвана Бен за ръката.

— Хайде, Саймън ще се разправя поне час с тоя досадник. Да влезем вътре. Приготвила съм нещо за теб.

— Какво?

— Изненада.

Когато отидоха в затоплената всекидневна, тя му направи знак да почака, изтича на горния етаж и след минута се появи отново с малко пакетче, превързано с панделка.

— Весела Коледа, Бен.

— Нямаше нужда — каза той и пое подаръка, засрамен, че не е донесъл нищо на семейство Аръндел. — Може ли да го отворя?

— Недей! — отвърна бързо Микаела и протегна ръка, за да му попречи. После добави с усмивка: — Не сега. Обещай ми, че няма да надничаш вътре, докато не се прибереш във Франция. Чак тогава го отвори и си мисли за нас.

— Обещавам — каза Бен, любопитен какво съдържа пакетът. През лъскавата хартия напипваше книга с тънки корици, не много по-голяма от дневник.

— Тържествено ли обещаваш? Нали няма да се изкушиш?

— Дай ми една библия и ще ти се закълна. Или може би вътре има точно това?

— Не — заяви тихо Микаела. — Не е библия. — Лицето й излъчваше странна смесица от облекчение и безпокойство. Тя помълча малко, промърмори, че трябва да провери нещо на горния етаж, и изчезна.

Саймън още говореше по телефона с архидякона. Останал сам, Бен се отби в пристройката за гости и прибра подаръка на Микаела в чантата си. После отиде до бараката за дърва отвън, за да подсили огъня в камината, който му се стори позатихнал. Дървата за огрев бяха прилежно наредени до стената край вратата. Вътре Бен намери тежка брадва за цепене и по-малка секира с извита дръжка. Той постави едно изсъхнало дъбово пънче върху дръвника, вдигна брадвата и с добре премерен удар го разцепи на две. Пресегна се и взе от купчината още едно дърво. Докато работеше, дъхът му излизаше на бели облаци през устата.

Нещо го докосна по прасеца и го накара да се обърне.

— Здравей, Рошльо! — каза той.

Кучето подуши крачолите му, а Бен се наведе да го погали по твърдата козина на главата. Не беше най-красивото животно, което бе виждал — приличаше на кръстоска между алигатор и диво прасе — но в широко раздалечените му очи се четяха спокойствие и интелигентност. Грешник или светец — на Бен му беше трудно да прецени към коя от двете категории принадлежеше.

— Харесва ли ти да си куче на свещеник? — попита той.

Рошльо извъртя глава и го изгледа с любопитство, после се дръпна настрани, седна на земята и загриза доволно парче дърво. Защо животът не е толкова прост и за хората, помисли си Бен.

Той продължи с цепенето на трупи и скоро чу гласа на Саймън откъм къщата, който се провикваше, че трябва да излезе отново по работа. Секунди по-късно лотусът се отдалечи с глух рев по селския път.

Бен добави още две разцепени пънчета към нарастващата купчина и се зачуди защо Саймън Аръндел — енорийският свещеник, който се ползваше с всеобщо уважение и водеше спокоен живот сред тишината на английската провинция — си бе наумил, че е в опасност. Това звучеше не просто странно, а направо нелепо. Според Бен Саймън Аръндел беше последният човек на света, на когото някой би искал да навреди.

Изведнъж усети, че го наблюдават. Вдигна очи от дръвника и през отворената врата зърна Микаела, която се дръпна от прозореца на горния етаж на къщата. В краткия миг, когато погледите им се срещнаха, той забеляза странното изражение на лицето й.

Защо го наблюдаваше? Бен не спираше да мисли за това, докато нахвърляше нацепените дърва в един чувал. После ги понесе към къщата, за да ги нареди до камината.

Когато огънят отново се разгоря, той седна при Рошльо и се втренчи в пламъците, като се питаше какви ли тайни се крият зад семейната идилия на Саймън и Микаела Аръндел. Нещо се случваше там и Бен не можеше да се отърси от усещането, че по някакъв начин е замесен в цялата история.

— Странна работа, а, Рошльо? — прошепна той, обърнат с лице към кучето.

Рошльо го близна по ръката. Каквото и да знаеше по въпроса, явно нямаше намерение да го сподели.