Скот Мариани
Свещеният меч (6)

5

Снегът се носеше на спирали от нощното небе и затрупваше частния път, водещ към имението „Уитуърт“ — огромната резиденция на Уесли Холанд, която се намираше на три километра от бреговете на езерото Онтарио. Всеки, който следеше подвизите на шейсет и седем годишния милиардер и филантроп в светските хроники, би се учудил да го види сам зад волана на седемгодишен крайслер, но въпреки баснословното си богатство Уесли Холанд беше човек със скромни потребности. Дори в младостта си, току-що наследил огромно състояние от своя баща, той не се бе поддал на обичайните изкушения на парите. В днешно време предпочиташе да се дистанцира от модерния свят, който пораждаше у него все по-голямо негодувание.

Ала всеки човек си има своята слабост, а тази на Уесли Холанд, продължила над пет десетилетия въпреки отвращението му от всякакъв вид жестокост, беше завладяващата страст към древни оръжия, бойни щитове и доспехи. Ако не притежаваше необятната колекция, която можеше да си позволи благодарение на натрупаните богатства, изобщо нямаше да му е необходим толкова голям дом. Понякога си казваше, че би се чувствал напълно удобно и в едностайно жилище. В крайна сметка живееше сам, ако не се брояха персоналът и Моисей, старият му пъстър котарак.

Уесли паркира колата пред къщата и слезе, посрещнат от двама свои сътрудници. Докато неизменният му личен секретар Колман Наш го пазеше с чадъра си от падащия сняг, другият мъж, Хюбърт Клем, негов иконом от двайсет и пет години, започна да разтоварва багажа от крайслера. Моисей благоразумно бе останал на топло.

— Внимавай, Хюбърт — каза Уесли, когато Клем извади от багажника изработения по поръчка калъф от фибростъкло. Теоретично той беше нечуплив, но това не му пречеше да се притеснява. Всеки на негово място би се притеснил за съдържанието му. Огромната кутия, дълга почти метър и двайсет, имаше стоманени заключалки и изглеждаше така, сякаш в нея се съхранява рядка китара, собственост на концертиращ музикант.

Уесли Холанд обаче никога не бе държал китара през живота си.

— Добре ли пътувахте, господин Холанд? — попита Колман и придружи работодателя си към къщата.

— Благодаря ти, Колман. Имал съм и по-приятни пътувания.

Уесли още се чувстваше разочарован след поредната среща с група така наречени „експерти“, чиито жалки, недоразвити мозъци просто не можеха да проумеят невероятната истина, която се разкриваше пред очите им. Този път бе попаднал на някакви псевдоинтелектуалци от Катедрата по история към Университета в Бъфало. Понякога се страхуваше, че възможностите му се изчерпват, макар че нищо не бе в състояние да му отнеме възторга от неговото откритие. То беше автентично и Уесли не се интересуваше от мнението на академичните среди. Един ден щяха да се събудят, да прогледнат. Искрено се надяваше на това.

— Как вървят нещата тук? — попита той Колман.

Милиардерът имаше пълно доверие на личния си секретар. Колман пазеше като питбул резиденцията и парка, дори държеше в стаята си една чудовищна 17,78-милиметрова двуцевна карабина — ей така, „за всеки случай“. Уесли неведнъж го бе питал на шега дали ще стреля слонове с нея.

— Всичко е спокойно — отвърна Колман, докато минаваха през вестибюла. Встрани от стълбището се виждаха средновековни доспехи. Бяха оригинали, не репродукции. Същото важеше и за древните оръжия, проблясващи в стъклените витрини на стените. — Оставил съм пощата на бюрото ви, както обикновено — продължи Колман. — Уредникът на музея „Уолас“ в Лондон ви търси три пъти, докато отсъствахте.

— За нагръдниците от времето на Кромуел ли става дума?

— Не спомена за какво. Казах му, че ще се свържете с него, щом се приберете.

— Ще му звънна. Хюбърт, качи чантите горе, без черния калъф. Него го остави в салона. Аз сам ще го прибера.

— Да, господин Холанд.

— Между другото — каза Колман, — Абигейл е сготвила за вечеря любимите ви телешки филенца.

— Със сметана ли? — Уесли усети как устата му се пълни със слюнки.

Беше сменил безброй готвачи, преди да попадне на Абигейл. Тя беше истинско съкровище. Нищо не можеше да повдигне настроението му така, както едно вкусно приготвено ястие. Определено се нуждаеше от подобно нещо сега. И то не само заради разочароващата среща в Бъфало. Разкритията около Фабрис Лалик го бяха извадили от релси. Като всички други Уесли бе шокиран от новината за педофилските наклонности на свещеника.

Той остави черния калъф със скъпоценното съдържание на килима в салона, където го бе положил внимателно Хюбърт, и изтича нагоре по стълбите до работния си кабинет. Все още беше пъргав за възрастта си. Стените на стаята бяха облицовани с пищно зелено кадифе и върху тях бе изложена съвсем малка част от лъснатата му до блясък колекция от древни оръжия. Той насочи дистанционното към стереоуредбата и помещението се изпълни със звуците на любимата му соната за клавесин от Солер. Бюрото, върху което Колман старателно бе подредил пощата му, някога бе принадлежало на генерал Робърт Едуард Лий. Никъде в кабинета, всъщност в цялата къща, не се виждаха следи от компютър. Телефонът беше единственият компромис със съвременните средства за комуникация, който Уесли Холанд бе допуснал в дома си въпреки непрестанното мърморене на Колман за неудобството да се живее без интернет и електронна поща. Уесли смяташе, че ако човек иска да пише на някого, трябва да го направи, както се полага: на ръка, върху лист хартия, в затворен пощенски плик. Собствената си кореспонденция той запечатваше с червен восък. Е, добре, беше динозавър. Но нима динозаврите не бяха владели Земята много по-дълго, отколкото хората?

Уесли отдели няколко минути, за да провери пощата си — нямаше нищо интересно или спешно — и погледна часовника си. Лондон спеше дълбоко по това време. Брайън Камерън положително бе звънял за нагръдниците за доспехи от времето на Английската гражданска война, които музеят му от месеци молеше да наеме. Холанд не беше сигурен дали е склонен да се раздели с тях, макар и временно. Колекциите бяха голямата му страст. Можеше да се обади на англичанина утре сутринта или пък да го остави да се мъчи още няколко дни, преди да му даде окончателен отговор.

Единственото, което не търпеше отлагане, бяха телешките филенца в сметанов сос.

Уесли затвори вратата на кабинета и заслиза по стълбите. Червата му закъркориха в очакване на вечерята и той пресече мраморния коридор към кухнята. Обичаше да се храни на простата кухненска маса, вместо да кара Хюбърт да му сервира в сводестата трапезария. Докато привършеше с вкусната вечеря, подавайки на Моисей малки парченца под масата, Абигейл щеше да шета край него и да приготви десерта му. Той се радваше на компанията й — нещо, което далеч не можеше да каже за нито една от четирите си съпруги, всяка по-алчна и безскрупулна от предшественицата си. Уесли беше на петдесет и седем, когато се разведе с последната и се закле, че никога повече няма да се ожени.

Вратата на кухнята сякаш бе подпряна с някакъв предмет отвътре.

— Аби? — извика той. Нямаше отговор. Уесли натисна по-силно дръжката и вратата се открехна с няколко сантиметра; до него достигна миризма на прегорено. — Аби? — повтори.

При последния медицински преглед личният му лекар го беше уверил, че сърцето му е като на четирийсет и пет годишен мъж. Но при вида на онова, което Уесли завари в кухнята, то подскочи и за малко не спря завинаги. От гърлото му се изтръгна вик на ужас.

Котаракът Моисей лижеше невъзмутимо следата от гъста кръв, която проблясваше под светлината на лампите. Тя водеше от готварската печка към вратата, докъдето Абигейл бе пропълзяла, преди да умре. Беше застреляна два пъти в гърдите с голямокалибрено оръжие. Ръката й все още стискаше шпатулата, с която бе бъркала сметановия сос. Сега той се бе превърнал в загоряла черна каша в тигана, над който аспираторът отвеждаше дима.

— Колман! — извика Уесли, обзет от паника. — Колман!

После изтича по коридора и влезе в салона.

Трупът на Хюбърт Клем лежеше извит върху огромния персийски килим с разперени встрани ръце. Лицето му бе обърнато към вратата. В средата на челото му зееше голяма дупка от куршум, дамаската на канапето зад него беше опръскана с кръв.

— Колман! — изпищя Уесли.

Чу шум зад себе си и се обърна рязко. Преди да успее да реагира, нечия ръка го блъсна назад към салона, а в лицето му се навряха две дула на пистолети, снабдени със заглушители. Той се строполи тежко в едно кресло и погледна безпомощно към двамата нападатели, надвесени над него. Единият беше висок, над метър и осемдесет, облечен с дълъг шлифер от груба кафеникава кожа. Другият беше с карирано сако. И двамата носеха черни скиорски маски, скриващи напълно лицата им.

Крадци. Сърцето на Уесли биеше до пръсване. С крайчеца на окото си той виждаше трупа на Хюбърт и това беше непоносимо.

— Имам над милион долара в сейф на горния етаж — изрече задъхано. — И бижута. Лично ще ви го отворя. Вземете каквото поискате. Моля ви, само си вървете.

Двамата маскирани се спогледаха. Възможността да си поделят милион долара в брой беше доста примамлива, но дадените им инструкции бяха ясни и строги.

— Меча — каза по-високият с кожения шлифер. — Дай ни го. — Говореше с британски акцент. Може би беше лондончанин.

Уесли се поколеба. Мозъкът му работеше на бързи обороти.

— Не знам за какъв меч говорите — протестира той.

Ала знаеше, и то много добре. Ако с неговите сътрудници се окажеха прави — а продължилите близо три години неуморни усилия несъмнено го бяха убедили в това — съкровището имаше неизчислима стойност. Не разбираше само откъде тези мъже са научили за съществуването му. На практика никой извън малката им групичка не подозираше за него. Кой би могъл да издаде тайната, която пазеха с тържествена клетва? Хилел Зада? Не, едва ли. Той не знаеше достатъчно.

Най-лошото беше, че мечът се намираше съвсем наблизо. Уесли отчаяно се мъчеше да не поглежда към черния калъф от фибростъкло само на няколко метра от него.

— Ето го — заяви той и посочи през отворената врата към огромния рицарски меч, който заемаше централно място във витрината в коридора.

Разстоянието между върха на острието и края на дръжката надхвърляше ръста на едър мъж. Мечът беше почти на четири века.

Но беше твърде голям. И не достатъчно стар. Изобщо не съответстваше. Уесли блъфираше наслуки, воден от надеждата, че бандитите едва ли ще могат да различат един меч от друг.

— Вземете го — подкани ги той. — Струва цяло състояние.

Последното не беше лъжа.

Мъжете хвърлиха бърз поглед към оръжието във витрината. Онзи с кожения шлифер поклати глава.

— Не се бъзикай с нас.

Другият, с карираното сако, притисна дулото на пистолета към слепоочието на Уесли.

— В твой интерес е да кажеш истината, старче.

И той говореше с британски акцент. Кои бяха тези хора?

— Хвърлете оръжието и бавно се обърнете — чу се спокоен, равен глас откъм вратата. Сърцето на Уесли заби радостно.

Колман Наш бе насочил към тях чудовищната двуцевна пушка за слонове.

Мъжете замръзнаха на местата си. Натискът от дулото върху слепоочието на Уесли отслабна. Колман ги беше хванал натясно.

Имаше само един малък проблем. Той никога преди не бе насочвал оръжие към жив човек, а още по-малко бе натискал спусъка. А тези двамата с това си изкарваха хляба. Аматьорите се колебаеха. За разлика от професионалистите.

Всичко се случи прекалено бързо за забавените сетива на Уесли. Глухите изстрели от двата пистолета прозвучаха бързо един след друг; вторият почти се сля с парализиращия трясък на пушката, която отвори кратер в отсрещната стена.

Коленете на Колман потрепериха и се подгънаха. Той се срина на пода, от устата му се проточи струйка кръв.

Уесли изкрещя.

Последва още един приглушен изстрел. И още един.

Този път Уесли видя попаденията на куршумите и вече знаеше, че с нищо не може да помогне на бедния Колман. Скочи от креслото си, грабна черния калъф и хукна като заек към страничния изход. Едрият мъж с кожения шлифер се опита да го спре, но залегна зад канапето в мига, когато смъртно раненият Колман натисна повторно спусъка на пушката и проби огромна дупка в облегалката на скъпата антична мебел.

В следващите секунди върху Колман се изсипа градушка от куршуми. Той беше мъртъв още преди пушката да бе паднала от ръцете му.

Междувременно Уесли, стиснал скъпоценния черен калъф, тичаше по коридора, сякаш подгонен от призраци. Чу как вратата зад гърба му се отваря с трясък и долови бързите стъпки на двамата мъже. Страхът удвои силите му, той изкачи тичешком стълбището, профуча по следващия коридор и стигна до вратата.

Аварийното скривалище бе построено преди няколко години точно за такива ситуации. Уесли бе възложил на Колман да организира всичко, след което бе подписал чека и бе забравил за случая. Беше истинско чудо, че сега успя да си припомни гласовата парола за автоматичната врата.

— Барбароса!

Шестте резета от кована стомана се отвориха с глухо изщракване. Уесли се втурна в скривалището, а блиндираната врата се затвори и заключи зад гърба му.

Беше в безопасност. И най-важното, бе взел със себе си меча. Уесли се облегна на стената, останал без дъх. Отвън се чуваха приглушените ругатни на преследвачите му. За пръв път в живота си Уесли Холанд благодари на Бог за модерните технологии. Ако трябваше да прерови джобовете си за ключ, със сигурност щяха да го спипат. Дали биха го убили веднага, или щяха да го измъчват, докато им посочи калъфа с меча?

Уесли с мъка се добра до контролния пулт и се втренчи в стената от екрани, на които се виждаше всяко кътче от голямата къща. Той зърна трупа на Абигейл в кухнята. Хюбърт и Колман лежаха безжизнено в салона. Кръвта им изглеждаше неестествено ярка.

Усети как му прилошава и извърна поглед встрани, към другите монитори. Обзети от ярост, убийците се лутаха от стая в стая. Сигурно знаеха, че се състезават с времето, но явно вярваха, че все още могат да открият плячката си в имението „Уитуърт“.

Ако имаха капка разум обаче, не биха останали твърде дълго. Уесли вдигна телефона и набра 911. Разговорът му с полицейския диспечер беше припрян, но недвусмислен и той затвори телефона, след като се увери, че патрулните коли вече са на път. После преглътна мъката си и събра сили, за да направи едно още по-важно обаждане.

 

 

От другата страна на океана Саймън Аръндел вдигна телефона на второто позвъняване, което го изтръгна от дълбокия сън.

— Саймън? — каза познат глас.

— Уесли, тук е три сутринта — промърмори Саймън и прокара длан през лицето си.

Бяха си легнали късно и главата му още се въртеше от изпитото уиски. Очевидно годините не се бяха отразили ни най-малко върху алкохолните навици на госта му. Микаела спеше дълбоко, тялото й се повдигаше и спускаше ритмично под одеялото до него.

— Слушай внимателно — изсъска американецът в ухото му. — Случи се нещо.

Саймън се опита да проясни съзнанието си. Като внимаваше да не събуди Микаела, се надигна от леглото и спусна крака на пода.

— Задръж така, Уесли. — Той прекоси тъмната спалня, влезе в банята и затвори безшумно вратата след себе си. — Е, казвай. Какво се е случило?

— Търсят меча.

— Какво? Кой?

— Въоръжените мъже, които нахлуха в къщата ми тази вечер. Или човекът, платил им да дойдат тук и да го откраднат.

Саймън се отпусна тежко върху ръба на ваната. Беше парализиран от ужас.

— Господи! Добре ли си?

— Аз съм в безопасност. Всеки момент ще дойде полиция. — Гласът на Уесли трепереше от вълнение. — Застреляха Колман. — Той замълча, обхванат от прилив на скръб. — Мъртъв е, Саймън.

— Мъртъв?

— Да. Хюбърт и Абигейл също.

Сърцето на Саймън биеше като лудо. Той го усещаше как тупти в основата на шията. Внезапно изпита нужда да зарови глава в тоалетната чиния и да повърне.

Онова, което Фабрис бе споделил с него малко преди смъртта си, щеше да се окаже вярно. Някой действително проявяваше нездравословен интерес към изследванията, които те толкова усилено се стараеха да запазят в тайна. Някой наистина беше по следите им.

Някой беше готов на убийство, за да постигне целта си.

Саймън преглътна тежко.

— В безопасност ли е?

— Тук е, до мен — отвърна Уесли и потупа с длан калъфа.

— Не те ли предупредих, Уесли? Не ти ли казах, че ме следят? Нима не ти споменах за мъжа, който дойде в църквата преди две седмици? — Сцената изплува ясно в съзнанието му. Непознатият се бе появил изневиделица, докато Саймън помагаше с коледната украса на една от църквите си в Оксфордшър. Когато Саймън отиде да го посрещне, мъжът се обърна и си тръгна също толкова внезапно, колкото бе дошъл. — Не ти ли казах и нещо друго: че Фабрис никога не би се самоубил по подобен начин? Че не би извършил нищо от онова, в което го обвиняват?

Те бяха водили този разговор отново и отново, откакто научиха за смъртта на своя колега и прочетоха шокиращия му имейл.

— Нямам представа какво е извършил Фабрис — прекъсна го нетърпеливо Уесли. — Нито защо му е трябвало да прави фалшиви признания. Не знам дали сам се е хвърлил от проклетия мост, или не. Ти също не знаеш. Сигурно е единствено, че и двамата сме в опасност заради меча. Това е реалността, пред която сме изправени.

— Но кои са тези хора? Откъде са разбрали за нас?

— Разговарял ли си с някого? С когото и да било? Те дори знаят как изглежда мечът.

— Не, с никого — отвърна веднага Саймън. — Заклевам се.

— Абсолютно ли си сигурен?

— Уесли, никога не бих…

— Добре. Продължавай все така. Виж, трябва да затварям. Ченгетата ще са тук всеки момент. Когато приключа с тях, ще звънна на адвоката си и ще уредя частна охрана за теб и семейството ти.

— Няма нужда. Ще се оправя сам.

— Можеш ли да наемеш въоръжени охранители в Англия?

— Не, не мисля. Освен ако не си министър-председателят или нещо такова. Но един стар приятел има голям опит в тези работи.

— Дано да е толкова добър, за колкото го мислиш — заяви Уесли. — Положението е сериозно.

— А ти?

— Аз ли? Отивам във вилата на Марта. Ще скрия меча на сигурно място. Той е по-важен от нас двамата. Ти сам го каза, не помниш ли?

Саймън кимна. Още не можеше да се съвземе от шока.

— Да, така е.

— Ще ти се обадя, след като замина. Бъди внимателен, чуваш ли?