Скот Мариани
Свещеният меч (22)

21

Докато шофираше от дома на Петра Норингтън към къщата на викария, Бен отби на един крайпътен паркинг, извади телефона си и избра номера на Софи. След като не получи отговор, й остави кратко, но настойчиво съобщение да се свърже с него.

Следващият човек, на когото се обади, вдигна на първото позвъняване. Бен си знаеше, че апаратът на Дарси Кейн никога не е изключен. Не беше в неин стил.

— Здравей, командир Кейн!

— Бен Хоуп — изкиска се тя. — Знаех си, че накрая няма да издържиш и ще ми се обадиш.

— Битката на живота ми — каза той.

— И ти си човек, все пак.

— Е, как я караш, Дарси? Още ли не са те изритали от полицията?

Докато говореше, Бен разкъса плика, който бе задигнал от бюрото на Петра Норингтън, и извади писмото й до застрахователната компания. Той кимна доволно. Вътре се съдържаше цялата информация, която му бе нужна.

— В момента съм на бюрото си — заяви Дарси — и си мисля за теб.

— Представям си те.

Тя се засмя.

— И харесва ли ти това, което си представяш?

— Кобурът под мишницата приятно допълва цвета на очите ти.

— Ах ти, подъл ласкателю! Още ли се криеш вдън земя?

— Всъщност се намирам в Обединеното кралство. Точно в момента съм спрял на един крайпътен паркинг в Оксфордшър. Питам се дали би ми направила малка услуга.

— Интересно. Искаш да отменя всичките си други ангажименти, за да вечерям с теб? У дома, в осем?

— Лондон не ми е на път сега, Дарси. По-скоро се надявах, че ще откриеш собственика на един автомобил по регистрацията му.

— Знаех си, че звучи твърде хубаво, за да е истина. Какъв мръсник си само!

За пръв път след катастрофата от предишната нощ Бен се усмихна.

— Винаги си била майсторка на комплиментите.

— Нали разбираш, че да молиш висш служител на Агенцията за борба с тежката организирана престъпност да проверява автомобилни регистрации е все едно да изпратиш командоси, за да свалят котка от дърво?

— Моля те за приятелска услуга.

— Да не говорим, че е незаконно. Ти какво, искаш да ми навлечеш неприятности ли?

— Не бих си помислил такова нещо.

— Тъкмо от това се страхувам. — Тя помълча и добави: — Е, добре. Но ще те накарам да си платиш прескъпо.

— Не съм и очаквал друго — каза той. — Готова ли си да пишеш? Става дума за тъмносиньо беемве седемстотин и четирийсет, седан. — Той й продиктува регистрационния номер от писмото до застрахователя.

— Записах. — Дарси му го прочете за проверка.

— Кога ще имаш отговор?

— В момента се занимавам с едни лоши хора…

— Това не би трябвало да ти отнеме много време.

— Ще ми кажеш ли какво се е случило?

— Не си напрягай мозъка излишно.

— Кой друг би си напрегнал мозъка заради теб, Бен? Е, добре, нужен ми е около час.

След като се върна в къщата на свещеника, Бен постави флашкартата от фотоапарата на Петра в лаптопа на Саймън и отвори папката. Екранът се изпълни с умалени изображения на всичките й осемдесет и седем снимки. Той превъртя надолу и стигна до онези от ресторанта. Повечето бяха напълно безполезни, тъй като показваха голи стени и части от мебелировката. Но последната снимка бе направена под правилния ъгъл и разкриваше пространството около бара.

Там се виждаше собственикът на беемвето, седнал на едно от високите столчета, с чаша безалкохолно питие пред себе си.

Бен увеличи изображението. Беше с добро качество, достатъчно ясно, за да улови чертите на мъжа. Той бе около трийсет и пет годишен, с кестенява коса, продълговато, изпито лице и белег над едната вежда. Макар че не можеше да се прецени със сигурност от ъгъла на заснемане, мъжът сякаш седеше с лице към масата, където Бен бе вечерял със семейство Аръндел.

Това само по себе си не доказваше нищо, но докато разучаваше чертите на непознатия и острия му поглед, фиксиран в някаква точка извън кадъра, Бен все повече се убеждаваше, че той бе избрал нарочно тази позиция, за да наблюдава Саймън и Микаела. Следователно ги бе проследил до „Старата мелница“.

Бен се опита да възстанови последователността на събитията. Непознатият пристига с беемвето, заема място на бара и започва да проявява необичайно внимание към тримата в ресторанта. После Петра Норингтън излиза и се качва в колата си, след което дава на заден ход и удря фара на беемвето. Възниква скандал, който мъжът държи да прекрати мигновено. Малко след това той се измъква незабелязано. Когато семейство Аръндел и гостът им плащат сметката и си тръгват към къщи, беемвето вече го няма на паркинга. Минути по-късно един голям автомобил със счупен преден фар е забелязан да се отдалечава с бясна скорост от мястото на фаталната катастрофа.

Бен не можеше да заглуши инстинктите си: мъжът от снимката бе същият, който бе изблъскал колата на Саймън и Микаела от шосето. Нищо чудно да беше и един от двамата, проникнали с взлом в къщата на викария. Или поне техен съучастник.

Въпросът беше: за кого работеха тези хора?

Бен включи лазерния принтер в кабинета на Саймън, отпечата увеличената снимка от бара, сгъна я на четири и я пъхна във вътрешния джоб на якето си. После се опита още веднъж да набере номера на Джуд.

— Хайде, вдигни най-после, за бога! — промърмори той, но отново не получи отговор.

Имаше само едно решение. Трябваше да стигне до Корнуол, и то бързо. Той отиде до масичката в антрето, взе ключовете от маздата на Микаела и излезе на студа. После се отправи по декоративната каменна пътека към двойния гараж. С дистанционното, закачено на връзката ключове, отвори вратата на гаража и отвътре се показа издължената предница на спортното купе.

Бен кимна одобрително. Не беше мазерати, но щеше да измине разстоянието от около триста и петдесет километра до югозападния край на Англия доста по-бързо, отколкото „Льо Крок“ изобщо би могъл да мечтае.

Той влезе обратно в къщата и започна да събира багажа си. Реши да вземе и лаптопа на Саймън. Макар че информацията в него беше недостъпна, Бен в никакъв случай не искаше да го оставя в ръцете на онези престъпници, ако случайно им хрумнеше да се върнат. Реши, че двуцевната пушка може да му свърши добра работа. Сгъна приклада й и я намести в пътната си чанта. Кучето го наблюдаваше подозрително отстрани.

— Май и на теб ти се идва, а? — попита Бен. — Къде иначе ще отидеш?

Тъкмо щеше да отвори вратата, преметнал чантата си през рамо, когато телефонът му иззвъня. Беше Дарси Кейн.

— Как са лошите? — попита Бен.

— Насрали са се от страх — отвърна тя. — А твоите?

— Кое те кара да предположиш, че се занимавам с лоши хора?

— Хммм. Имам чувството, че си намислил нещо.

— Това пък откъде ти хрумна? Успя ли да направиш справката?

— Разбира се. Но резултатът няма да ти хареса. Номерът се оказа фалшив. Колата не е регистрирана.

— Провери ли навсякъде?

— На повече места, отколкото можеш да си представиш. Познаваш ме добре.

— По дяволите! — промърмори ядосано той. Работата беше ясна.

— Стига, Хоуп! Определено си намислил нещо, не ме будалкай!

— В никакъв случай — каза Бен и се наведе, за да скрие незаконния си товар зад шофьорската седалка на маздата. Ако полицията го спипаше със съдържанието на тази чанта, пет години не му мърдаха.

— Значи довечера си свободен. Обичаш ли италианска кухня? Ще те накарам да се почувстваш като в Рим.

— Някой друг път, Дарси. Благодаря ти за информацията.

— Мръсно копеле!