Скот Мариани
Свещеният меч (23)

22

Според информацията на Рекс О’Нийл лиърджетът бе кацнал на неаполското летище преди четирийсет и две минути. Едномоторната чесна — един от няколкото леки самолета, предоставени от „Тримбъл Груп“, за да превозва хора между Капри и континента — трябваше да пристигне всеки момент. Встрани от пистата чакаха две коли: мерцедес лимузина и ауди с мощен двигател, и двете черни. Пенроуз Лукас държеше целият му автопарк да бъде черен и от „Тримбъл Груп“ с готовност бяха изпълнили желанието му.

В мерцедеса имаше шумоизолираща стъклена преграда, която отделяше шофьора от просторния заден салон, където се бяха разположили Лукас и О’Нийл. Пенроуз протегна крака напред. Той не просто седеше на удобната велурена седалка, а се беше излегнал на нея, сякаш искаше да я заеме цялата. Допирът на хладната мека кожа го караше да се чувства важен и всемогъщ.

Пенроуз тръпнеше в напрегнато очакване още от сутринта, когато бе видял репортажа в интернет, потвърдил трагичната и ненавременна смърт на преподобния Саймън Аръндел и неговата любима съпруга в Англия предишната вечер. Новината почти го бе накарала да забрави изключителното разочарование, което бе изпитал миналия ден, след като Уесли Холанд някак бе успял да се измъкне от екипа, изпратен в Америка, за да го неутрализира. Е, какво пък. Бягството на Холанд просто беше временно неудобство, не краят на света.

А в този момент Пенроуз беше още по-великодушен, защото предвкусваше с наслада завръщането на екипа му от Англия. Нямаше търпение да огледа лично предметите, намерени в дома на обекта.

Първо Лалик. Пенроуз беше особено доволен от начина, по който го ликвидираха. После Аръндел. Като цяло, планът се изпълняваше превъзходно. Не след дълго щяха да пипнат Холанд и да отстранят окончателно тройката. Най-сетне проклетият меч щеше да попадне в ръцете на Пенроуз, за да бъде претопен и изтрит от лицето на земята, преди светът изобщо да научи за него. И тогава той можеше да приведе в изпълнение великите си планове. От „Тримбъл Груп“ нямаше да останат разочаровани.

Рекс О’Нийл седеше мълчаливо на ръба на отсрещната седалка и наблюдаваше своя така наречен шеф, докато мислено предъвкваше тайното си неодобрение към него. Още от самото начало О’Нийл не одобряваше начина, по който бяха постъпили с Лалик, и с времето изпитваше все по-големи съмнения относно развитието на нещата. Лукас действаше прекалено прибързано. Но О’Нийл не можеше да му възрази. Беше получил заповеди и трябваше да ги изпълнява.

Имаше и други причини за безпокойство. Като посредник между Лукас и „Тримбъл Груп“, тази сутрин О’Нийл бе научил, че екипът за електронно наблюдение е прихванал обаждане от Уесли Холанд до къщата на викария през нощта. Някакъв човек бе вдигнал телефона, което означаваше, че къщата не е била празна, както бяха очаквали. Някой бе отседнал там. Но кой?

— Как е Меган? — попита внезапно Пенроуз с мазна усмивка.

Не беше в негов стил да води приятелски разговори с подчинените си, още по-малко да се интересува от семейния живот на личния си асистент. О’Нийл го отдаде на приповдигнатото му настроение този ден.

— Добре, благодаря. Малко е притеснена с напредване на времето. За пръв път ни е, нали разбирате… — Той вдигна рамене.

Пенроуз изпита леко отвращение, но умело го прикри.

— Кога трябва да се роди?

— След три месеца и половина.

— Сигурно го очаквате с нетърпение?

— Да, и двамата.

О’Нийл се усмихна и за момент си представи лицето на своята съпруга. Чудеше се какво ли прави точно сега. Толкова му се искаше да е с нея в Лондон! Още не можеше да повярва, че една толкова красива и интелигентна млада жена бе намерила нещо в него — с петнайсет години по-възрастен мъж, изцяло обсебен от работата си, за която нямаше право да говори. Единайсетте месеца, изминали от сватбата им, бяха най-щастливите в живота му. Той беше твърдо решен да й отделя повече време занапред, но знаеше, че преди дългоочаквания си отпуск трябва да свърши доста работа.

Мислите му бяха прекъснати от бръмченето на чесната, която се спускаше към пистата за кацане.

— Пристигнаха! — каза той на Пенроуз, който скочи от седалката, разтвори със замах вратата и припряно слезе от колата.

Чесната прелетя над дърветата, гумите й изпищяха при допира с пистата и тя се насочи към чакащите автомобили. Сияещ, Пенроуз се отправи с бодра стъпка към самолета, за да посрещне пътниците. Вратата се отвори и отвътре се подаде Стив Кътър, следван от Дейв Милс.

Като ги видя, Пенроуз посърна. Кътър имаше дебела марлена превръзка на челото си, а долната му устна беше разцепена. Бузата на Милс бе насинена от челюстта до окото, походката му беше скована. Нито един от двамата не се държеше като храбър воин, завърнал се от успешна операция. Изражението на Кътър потвърждаваше това.

Еуфорията на Пенроуз се изпари мигновено. Вената на лявото му слепоочие запулсира, мигрената му се обади.

— Какво стана? — заекна той. Първоначалният шок постепенно прерастваше в ярост.

— Не успяхме да вземем нещата — каза жално Кътър.

— Виждам — изръмжа Пенроуз. От болката в главата лявото му око започна да играе. — Къде са другите? Планът беше абсолютно конкретен. Двама нападат къщата на свещеника, останалите двама пазят наблизо.

— Още са на позиция — отвърна Кътър.

Пилотът на чесната обръщаше самолета, за да излети обратно, и усилващият се шум от двигателя се заби като свредел в черепа на Пенроуз.

— Ще говорим, като се приберем във вилата — тросна се той, завъртя се на токовете си и тръгна гневно към лимузината.

Кътър и Милс се качиха с мъка в аудито.

* * *

— Един мъж?! — изкрещя Пенроуз, когато Кътър му разказа какво се бе случило в къщата на свещеника в Литъл Дентън.

Двамата наемници стояха срещу бюрото му и гледаха намръщено. Рекс О’Нийл беше до прозореца, скръстил ръце зад гърба си, и мълчеше. Пенроуз крачеше като обезумял из кабинета си. Мигрената му бушуваше с пълна сила, а болкоуспокояващите не вършеха работа. Трябваше му нещо по-силно.

— Точно това казах — заяви Кътър. — Един мъж.

Пенроуз спря и се вторачи в него.

— Значи не ви е попречила някоя елитна десантна част? — изрева той, като размахваше ръце. — Нито американските морски пехотинци?

— Не.

— Как можахте да оплескате така нещата? Какво е правил онзи там?

— Просто се появи отнякъде. Все едно живееше в къщата.

— Гост на семейството?

— Увериха ни, че къщата ще бъде празна.

О’Нийл слушаше безмълвно отстрани. Мъжът, осуетил обира, бе отговорил и на обаждането на Уесли Холанд. Но кой беше той?

Крясъците на Пенроуз преминаха в дрезгави хрипове, но той не преставаше да ругае Стив Кътър.

— Може би аз съм единственият, който вижда ясно нещата. Може би ви е време за опреснителен урок. Нека си припомним за какво сме се събрали тук. Доколкото ми е известно, се споразумяхме да работим заедно. Така ли е?

Кътър въздъхна.

— Да, така е.

— И каква според теб е моята роля в тези делови взаимоотношения?

— Вие сте шефът — заяви Кътър.

— Което ще рече?

— Вие командвате. Вие ни казвате какво да правим.

— Именно! — кресна Пенроуз. — Аз командвам. Защо? Защото съм човекът с идеите. Аз разработих целия план. Този много, много важен план. А освен идеите давам и парите.

Кътър не отговори. Пенроуз обаче не беше свършил.

— А сега ми припомни още нещо. Каква според теб е твоята роля в случая?

Кътър премести тежестта си от единия крак на другия. Започваше да губи търпение. Трябваше да си припомни предимствата на ангажимента. Повече пари, отколкото той и екипът му бяха изкарвали някога. Най-луксозните условия на живот, които бе виждал. Проститутки и пиене, колкото им душа искаше. Ако не бяха тези дребни подробности, досега щеше да е избил зъбите на това досадно парвеню.

— Аз съм човекът, когото наехте.

— И защо го направих? Защо ти плащам всичките тия пари?

— Защото моят екип е най-добрият — отвърна Кътър и го погледна право в очите.

— Най-добрият в бранша! — изрева Пенроуз. — Това бяха думите ти. И какво да си мисля сега, след като елитният ти екип се провали не веднъж, а цели два пъти? Най-напред ми казваш, че онзи кретен Гринол е оставил Холанд да му се изплъзне…

— Тери Гринол ще го намери — прекъсна го Кътър.

— После от вас се искаше да проникнете в една празна селска къща и да вземете от там няколко прости предмета. А вие се връщате пребити и с празни ръце и ти ми разправяш, че сте оплескали работата заради… — Той се спря, за да намери подходящите думи — … някакъв гост на свещеника? Какво ви направи, да не ви е замерил с псалтира?

Кътър поклати глава.

— Не беше обикновен гост. Беше трениран. Имаше специални умения.

— Но ти току-що ме увери, че сте най-добрите! — изкрещя Пенроуз. — Какво ви попречи да го ликвидирате?

— Получих заповед да свърша работата бързо и чисто, а не да превръщам квартала в бойно поле — обясни Кътър.

— Това, което искам — избухна Пенроуз, — е всеки един от враговете ми да бъде смачкан като бълха. Разбираш ли?

Рекс О’Нийл понечи да каже нещо, но размисли и замълча.

Кътър вдигна рамене.

— Естествено.

Пенроуз се втурна към бюрото, издърпа едно чекмедже и извади от него голям пистолет. Кътър, Милс и О’Нийл приковаха очи в оръжието. Пенроуз се приближи до Кътър и насочи пистолета към гръдния му кош. Допирът на хладната стомана в дланта му беше приятен. Толкова години бе мечтал да притежава истински пистолет. Сега можеше да си купи каквото оръжие поиска. Като този „Кунан .357 Магнум“, който държеше в ръката си. Рядък и красив екземпляр от гладка неръждаема стомана с орехова дръжка и пълнител с осем патрона. Той си играеше често с него.

— Питам те отново. Разбираш ли ме? — извика той. — Защото в противен случай ще те гръмна и ще наема човек, който ще свърши по-добра работа от теб. Всъщност — добави Пенроуз — защо просто не те очистя, ей така, като наказание за некадърността ти? Какво ще кажеш? Да го направя ли?

Кътър го гледаше невъзмутимо. Много лесно можеше да измъкне пистолета от ръката на Лукас, както и цялата му ръка от рамото. Ти си луд, помисли си той, но на глас изрече:

— Разбирам.

Пенроуз го пронизваше с поглед. Вената на челото му бе изскочила. Косата му, допреди малко старателно сресана на път, стърчеше във всички посоки. След двайсет безкрайни, напрегнати секунди той свали пистолета.

— Е, радвам се да го чуя. Искам онзи човек мъртъв, независимо кой е той. Не ме интересува как ще го хванете. Разрушете половин Англия, ако се наложи. Никой не е в състояние да ме спре. Никой!

Досега О’Нийл си беше мълчал, но този път не се сдържа.

— Бих желал да ви напомня, господин Лукас, че моите работодатели държат операцията да се проведе възможно най-тихо. Мислех, че сме се разбрали по този въпрос.

Пенроуз се сепна от думите му, но бързо се съвзе и се нахвърли срещу него.

— Твоите работодатели наеха мен да проведа операцията. Мен, не теб. Мислех, че сме се разбрали и по този въпрос.

На О’Нийл му хрумнаха няколко отговора от типа: „Да, но «Тримбъл Груп» едва ли са си давали сметка, че се захващат с луд олигофрен“. Но с оглед на обстоятелствата и пистолета в ръката на Пенроуз той мъдро реши да си замълчи. Малко след това се прибра в кабинета си в комплекса, а Кътър и Милс бяха отпратени по стаите си, за да ближат раните си в очакване на по-нататъшни инструкции.

Пенроуз Лукас остана сам и продължи да крачи из стаята, треперещ от гняв. После измъкна изпод бюрото си голяма пътна чанта, разтвори ципа и извади пачките банкноти, които държеше вътре. Броенето на пари го успокояваше, но не и този път — мигрената му се влошаваше и той се принуди да се оттегли в покоите си.

След като полежа около час в затъмнената спалня с маска на лицето и пет таблетки кодеин в кръвоносната система, Пенроуз се върна и включи компютъра си. Беше твърдо решен да научи повече за загадъчния и особено талантлив гост на семейство Аръндел.

Благодарение на Рекс О’Нийл и невидимия му екип от помощници, чиито имена и лица не го интересуваха, той имаше неограничен достъп до полицейски доклади и други данни — повече или по-малко официални — за своите жертви преди и след смъртта им. Вече ги бе прегледал един път, но сега отново отвори файловете и се зачете внимателно в тях.

— Бен Хоуп — каза на глас той.

Името фигурираше на цели две места: веднъж като свидетел на фаталната катастрофа и веднъж като оратор на концерта в залата на фондация „Лай Луелин“. Саймън Аръндел и съпругата му бяха присъствали на публичното събитие, наблюдавани, без да подозират, от Дейв Милс.

Но какво правеше човек като него посред нощ в уж празната къща на енорийския свещеник? Защо бе объркал толкова старателно съставените им планове? Пенроуз винаги се бе отличавал с аналитичния си ум. Нищо не го мотивираше така, както чистата омраза. Като се разрови по-надълбоко, той скоро откри връзката между въпросния Бен Хоуп и починалата оперна звезда Лай Луелин. В интернет още можеше да се намери съобщението за сватбата им, където фигурираше пълното име и звание на Бен: майор Бенедикт Хоуп, пенсиониран офицер от Британската армия.

Скоро стигна и до официалния сайт на Хоуп. Оказа се, че той е директор на център за тактическа подготовка в Южна Франция. Пенроуз нямаше никаква представа какво означава „център за тактическа подготовка“, но бе достатъчно прозорлив, за да се досети, че Бен притежава специални умения. Той отвори раздела „За нашия екип“ и прочете двата кратки абзаца, посветени на професионалната биография на Хоуп. Очевидно военният му опит бе огромен, но информацията изглеждаше внимателно прочистена от конкретни факти. Дори за човек като Пенроуз, който не разбираше много от военни дела, това само по себе си беше твърде показателно. Що се отнасяше до връзката му с Аръндел, тя все още си беше загадка.

Не трябваше ли онзи тъпак О’Нийл да се грижи за тези неща?

Пенроуз повика Кътър обратно в кабинета си. След минути наемникът застана пред бюрото му, намръщен и смачкан както преди, но още по-предпазлив. Той скоро установи, че патологичната ярост на шефа му е стихнала до сдържан гняв, което означаваше, че този път пистолетът щеше да си остане в бюрото. Мисълта го поуспокои.

Очите му за миг се спряха върху чантата и пачките банкноти, които се подаваха през разтворения цип. Вътре имаше страшно много пари. Кътър забеляза две идентични чанти върху едно кресло в дъното на стаята. Изведнъж си спомни думите на шефа му при първата им среща в Лондон. Парите са лесната част.

— Това ли е мъжът, на когото се натъкнахте в дома на Аръндел? — попита Пенроуз и му посочи снимката на сайта.

— Да, той е — отвърна веднага Кътър, като се сви от болка и унижение.

— Ти си бивш военен. Можеш ли да ми кажеш що за човек е?

Кътър разгледа сайта.

— Не е редови войник. Видял е доста неща.

— Въпросът е дали ще се справите с него.

— Ще се справим. Просто нямахме късмет. Той ни изненада, това е всичко.

Пенроуз кимна замислено.

— Преди малко спомена, че останалите ти хора са на позиция.

— Винс Нейпиър очаква да му се обадя.

— Тогава го направи — нареди Пенроуз.