Скот Мариани
Свещеният меч (58)

57

Разговорът около масата продължи още известно време, но всички бяха изморени и силите ги напускаха. Накрая Джуд протегна ръце и се прозя.

— Едва си държа очите отворени.

— Стаите за гости са на горния етаж — заяви Уесли. — Избери си една от тях и се настани.

— Нещата ми са в колата — обърна се Джуд към Бен.

Бен едва го чу, съзнанието му беше изцяло заето със собствените му мисли. Той бръкна мълчаливо в джоба си, извади ключовете от колата и ги плъзна по масата. Джуд ги взе и излезе навън. Джипът бе паркиран от другата страна на пясъчните дюни, на известно разстояние от къщата.

— Прилича на баща си — каза Уесли, когато останаха сами. — Не толкова физически, колкото душевно. Добро момче е. Чувствам се виновен, че страда. Ако не бях намесил баща му в тази история…

Бен все още не можеше да свикне с мисълта кой е истинският баща на Джуд.

— Момчето има силен характер — заяви той. — Ще му мине.

Джуд се върна от колата и затропа припряно нагоре по стълбите.

— Какво ще прави сега, след като родителите му вече ги няма? — попита по-тихо Уесли.

— Не знам със сигурност — отговори Бен. — Може би ще довърши следването си, макар че спомена нещо за „Грийнпийс“. Смята да си потърси място на някой от корабите им. Иска да помага за опазване на природата.

— Саймън се надяваше някой ден синът му да стане свещеник като него.

— Това едва ли ще се случи — отбеляза Бен.

— Е, каквото и да е намислил, ако му потрябват пари…

— Много любезно от ваша страна — отвърна Бен, който вече бе решил, че ще се погрижи за издръжката на Джуд. Проблемът беше как да го накара да приеме помощта му.

— Е, май е време и аз да си лягам — каза Уесли и вдигна меча от масата. — Утре сутринта ще го сложа обратно в трезора. Тази нощ ще бъде при мен.

Когато остана сам, Бен излезе на широката тераса, която отделяше къщата от плажа. Запали цигара и се втренчи в тъмните вълни, заслушан в шума на прибоя. Студеният вятър свиреше в тръстиките, които растяха на туфи в пясъчните дюни. В небето светеха звезди, а кулата на морската обсерватория хвърляше червено сияние в мрака.

Отчаян и изтощен както никога досега, Бен смачка цигарата и хвърли още димящата угарка на пясъка. После влезе вътре и тръгна нагоре по стълбите.

Вторият етаж на къщата беше тъмен, с изключение на тънкия лъч светлина, който се процеждаше през една открехната врата вляво. Тя водеше към спалнята на Джуд, откъдето се разкриваше гледка към морето. През пролуката Бен видя как Джуд седи неподвижно на леглото. Още не бе свалил дрехите и обувките си.

— Лека нощ — каза тихо той.

След като не получи отговор, Бен почука леко по вратата.

— До утре.

Момчето отново не реагира и той бутна вратата.

— Джуд? Добре ли си?

Когато усети присъствието му, Джуд вдигна глава. Лицето му беше бледо и сериозно. Нещо не беше наред.

Бен усети как кръвта му изстива. На пода до леглото, подпряна до раницата на Джуд, беше зелената му платнена чанта. А в ръцете си Джуд държеше двата небесносини листа, които Бен бе скрил в нея. Писмото на Микаела.

— Стори ми се, че познах почерка й — прошепна Джуд. — В Йерусалим. Тогава се престорих, че не съм видял какво четеш. Но реших при възможност да хвърля един поглед.

Бен не знаеше какво да отговори.

— Щеше ли да ми кажеш? — попита Джуд.

— Не — отвърна Бен. — Никога.

— Тогава е трябвало просто да изгориш писмото.

— Не събрах сили — обясни Бен и усети как в гърдите му се надига гняв. Защо не му бе стигнал куражът да го направи? Беше постъпил като сантиментален глупак.

— Всички сте ме лъгали — промълви Джуд. Хартията в ръката му потрепна.

— Знам какво си мислиш. Но родителите ти явно са смятали, че така е по-добре за теб.

— По-добре за мен ли? Да живея в лъжа през всичките тези години?

— И аз останах шокиран — каза Бен. — Прочетох го едва когато пристигнахме във Франция. Дотогава нямах представа. Повярвай ми, Джуд.

— Ти и мама…

— Беше отдавна. Бяхме млади. Случват се такива неща.

— И той е знаел през цялото време? — извика Джуд, треперещ от гняв.

— Саймън ли?

— Що за мъж би направил подобно нещо? Да се преструва, че е баща на чуждо дете?

— Най-прекрасният — отвърна Бен. — Саймън те обичаше. Не можеш и да мечтаеш за по-добър баща.

— Само дето не ми е бил баща — каза злобно Джуд, — а лъжец и измамник. Дотук с образа на енорийския свещеник, който трябва да служи за пример на вярващите.

Бен пристъпи напред.

— Джуд…

— Махай се! Ти не си ми баща. Никога няма да те приема като такъв!

— Не съм и очаквал да го направиш. Дори не знам как да бъда баща.

Джуд скочи от леглото, почервенял от ярост, и смачка писмото на топка.

— Това са пълни дивотии! — извика той и вдигна раницата си от пода. Преметна я през рамо, изблъска Бен встрани и тръгна към вратата.

— Къде отиваш?

— Колкото се може по-далече от теб.

— Намираме се на остров — заяви Бен. — Доникъде няма да стигнеш.

— Ако се наложи, ще плувам. Теб какво те засяга?

— Хей, я по-кротко. Не се дръж така. Нека поговорим.

— Майната ти, татко!

— Не съм ти татко. Саймън Аръндел беше… е твой баща. И ти трябва да се гордееш с това. Останалото не е от значение. Джуд! Върни се!

Но Джуд не го чуваше. Вече тичаше по коридора към стълбището. Бен го последва. Спря се на горната площадка и се подпря на парапета.

— О, господи! — изстена той. Всичко се случваше заради него. Не биваше да позволява на Джуд да види писмото.

Но сега не беше моментът за самообвинения. След миг колебание Бен изтича надолу по стълбите, за да догони Джуд. Когато стигна на долния етаж, входната врата зееше широко отворена. Той щракна копчето на настолната лампа във вестибюла, изскочи на терасата и видя как Джуд се отдалечава по тъмния пясък.

Понечи да го последва, но се поколеба. Щеше ли да допусне грешка, ако го оставеше да избяга? Или пък би постъпил още по-глупаво, ако го настигнеше, за да изгладят нещата? Кое беше по-разумно — да му даде свобода или да му затегне юздите?

Междувременно Джуд бе изчезнал в мрака.

Изведнъж Бен осъзна пред какво е изправен. Докато възпитаваха децата си, повечето родители постоянно се сблъскваха с най-различни дилеми и бяха в състояние да вземат правилните решения, учейки се от собствените си грешки. Успехът им беше променлив, но след осемнайсет или двайсет години поне разполагаха с някакъв опит, на който да се опрат в трудни моменти.

Но Бен не можеше да се похвали със същото. Той бе хвърлен в дълбокото, без да умее да плува. И просто не знаеше как да се справи със ситуацията, в която се бе озовал.

После обаче му хрумна, че познава правилния човек. Брук още нямаше опит като майка, но беше мъдра и се занимаваше с психология. Тя със сигурност щеше да му помогне.

Освен това Бен се чувстваше толкова самотен, че и бездруго копнееше да чуе гласа й.

Той си спомни за визитната картичка, която Брук му бе дала, и я извади от портфейла си. Телефонът се намираше в джоба на джинсите му. Докато набираше номера, Бен пресметна наум часовата разлика. В Лондон беше рано сутрин. Сигурно щеше да я завари в леглото.

В слушалката се чу свободен сигнал и той влезе в къщата, като се опитваше да подреди мислите си.

След секунда Брук отговори:

— Ало? — Гласът й звучеше сънено. — Ало? Кой е?

Но Бен не каза нищо. Свали бавно телефона от ухото си и натисна бутона за прекъсване на връзката.

В коридора стояха шестима маскирани мъже, насочили автоматичните си пистолети право към него.