Скот Мариани
Свещеният меч (28)

27

Бен притисна приклада на карабината плътно към рамото си, изравни кръстчето на оптическия мерник с мъжа отляво и натисна спусъка. Оръжието подскочи в ръцете му и той видя как жертвата се свлича на земята като кукла с прерязани конци. Зелена кръв оплиска скалите наоколо.

Ако двамата пазачи на пътя бяха чули изстрела, сигурно си мислеха, че снайперистът си върши работата. Бен бързо дръпна назад затвора, вкара нов патрон в цевта и се прицели във втория мъж. Но явно не действаше достатъчно бързо — преди да успее да изстреля следващия куршум, онзи вече бягаше по каменистия склон. Бен го проследи с мерника и отново дръпна спусъка.

Куршумът изсвири покрай главата на беглеца и той се наведе, след което продължи да тича с автомата под мишница. Бен се прицели отново в него, но мъжът вече бе изчезнал в гъстите сенки, където дори оптиката за нощно виждане не можеше да го открие.

Беше потънал вдън земя. Въоръжен и много опасен. Бен преметна оръжието през рамо, смъкна се надолу по склона и изтича към камъка, зад който се криеше Джуд.

— Откъде домъкна това нещо? — попита Джуд и изгледа изумено карабината. Явно още не бе забелязал трупа на метри зад себе си.

— От снайпериста там горе — отвърна Бен.

— Просто си я взел?

— Нещо такова.

— Кой си ти всъщност?

— Нямаме време за разговори — прекъсна го Бен. — Вземай кучето и да вървим.

Двамата се затичаха към колата. Бен държеше карабината, а Джуд притискаше Рошльо към гърдите си. Когато стигнаха билото на склона, откъдето се виждаше пътят, Бен хвана Джуд за ръката и го спря.

— По дяволите! — изруга Джуд, като забеляза рейндж ровъра и двамата мъже, застанали до маздата.

— Обърни се — нареди му Бен.

— Какво?

— Не гледай.

Джуд разбра и извърна глава. Бен коленичи, вдигна карабината до рамото си и стреля. Дръпна затвора и стреля повторно.

— Да тръгваме — каза на Джуд.

Пълнителят беше празен и той свали оръжието, докато двамата тичаха към колата.

— Мъртви ли са? — попита Джуд, когато видя двата трупа на шосето.

— Защо не им премериш пулса? — пошегува се Бен. — Влизай в колата и този път не мърдай.

Джуд се подчини вцепенено, а Бен прибра нещата, които мъжете бяха взели от маздата. Единият труп беше преметнал гладкоцевната пушка през рамо, другият още стискаше пътната чанта на Бен с лаптопа на Саймън. Той сложи чантата и снайперската карабина в багажника на колата, зареди пушката-помпа и се прицели в радиатора на рейндж ровъра. Поне още един мъж се спотайваше из околните тресавища, но трийсетина грама олово в блока на двигателя щяха да осуетят преследването.

Преди Бен да натисне спусъка, картечен откос разцепи асфалта в краката му. Той се хвърли зад маздата и извика на Джуд да залегне. После изстреля три големокалибрени куршума към склона, по-скоро за прикритие, докато се добере до шофьорската врата, отколкото с надеждата да уцели нещо. А изстрелите му действително бяха отишли на вятъра, тъй като в следващия миг нов картечен откос описа дълга черта от 9-милиметрови дупки по каросерията на маздата и разби задното й стъкло. От вътрешността на колата се чу писък.

— Ранен ли си? — изкрещя Бен.

— Не! Да се махаме от тук!

Бен се шмугна зад волана и остави нагорещената димяща пушка в скута на Джуд. Завъртя ключа, но двигателят не запали.

Нова серия куршуми надупчиха вратите на маздата и отнесоха страничното огледало. Кучето в ръцете на Джуд не спираше да вие. Бен погледна назад и видя двама мъже, които тичаха надолу по склона към рейндж ровъра. Отново завъртя ключа.

Този път двигателят се закашля мъчително, но запали. Бен форсира докрай, пусна съединителя и бясно въртящите се колела изстреляха фонтани от кал във въздуха. Маздата се измъкна от канавката и тръгна с криволичене по пътя. Но нещо не беше наред. Колелата не се подчиняваха, автомобилът занасяше силно наляво. Бен осъзна, че и двете леви гуми са спукани от картечните откоси. Той настъпи газта, като се бореше да задържи волана.

След секунди двамата мъже се качиха в рейндж ровъра и потеглиха след тях. Този път включиха фаровете, тъй като нямаше вече какво да крият. Бен вземаше с мъка завоите и внимаваше да не даде прекалено много газ, за да не изхвръкне от пътя. Рейндж ровърът неумолимо ги настигаше. Мъжът до шофьора се бе подал навън през прозореца и вятърът развяваше дрехите му. Той пусна няколко къси откоса след тях и Бен усети как един от куршумите разкъсва облегалката на седалката му, само на сантиметри от ухото му. Предното стъкло на маздата се превърна в паяжина от пукнатини. Без да се колебае и да вдига крака си от газта, той грабна пушката от скута на Джуд и изби широка дупка в стъклото, за да вижда напред. Ледена вихрушка нахлу в купето на колата. Присвил очи срещу вятъра, Бен бутна пушката в ръцете на младежа.

— Стреляй!

— Не мога! — отвърна Джуд.

— Насочи я, дръж здраво и дръпни проклетия спусък! — извика Бен, докато с мъка вземаше поредния остър завой.

В следващия миг се чу пронизителен стържещ звук. Задницата на маздата беше занесла встрани и се удари в мантинелата. Бен не знаеше какво има зад нея, а в този момент не държеше и да разбира.

Вцепенен от страх, Джуд се обърна и провря цевта на пушката между облегалките на предните седалки. В купето проблесна оранжева светкавица и се разнесе оглушителен трясък. В огледалото Бен видя как рейндж ровърът занася за миг, но после бързо се стабилизира.

— Продължавай да стреляш! — извика той на Джуд.

Но колата зад тях ускори и с оглушителен рев се заби в задницата на маздата. Джуд изпусна пушката; от силата на удара тялото му се отлепи от седалката. Маздата се мяташе насам-натам по шосето и Бен усети, че повече не е в състояние да я удържи. Предницата се заби с трясък в мантинелата, автомобилът подскочи няколко пъти по затревения терен. Неспособен да направи каквото и да било, Бен забеляза, че се носят право към бездната.

След секунди носът на маздата потъна рязко надолу и те излетяха през ръба.