Скот Мариани
Свещеният меч (63)

62

Пенроуз Лукас вдигна тревожно очи от бюрото, когато три силни удара разтърсиха вратата на кабинета му. Той спря да пише трескаво по листа, остави химикалката и неохотно се откъсна от бързо нарастващата купчина листа пред себе си, която представляваше ръкописа на най-новата му книга — „Убийство в името Божие“.

Старият часовник на масичката показваше един без петнайсет през нощта. Увлечен в писане, Пенроуз бе загубил представа за времето. През последните пет часа химикалката му не бе спряла да дращи, прокъсвайки тук-там хартията. Думите се изливаха с такава припряност, че на места той не можеше да разчете собствения си почерк. Беше останал без дъх от омраза.

Изведнъж си даде сметка коя дата е: 25 декември. Стисна зъби при мисълта за всички ония идиоти, които в този момент празнуваха раждането на някакъв брадат смешник преди две хиляди години, донесъл на човечеството единствено беди и хаос.

Дум! Дум! Ударите продължаваха.

— Какво?!

Пенроуз изтича по халат до вратата. Плъзна встрани шестте резета, с които я залостваше отвътре, завъртя топката и я открехна. През тесния процеп го гледаше мрачната физиономия на Стив Кътър. С него бяха останалите оцелели мъже от екипа му: Тери Гринол с кожения шлифер, Дейв Милс, Съгс, Дойл и Просър.

— А, вие ли сте? — каза Пенроуз. — Какво искате по това време?

Кътър бутна мълчаливо вратата и влезе. Пенроуз нямаше друг избор, освен да се дръпне уплашено встрани. Носеше само боксерки под копринения си халат, който беше измачкан и захабен, с ръждиви петна засъхнала кръв около златистия монограм ПЛ на гърдите. Тялото му изглеждаше измършавяло, сякаш не си бе давал труда да се храни.

В кабинета миришеше на пот и оръжейна смазка. Кътър забеляза лъскавия „Кунан .357“ върху бюрото до дебелата купчина хартия, изпълнена с неразбираеми драскулки. Още изписани листа се въргаляха по пода заедно с множество нагризани химикалки, част от които бяха пречупени на две.

— Как смеете да нахълтвате така в кабинета ми? — кресна Пенроуз. — Не виждате ли, че пиша книга?

— Дойдохме да ти кажем, че напускаме — заяви Кътър.

Един поглед из разхвърляната мръсна стая беше достатъчен, за да го убеди, че няма повече работа тук. Хората от екипа му, които не бяха убити или изчезнали в това фиаско, бездействаха по цял ден в пристройката към вилата. Запасите от алкохол бяха свършили, проститутките отдавна не идваха. Вече не им сервираха готвени ястия. Те не си падаха по местните ресторанти, а най-близкият „Макдоналдс“ се намираше чак в Неапол.

Най-лошото обаче беше, че от десет дни не бяха получавали пари. След дълга дискусия около масата в общата стая шестимата най-накрая бяха решили, че са дотук.

Яростта на Пенроуз бързо се изпари.

— Но вие не можете просто да си тръгнете — изскимтя той. — Нуждая се от преторианската си гвардия!

— Чуй го какви ги дрънка тоя глупак — изсмя се Гринол.

— Твой проблем — каза Кътър. — Приключихме работата си и искаме да ни се плати.

— Но…

— Имахме сделка, Лукас! Не ме ядосвай допълнително, ясно ли е?

Пенроуз го погледна и долната му челюст затрепери.

— Е, добре — сопна се той. — Щом така желаете… Елате с мен и ще ви възнаградя.

Той се обърна и тръгна към спалнята в съседство. Кътър го последва. Въздухът вътре беше още по-застоял, по пода около огромното легло се въргаляха мръсни дрехи. Вниманието на Кътър обаче бе привлечено от продълговатото петно засъхнала кръв, извиващо се от средата на стаята до балкона, който гледаше над скалите към морето. Лошата миризма му подсказваше, че нечий труп е бил влачен през спалнята, за да бъде изхвърлен долу в пропастта. Кътър не продума, но изражението му стана още по-мрачно.

— Ето, тук — заяви кротко Пенроуз и плъзна встрани огледалната врата до леглото.

Зад нея се разкри просторен дрешник, облицован със старинна дъбова ламперия. От закачалките висяха костюми на италиански дизайнери, повечето необличани. В дъното се виждаха рафтове с десетки чифтове обувки, кутии и чанти. Най-отдолу имаше чекмеджета за бижута и други дребни предмети.

Докато Кътър чакаше нетърпеливо зад гърба му, Пенроуз издърпа едно чекмедже, бръкна вътре, после го затвори и провери съседното.

— А, ето — каза той, извади лъскав златен часовник и го подаде на Кътър. — „Ролекс“. Не е ли готин? Виж, тук имам още шест. Всичките са чисто нови. Раздай ги на момчетата.

Кътър направи гримаса и блъсна ръката му настрани.

— Не ме интересуват шибаните ти дрънкулки. Искаме пари, приятел! Хиляда и двеста на ден за всеки. Ние сме общо шестима, това прави над седемдесет бона за последните десет дни, откакто не си ни плащал. Да не говорим за мъжете, които не се върнаха от Корнуол, и екипа на Гант. Те имат семейства, трябва да се погрижим за тях. Да кажем, триста и петдесет и сме квит.

— Но аз не разполагам с триста и петдесет хиляди в брой! — възрази Пенроуз. — Колко пъти вече се опитвам да вляза в банковите си сметки от компютъра, но системата не ме допуска! Активите на „Тримбъл“ са замразени.

Последното си беше самата истина. Нямаше пари, нямаше частен самолет, нямаше подкрепа от спонсорите, които бяха обърнали гръб на най-блестящото си протеже. Пенроуз усещаше, че е дошъл краят, но съзнанието му отказваше да приеме фактите, сякаш всичко беше сън.

Думите му стигнаха до ушите на останалите петима, които се бяха промъкнали след Кътър в спалнята. Те се спогледаха недоволно.

— Изобщо не ми дреме за „Тримбъл“! — изрева Кътър и стовари юмрука си върху дървената преграда на дрешника. От силата на удара цялата конструкция потрепери, но остана здрава.

Само някаква лилава хартийка изпадна от горните рафтове, превъртя се във въздуха като есенен лист и се приземи тихо на килима.

— А това какво е? — попита Кътър и я вдигна бързо от пода.

— А, нищо — отвърна притеснено Пенроуз.

— Няма вид на нищо — възрази Кътър и я показа на хората си. — По-скоро прилича на банкнота от петстотин евро. Вие как мислите, момчета? — Той се надигна на пръсти и видя плътната черна торба за боклук върху рафта. Найлонът се беше разкъсал и отвътре се подаваха пачки банкноти. — Ах ти, мошенико!

— Остави ги! — Пенроуз се опита да прегради пътя му, но Кътър го блъсна встрани, сграбчи торбата и я свали долу.

— Тук има около четирийсет бона — каза Кътър, след като провери съдържанието.

— Е, добре — отстъпи Пенроуз. — Можете да ги вземете. Ваши са.

— Наши са, и още как — заяви Кътър. — Къде са останалите?

— Кои останали? — попита Пенроуз и се изчерви.

— Дори и не си помисляй да ме будалкаш — изръмжа Кътър. — Имаш много повече пари. Лично съм ги виждал.

Другите кимнаха. Кътър им бе разказал за натъпканите с банкноти кожени чанти в кабинета на Пенроуз.

В действителност Пенроуз криеше близо два и половина милиона евро във вилата — пари, които бе започнал да източва от самото начало на операцията, отчитайки ги като „разходи“. Колкото по-малко въпроси му задаваха от „Тримбъл Груп“, толкова повече се настървяваше. В торбата за боклук се съдържаше само онова, което не се бе побрало в чантите.

Но Пенроуз беше твърдо решен да не допусне парите да попаднат в ръцете на Кътър и хората му.

— Не знам за какво говориш — протестира той. — Освен това не одобрявам подобен тон от страна на мой служител.

Кътър го сграбчи за яката на халата и го разтърси.

— Не работя вече за теб, нещастнико! Къде са парите, дяволите да те вземат?

— Нямам какво повече да ви дам! — извика Пенроуз.

— Удари го, Стив — обади се Гринол.

Кътър замахна и зашлеви Пенроуз през лицето. Той залитна и се блъсна в стената, после се свлече надолу с пребледняло лице. Докосна с пръсти пламтящата си буза, сякаш очакваше да напипа кръв.

— Предатели! — изпищя той. — Така ли ми се отплащате след всичко, което направих за вас?

— Няма да мръднем от тук, докато не си получим парите — настоя Кътър.

В очите на Пенроуз проблесна налудничав пламък.

— Парите, значи! Само това ви интересува, а? Е, добре. Нека ти кажа нещо, Кътър. Тук във вилата има милиони. Милиони! И знаеш ли какво? Никога няма да ги намериш. Защото си една безмозъчна маймуна!

Без да отделя поглед от Пенроуз, Кътър протегна ръка зад гърба си. Тери Гринол пъхна в дланта му един глок 19. Кътър насочи ръбестото дуло в лицето на Пенроуз.

— Давай, убий ме! — изкрещя Пенроуз. — А после как ще намериш парите, тъпако?

Кътър сви устни, свали пистолета и го допря до капачката на лявото му коляно.

— Хайде де, убий ме! Какво чакаш, стреляй! — Пенроуз избухна в истеричен смях, който премина в плач.

— Остави го, Стив — обади се Милс. — Не виждаш ли, че не е наред с главата? Нищо няма да изкопчим от него.

— Искам си парите — заяви Кътър.

Пенроуз се гърчеше на пода, дращеше с нокти мокрото си от сълзи лице и бръщолевеше нещо неразбираемо.

— Какво каза? — попита Дойл.

— „Ще се пържите в ада“ — отвърна Съгс.

— Човекът е напълно изтрещял — намеси се Просър.

— Застреляй го! — подвикна отзад Гринол.

Кътър се втренчи в хлипащия Пенроуз, поклати глава и затъкна пистолета в колана си.

— Не съм животно, момчета. Хайде, да потърсим къде тоя мухльо е скрил парите. Сигурно са някъде наблизо.