Скот Мариани
Свещеният меч (25)

24

Кратките напътствия, които барманът неохотно му бе дал, се оказаха достатъчни за Бен, за да намери фермата „Черната скала“. Мъглата се бе сгъстила и покриваше като пелена всичко наоколо, докато той следваше тесния, виещ се път нагоре по склона. В ясно време гледката от тук сигурно е чудесна, помисли си той. Не и тази вечер.

Още щом видя разнебитената порта, разбра, че е намерил мястото. Който и да бе изрязал името в дървото, го бе направил много отдавна, в дните, когато собствениците все още се бяха грижели за имота си. Разкривените думи, написани с бяла боя отдолу: „Частна собственост — разкарай се!“, бяха значително по-отскоро и разкриваха повече за характера на сегашните обитатели.

Бен слезе от колата, за да отвори портата, и пое по изровения път. „Льо Крок“ беше много по-подходящ за този терен; ниската мазда на няколко пъти остърга с ужасен звук дъното си в неравностите.

Когато огледа покрития със скреж двор, Бен веднага си представи какви хора биха допуснали децата им и техните приятелчета да използват това място за пиянските си оргии — застаряващи хипита от средната класа, обути в сандали и свиващи цигари с марихуана. Ако съществуваше някаква граница между декадентско-бохемския шик и пълната небрежност, ферма „Черната скала“ отдавна я бе преминала. Софи Норингтън съвсем точно я бе определила като „мрачна и печална“. Описанието на Саймън — „полусрутена“ — също не беше далече от истината.

Бен паркира маздата пред ниската разрушена стена, която ограждаше старата каменна къща.

— Ти стой тук — каза на кучето.

Той отвори вратата на колата и чу силна музика в далечината — протяжен вой на китара в съпровод на бас и барабани. Обърна се и видя, че идва откъм хамбара, който се издигаше като огромен, заплашителен силует в отсрещния край на двора. През цепнатини в стените се процеждаха лъчи ярка светлина. Бен тръгна към шума, скрежът скърцаше под краката му. В мъглата се различаваха очертанията на две-три евтини коли, каквито обикновено се карат от студенти. Ако фермата се намираше в Калифорния, сред тях щеше да има и няколко мотора „Харли Дейвидсън“. Но тук не беше Калифорния.

Когато се приближи до хамбара, Бен забеляза, че музиката се изпълнява на живо. Звучеше накъсано и фалшиво — явно музикантите бяха твърде неопитни, пияни или надрусани, за да поддържат равномерен ритъм. Той намери вратата в тъмното, бутна я и влезе. Горещ въздух, примесен с алкохолни изпарения и цигарен дим, го блъсна в лицето. Шумът беше непоносим.

Подът на хамбара представляваше отъпкана пръст. Стените бяха от ръждива гофрирана ламарина, вързана на места с тел. Мощните халогенни крушки, висящи на преметнати върху подпорните греди жици, криеха сериозна пожарна заплаха, но не колкото древната чугунена печка, поставена върху четири тухли в ъгъла.

Голяма част от топлината в хамбара не идваше от тази печка, а от трийсетината човешки тела, които танцуваха в ритъма на музиката — млади мъже и жени, повечето едва излезли от тийнейджърска възраст. Изглеждаха почти толкова пияни, колкото и музикантите на импровизираната сцена, затрупана с бутилки, преплетени кабели и надути до краен предел усилватели. Соло китаристът плъзгаше празна бирена бутилка по струните на инструмента, който издаваше ужасен стържещ шум, придружен от яростното думкане на баса и барабаните. Трясъкът от един артилерийски полигон навярно би звучал по-мелодично.

Бен поклати глава и се замисли дали на тяхна възраст също не бе изглеждал толкова идиотски.

Малцина от събралите се изобщо забелязаха присъствието му. Върху едно изтърбушено канапе в ъгъла седяха младо момиче, заспало или изпаднало в кома, луничаво момче с рижава коса, върху чието рамо тя бе облегнала глава, и още един субект, който всеки момент щеше да повърне. Бен прецени, че рижавият е най-контактен, и се обърна към него.

— Търся Джуд Аръндел — изкрещя той в ухото му.

Няколко секунди младежът го гледаше безизразно, после разбра въпроса и кимна към страничната врата.

— В къщата са — отговори заваляно. — Искаш ли да си дръпнеш? — Ръката му поднесе към Бен смачкана цигара с марихуана.

Бен пренебрегна предложението. Доволен да се махне от шума, излезе от хамбара и закрачи към къщата. Малки звънчета, закачени над входната врата, подрънкваха от студения ветрец. Той посегна да почука, но вместо това реши да опита дръжката на вратата. Беше отключено.

Влезе в антрето. Ноздрите му се изпълниха със сладникава миризма на влага и плесен, примесена с дим от ароматни пръчици. На отсрещната стена беше закачен символ „Ин-Ян“, голям колкото колело на камион; до него висеше оръфан плакат на „Лед Цепелин“. Като цяло къщата изглеждаше малко по-добре от хамбара. Явно родителите на Роби посещаваха имота си поне веднъж годишно.

Откъм стълбището се чу шум от тоалетно казанче. След миг на горната площадка се появи рошав младеж приблизително на възрастта на Джуд Аръндел. Той заслиза надолу, но спря по средата на стълбите и се вторачи в Бен.

— Кой сте вие?

— Ти ли си Роби?

— Аз съм Марк — отвърна младежът и добави: — Свиря в групата.

— Къде е Джуд Аръндел?

— Кой пита? — попита Марк и изпъчи гърди.

Бен стоеше и го наблюдаваше. След няколко секунди Марк отмести поглед встрани; смелостта му се бе стопила. Той посочи към една врата в дъното на първия етаж.

— Там е. Играе карти с Роби.

Миризмата на алкохол беше силна, когато Бен влезе в сумрачната, огряна от свещи стая. Около една очукана маса бяха насядали шестима младежи в различни степени на алкохолно опиянение. Никой от тях не забеляза Бен. В даден момент играта на карти се бе изродила в състезание кой може да изпие повече от каната с коварна смес от тъмна бира, евтино червено вино и водка, която обикаляше от уста на уста. Първата жертва вече лежеше в безсъзнание върху плота на масата.

Бен моментално позна Роби — името бе написано с големи букви върху червения му суитчър. Беше на двайсет и една-две години, с наднормено тегло, и напразно се опитваше да си пуска брада.

До Роби, облегнат назад на стола, седеше атлетичният млад мъж, чиято снимка Бен бе видял в къщата на енорийския свещеник, и се смееше на някаква шега. Джуд изглеждаше също като на снимката с малката разлика, че гъстата му коса бе изсветляла още повече от яркото слънце на Нова Зеландия и водолазният му костюм бе сменен с топло яке. Без да спира да се смее, той се пресегна към каната със смъртоносната смес.

Бен нямаше никакво желание да съобщи ужасната новина на човек, който бе на път да се напие до безсъзнание. Той пристъпи енергично в светлината на свещите, пресегна се и го стисна за китката, преди ръката му да бе стигнала каната.

— Ей! — извика Джуд и го погледна ядосано. Очите му бяха съвсем леко замъглени от алкохола. Можеше да се каже, че е най-трезвият на масата. — Кой си ти, по дяволите?

Роби се надигна със залитане от стола си.

— Какво правиш в къщата ми, човече?

— Сядай, Роби — нареди му Бен.

Роби го послуша.

— Джуд, казвам се Бен Хоуп. Цял ден ти оставям съобщения на гласовата поща. Не ги ли получаваш?

— Не те познавам. Как ме откри? — наежи се Джуд. Дори най-пияните му приятели усетиха, че нещо се случва.

— Няма значение как съм те открил. Трябва да поговорим. — Бен се озърна и хвърли предупредителен поглед на Роби. — Насаме. Би ли излязъл навън?

— Как беше името ти?

— Бен.

— Това тук са мои приятели, Бен. Ако имаш да ми казваш нещо, можеш да го направиш пред всички.

— Не съм на същото мнение — отвърна Бен.

— Стига бе! Наистина ли?

— Чуй ме внимателно. Аз съм приятел на семейството ти. Ситуацията е по-сериозна, отколкото предполагаш.

— Аха, разбирам — прекъсна го Джуд. — Дошъл си да ме заведеш у дома. Той ли те прати?

Роби се оригна гръмогласно и се усмихна коварно на Джуд.

— Преподобният си иска детето за Коледа.

— Да го духаш, Роби! — сряза го Джуд. — Кой се напика от страх, когато трябваше да влезе във водата при акулите? — Той посегна към каната сред взрив от смях.

Бен отново го сграбчи за ръката, този път малко по-силно. Смехът мигновено престана.

Джуд се изчерви.

— Само пробвай още веднъж — озъби се той.

— Излез отвън по лесния начин, веднага — заяви Бен. — В противен случай ще те завлека за косата. Така или иначе, трябва да ти съобщя онова, заради което съм дошъл.

— Разкарай се! — извика Джуд. — Не ме интересува защо си дошъл. Предай на баща ми да си завре коледната елха в…

Преди да довърши изречението, Джуд изхвръкна от стола си и полетя над масата. Краката му едва докосваха пода, докато Бен го влачеше към вратата.

— Я го пусни! — изрева Роби и посегна неуверено към ръката на Бен.

— Седни си на мястото, момче — нареди му Бен с авторитета на майор от Британската армия.

Роби моментално се свлече на стола.

Джуд се съпротивляваше яростно срещу Бен, мяташе крака във въздуха и се опитваше да го удари с юмрук. Бен отби три доста добре насочени удара, но накрая му омръзна и изви ръката на момчето в хватка от айкидо, с което набързо попари борбения му ентусиазъм.

— Ааа! Боли! Моля те, пусни ме!

— Сега готов ли си да слушаш? — попита Бен, стиснал здраво китките му.

— Да!

— Обещаваш ли да се държиш прилично?

— Да!

Бен го пусна. Джуд се изтръгна от ръцете му и се хвана за пострадалата си китка. Тъкмо щеше да се нахвърли върху него с обидни думи, когато забеляза паркираната отвън мазда.

— Какво правиш тук с колата на майка ми? — попита глухо той.

Бен го поведе към колата. Музиката в хамбара бе замлъкнала, над фермата тегнеше тишина, гъста като мъглата.

— Чуй ме сега, Джуд. Трябва да ти кажа нещо.

Като видя Джуд, кучето в маздата излая и задраска с нокти по стъклото.

— Защо Рошльо е с теб?

Бен отвори предната врата.

— Влизай в колата.

— Не и преди да разбера какво става!

— Влез в колата, Джуд.

Джуд го гледаше втренчено. Постепенно осъзнаваше, че ситуацията е сериозна. Без да продума, той се отпусна на седалката до шофьора. Кучето се хвърли върху него и започна да ближе лицето му. Джуд го прегърна, сякаш очакваше да чуе нещо ужасно и имаше нужда от приятелска подкрепа.

Бен тихо затвори вратата, заобиколи колата и седна на шофьорското място.

— Дойдох, за да ти съобщя една новина — заяви той.

И му разказа всичко.