Скот Мариани
Свещеният меч (30)

29

— Не мога да повярвам какво направи с този човек — каза сърдито Джуд, когато Бен се върна при маздата.

— Предупредих те да не гледаш.

Изпаднал в шок, Джуд не отговори. Изчака няколко секунди, извади телефона от джоба си и започна да набира някакъв номер.

— Какво правиш? — попита го Бен.

— А ти какво мислиш? Викам полиция!

Бен се приближи към него и измъкна телефона от ръката му.

— Да, но друг път.

— Хей! Я ми го дай!

Бен хвърли апарата в тресавището, където рейндж ровърът вече бе изчезнал под повърхността. Чу се плясък и той потъна почти мигновено.

— Телефонът ми!

— И бездруго не го вдигаше.

— Не, не може да е истина — изстена Джуд, след като седна върху една туфа трева и разтри лицето си с длани. — Сигурно сънувам кошмар. — Той изгледа ядосано Бен. — Кой си ти, по дяволите?

— Вече ме пита и аз ти отговорих. С родителите ти се познавахме от университета. Бях състудент на баща ти.

— Ти си учил богословие?

Бен кимна.

— Що за богослов стреля по живи хора и ги дави в блатата?

— Правил съм и други работи, за които е по-добре да не знаеш.

Джуд изсумтя.

— Да бе! Остава да ми кажеш, че си бил командос или нещо такова.

Бен оглеждаше мълчаливо маздата. По нея нямаше нито едно здраво стъкло, каросерията й бе надупчена от куршуми. Едва ли би се набила на очи в Кабул или Триполи, но по пътищата на Англия щеше да му навлече излишни неприятности.

Той извади от колата пътната си чанта. Зеленият брезент бе надупчен от куршуми. Първата му мисъл беше за лаптопа на Саймън. Страховете му се оправдаха — няколко куршума го бяха пробили като парче картон. Фирмената гаранция на „Тошиба“ със сигурност не покриваше преки попадения от 9-милиметров картечен пистолет. Когато вдигна лаптопа, пластмасовата обшивка се разпадна в ръцете му. Отвътре се подаваха оплетени жици и натрошени интегрални схеми. От харддиска не бе останало нищо; шансовете на Бен да научи повече за книгата на Саймън се изпариха като дим.

— По дяволите! — промърмори той.

Нямаше никакъв смисъл да прибира лаптопа обратно в чантата си. Той хвърли останките в маздата. Седна зад волана, запали двигателя и включи на скорост. Колата потегли рязко напред.

— Хей! — извика Джуд.

Маздата навлезе право в тресавището. Когато тинята започна жадно да засмуква колелата й, Бен се измъкна през прозореца, покачи се върху покрива и скочи на твърда земя.

Не след дълго тресавището погълна автомобила заедно с лаптопа на Саймън.

— Мама обичаше маздата — каза укорително Джуд, сякаш Бен я бе потопил от чиста лошотия.

— На сутринта тук ще гъмжи от полиция — обясни Бен, докато сгъваше приклада на пушката и я прибираше в чантата си. — Не би искал да я открият насред блатото, нали?

Той преметна чантата през рамо и закрачи през тресавището. Кучето го следваше по петите. Джуд се поколеба, после промърмори нещо под носа си и неохотно тръгна след тях.

Пътищата бяха рядкост в тази пустош и едва след дълго лутане в студената нощ те излязоха на някакво шосе.

И в двете посоки не се виждаха коли. Бен водеше, Рошльо подтичваше бодро до него, а Джуд вървеше намръщено най-отзад. Бен не му се сърдеше — много неща му се бяха събрали до момента.

Минаваше един часът след полунощ, когато стигнаха до самотна хижа. Прозорците бяха тъмни, но вътре имаше хора, ако можеше да се съди по двата автомобила, паркирани отпред — почти нов джип нисан и стар, ръждясал опел астра. Зад предното стъкло на нисана мигаше червената лампичка на алармена система. В астрата нямаше подобни екстри.

Бен пробва дръжката и вратата се отвори.

— Само не ми казвай, че ще я откраднеш — прошепна Джуд.

— Няма да я открадна, ще я купя — отвърна той. После бръкна в портфейла си, извади пет банкноти по двайсет лири и ги затисна под чистачката на нисана. Астрата едва ли струваше и толкова.

— И смяташ, че вече всичко е наред? — намръщи се Джуд.

Бен се качи в колата, бръкна под пластмасовото арматурно табло и задърпа слепешком кабелите. Намери онези, които му трябваха, и след секунди двигателят се закашля. Не звучеше напълно съсипан.

— Ще свърши работа — заяви Бен.

В хижата се запалиха светлини. Един от прозорците на горния етаж се открехна и наоколо се разнесе гневен мъжки глас.

— Сега загазихме! — Джуд отвори другата врата и седна до Бен. — Рошльо, хайде!

Кучето се облекчи върху предната гума на нисана и скочи в скута му. Бен настъпи газта и колата се понесе по шосето сред облак от син дим.

Когато се увери, че собственикът на нисана не ги гони по петите, Джуд се обърна към Бен.

— Значи ще пътуваме за Франция с крадена бричка? Имам ли друг избор?

— Не — отвърна Бен, вперил поглед в мрака. Вече обмисляше следващия си ход. — Но най-напред трябва да направим една спирка.

— Дължиш ми обяснение. Много дълго обяснение.

— Знам.

— Каква е цялата тази история? В какво се е замесил баща ми? Да не е бил мошеник или нещо такова? Самата идея ми звучи налудничаво.

— Баща ти беше добър човек — отговори Бен. — Най-добрият. Той няма никаква вина за случващото се. Просто се е захванал с нещо, което му е донесло много неприятности. Не само на него, но и на други хора, с които е работил.

— Не разбирам. Как е успял да попадне в подобна ситуация?

— Споменавал ли ти е някога за един меч?

Джуд го погледна объркано.

— Не. Какъв меч?

— Особен. Свещен.

— Какво означава това?

— За момента — отвърна Бен — нямам никаква представа.

Джуд поклати глава.

— Със сигурност щях да запомня, ако го беше споменал. Но той рядко споделяше с мен. Мама също ли беше в течение?

— Не съвсем — заяви Бен. — Знаеше само, че баща ти пише книга по темата. В проекта са участвали поне още трима души. Ти чувал ли си за пътуванията му до Америка и Израел?

— Никога не разговаряхме за неговата работа или религията — каза Джуд. — Винаги се карахме по тези въпроси, а мама се разстройваше… — Той не довърши. Сълзите напираха в очите му.

Бен изчака малко и попита:

— А чувал ли си за човек на име Лалик? Фабрис Лалик. Може би баща ти е споменавал за него?

Джуд подсмръкна.

— Не. Кой е той?

— Бил е католически свещеник в градчето Мийо, в Южна Франция — обясни Бен. — Двамата с баща ти са пътували до Израел във връзка със свещения меч.

— Щом и бездруго отиваме във Франция, защо не попитаме този Лалик какво става?

— Защото е мъртъв, Джуд. Паднал е от някакъв мост. Или е бил блъснат.

Джуд преглътна тежко.

— Значи всички, които са участвали в проекта на баща ми са… мъртви, така ли?

— Не всички, поне до вчера. Един от тях звънна на домашния ви телефон. Американец на име Уес.

— И ти си говорил с него? Какво ти каза?

— Не беше много словоохотлив. Звучеше уплашено. Мисля, че се опитват да го ликвидират.

— А сега преследват и нас — заяви Джуд. — Но аз не знам нищо! Допреди малко дори не бях чувал за свещения меч.

Бен го погледна.

— Първо, те няма как да разберат това. Второ, ти стана свидетел на престъпленията им. Повярвай ми, Джуд. Познавам такива хора. Ако те хванат, ще те изтезават, докато се убедят, че не си им нужен. После ще те убият.

Джуд отново преглътна.

— Но защо? Какво му е толкова важното на някакъв древен меч?

— Тъкмо това се опитвам да науча. За начало смятам да посетя Сен Кристоф, селцето край Мийо, където е живял отец Лалик.

— Докато аз се укривам в къщата ти в Нормандия, така ли?

Бен поклати глава.

— Настъпи промяна в плана. Преследвачите сигурно са разбрали кой съм. Ще те намерят лесно в „Льо Вал“. Достатъчно е да вземат адреса от сайта ми в интернет.

— Къде тогава ще ме заведеш?

— В Париж.

— И там ли имаш къща?

— Само апартамент, в който ще можеш да отседнеш за известно време.

— Ти какво, да не си милионер?

— Не точно — отвърна Бен.

Мултимилионер обаче беше бившият собственик на имота — Виктор Жьоне, чийто син бе отвлечен преди години, а похитителите му бяха поискали откуп. След като Жьоне бе превел парите, по пощата се получи пакет с отрязано пръстче на детето и бележка, в която се настояваше за петкратно по-голяма сума. Малко след това бащата се свърза с Бен Хоуп в качеството му на „консултант по кризисни ситуации“. Детето бе върнато на родителите с девет пръстчета, но иначе живо и здраво. Същото не можеше да се каже за похитителите му. В знак на благодарност щастливият баща подари един от парижките си апартаменти на Бен. Известно време той го ползва като тайна квартира в операциите си за освобождаване на заложници из Европа и останалата част от света. Апартаментът дори не беше регистриран на негово име. Никой нямаше да открие там Джуд.

— Е, Париж не звучи зле — каза Джуд. — Даже твърде добре. Страхотно.

Бен долови фалшивия възторг в гласа му и веднага разбра, че има проблем. И то не със сигурността на тайната квартира. Въпросът беше дали тази луда глава можеше да стои пет минути на едно място, докато той се опитваше да стигне до истината. Нещо му подсказваше, че това няма да се случи.