Скот Мариани
Свещеният меч (10)

9

Когато Саймън се върна от църковните си ангажименти, навън вече бе паднал мрак и наближаваше време да тръгват за планираната вечеря в „Старата мелница“. Тримата се бяха събрали в антрето на къщата и тъкмо излизаха навън, когато телефонът иззвъня.

— Само дано да не е досадният архидякон — каза Саймън и вдигна слушалката. — О, ти ли си, Бърти? Наистина ли? Колко бързо се справи само! Да, той много ще се зарадва. Ще минем още сега.

Хора като Бърти определено бяха на изчезване в днешно време. Бен не можеше да повярва колко добре върви колата му, докато следваше лотуса по краткия път между гаража на Бърти и ресторанта. Старият механик бе настроил радиото на местна станция и Бен слушаше разсеяно. Изведнъж входът на ресторанта се появи между дърветата и той спря зад лотуса на осветения паркинг.

Името на заведението бе добре избрано. Силуетът на старата каменна мелница се очертаваше на звездното небе, но самият ресторант беше модерна сграда с големи прозорци, от които се разкриваше гледка към околните гористи хълмове. Домакините на Бен го въведоха вътре и минаха покрай бара, където една усмихната келнерка ги посрещна с думите: „Здравейте, отче, здравейте, госпожо Аръндел!“, и ги поведе през сводестата врата към оживения ресторант. Помещението бе украсено с разноцветни коледни светлини и бляскави гирлянди, в единия ъгъл имаше огромна елха. Карираните покривки по масите придаваха на заведението топлина и уют. От тонколоните се носеше гласът на Бинг Кросби.

— Добре че запазихме маса предварително — извика Микаела, за да заглуши глъчката. — Сигурно е била последната.

— По дяволите! — промърмори Саймън, като се потупа по джоба. — Май съм си забравил телефона в другия панталон.

— Е, тази вечер няма да ти трябва, скъпи — заяви Микаела и дискретно завъртя очи към Бен, сякаш за да му каже: „Виждаш ли какво имам предвид?“.

Докато пресичаха ресторанта, няколко жени на средна възраст, скупчени около отрупана с напитки маса, ги посрещнаха в хор с думите: „Здравейте, отче!“. Саймън им помаха.

— Дамският клуб по бадминтон — прошепна той на Бен.

— И всички са страстни почитателки на съпруга ми — добави Микаела. — Особено Петра Норингтън.

— О, я стига!

— Вярно е! Тя те боготвори, издигнала те е в култ. Смята, че си съвършеният мъж. Виж я само как те гледа иззад чашата си. Като изрусена тарантула.

— Глупости! — протестира Саймън.

Тримата заеха местата си около масата. Бен беше с гръб към сводестата врата и бара. Вдясно, през огромния прозорец, се открояваха паркингът и гората зад него.

Келнерката взе поръчката им за питиета. Микаела искаше бяло, а Бен — чаша трапезно червено вино.

— Аз няма да пия — каза Саймън. — Боя се, че ако близна алкохол тази вечер, мигрената ми отново ще се събуди.

— Пак ли? — намръщи се Микаела.

После си поръчаха основните ястия — печена патица за Бен по препоръка на Саймън, който си взе същото, и стек от сьомга за Микаела. Обслужването беше бързо, а храната — отлична. Докато вечеряха, от масата на дамския клуб зад гърба на Бен често се чуваше бурен женски смях. Саймън отпиваше замислено от минералната си вода, а Микаела за пореден път изрази твърдото си убеждение, че ги очаква снежна Коледа.

Бен се чудеше какво ли се бе опитал да му каже Саймън по-рано. Смяташе да повдигне отново темата, когато се върнеха в дома им и си сипеха чаша уиски преди лягане.

Тримата бяха преминали на десерта (пудинг със сливи за Саймън, шоколадова торта за Микаела и синьо сирене със солени бисквити за Бен, за да си допие виното), когато с крайчеца на окото си той забеляза тъмносиньото беемве, пристигнало на паркинга. Колата спря срещу лотуса и „Льо Крок“. Шофьорската врата се отвори, отвътре слезе висок едър мъж и тръгна към бара. Бен бързо забрави за него и се заслуша в разказа на Саймън за новия документален сериал, който му бяха предложили да води по телевизията.

— Отново скромничи — обади се Микаела. — Сериалът ще бъде нещо грандиозно. Продуцентската компания е инвестирала милиони и за нас е огромна чест, че избраха Саймън за водещ. — Тя се пресегна през масата и стисна дланта на мъжа си.

— За мен това е единствено възможност да разпространявам словото Божие — заяви Саймън. — Парите не ме интересуват. Ще даря и последното пени за реставриране на стари църкви, както направих с наследството от баща ми. Толкова много храмове са оставени да се рушат…

— Докато един ден не ги превърнат в „Макдоналдс“ — изсумтя презрително Микаела. — В такива времена живеем. Ще ми повярваш ли, че обиколих цял Оксфорд, за да намеря пощенски марки с изображение на Рождество? Всичко днес е с еленчета, шейнички и надписи „Весели празници“. Войнствените атеисти са твърдо решени да завладеят света.

— Може пък да успеем да преобърнем тенденцията — каза Саймън. — Със сигурност този сериал ще бъде голяма крачка напред.

— Кога започвате снимките? — попита Бен.

— В средата на февруари. Продуцентите още спорят за заглавието.

— „Християнството днес“ звучи тъкмо на място — отбеляза Микаела. — Ти какво мислиш? — обърна се тя към Бен.

Преди Бен да успее да отговори, в салона проблесна ярка светкавица. Една жена от клуба по бадминтон — същата кльощава дама с фалшив тен и наниз от перли на шията, която бе оглеждала похотливо Саймън — се бе изправила и снимаше приятелките си.

— Усмихнете се! — извика кокетно тя.

— О, само това не! — измърмори Микаела, когато жената се отдели от групата и се насочи към тях. — Идва насам. Здравей, Петра!

Очите на Петра Норингтън блестяха от вълнение. Тя се спря до масата им и седна до Саймън. Бен забеляза как лицето на Микаела помръква.

— Страхотна рокля, Микаела! — изчурулика Петра, без да отделя вниманието си от съпруга й, и дискретно огледа Бен.

Той извърна лице и се усмихна на себе си.

— Благодаря — заяви хладно Микаела и представи Бен като техен стар приятел.

Очите на Петра продължаваха да искрят.

— А къде е хубавият ви син? Ще си идва ли за Коледа, дяволчето?

— В Корнуол, със своя приятел Роби — обясни Микаела.

— О! — възкликна презрително Петра. — Там бил значи!

Саймън погледна Микаела и повдигна вежди.

— Аз пък си мислех, че ще си дойде направо у дома от Нова Зеландия.

— Казах ти, че има други планове, скъпи! — напомни му търпеливо Микаела.

— Корнуол? Значи е в онази полусрутена стара ферма? Какво търси на това място?

— Да не преувеличаваме — заяви Микаела. — Малко е занемарена, наистина, но пък той обожава да ходи там с приятелите си.

Саймън изпъшка разочаровано.

— Може ли да ви направя една снимка? — намеси се Петра и размаха фотоапарата си, сякаш беше пистолет. — За коледния албум на клуба.

— Щом настояваш — отвърна хладно Микаела.

Бен също не беше във възторг.

— Усмихнете се! — извика Петра и светкавицата й блесна.

Тя погледна часовника си, намръщи се и се извини, че трябва да се прибира заради някой си Били. Последва кратко сбогуване и размяна на любезности от сорта на „Приятно ми беше“ и „Весела Коледа, ако не се видим дотогава“. Петра изпрати въздушни целувки на дамите от клуба и изтича навън към чисто новото си лъскаво волво.

— Е, май е време и ние да се ориентираме към къщи — каза Саймън и поиска сметката.

— Аз черпя — намеси се Бен и извади портфейла си.

— В никакъв случай!

— Това е най-малкото, с което мога да ви се отблагодаря за гостоприемството.

Двамата още спореха кой да плати, когато отвън се чу стържещ звук от огъване на ламарина.

— А така! — възкликна Микаела, като надникна през прозореца. — Петра току-що си удари колата. Пада й се на тая тъпа кучка.

— Микаела! — изсъска Саймън.

Бен погледна навън. Задната част на волвото бе потънала дълбоко в предницата на тъмносиньото беемве. Върху асфалта бяха нападали парченца стъкло.

Петра слезе несръчно от колата, притисна с длан устата си при вида на щетите и изтича обратно в ресторанта. Откъм бара долетя гласът й:

— Извинете, ваше ли е онова беемве отвън? Толкова съжалявам! Мисля, че го блъснах на заден ход.

Някакъв мъж отговори:

— Не се притеснявайте. Няма проблем.

— Но аз счупих левия ви фар! — Гласът на Петра беше станал писклив от напрежение. — Каква съм глупачка! Бързах и не се огледах. Но ако ми дадете нужната информация, още утре ще пиша на застрахователя…

— Забравете за това — прекъсна я мъжът. Тонът му беше равен, но твърд.

— Моля?

— Чухте ме. Няма проблем. — Този път той звучеше раздразнено.

— Но така или иначе трябва да им съобщя…

— Глуха ли си, жено? Казах да забравиш за случилото се.

Междувременно келнерката бе донесла сметката и Бен й подаде няколко банкноти, като я помоли да задържи рестото. Около масата на бадминтонистките се бе възцарила мъртвешка тишина; те бяха чули спора между невидимия господин на бара и Петра Норингтън, която вече се отдалечаваше нацупено към волвото си.

— Какво стана? — попита Микаела. — Онзи тип се държа доста нахално.

Саймън пожела „лека нощ“ на дамите от клуба и тримата излязоха от ресторанта. Когато стигнаха до колата си, волвото бе изчезнало. Удареното беемве също.